АНЕТ МАРИ – Тъмни изкуства и едно Дайкири ЧАСТ 8

Глава 7

Ускореният ми пулс заби в ушите ми, след което се чу лаконичният шепот на Брайс.
Какво“?
Той е в беседката. Чака ме“.
Видях силуета му – тъмнина, твърде плътна, за да е сянка, в грубата форма на мъж. Сега, когато го бях забелязала, по кожата ми преминаха тръпки, инстинктите ми със закъснение ме информираха, че съм наблюдавана.
Гласът на Брайс изпълни главата ми.
Все още не можем да те видим. Върни се на моста“.
Призракът ме беше забелязал. Аз го бях забелязала. Ако се отдръпнех, той щеше да разбере, че нещо не е наред. Вече стоях тук твърде дълго. Свих рамене и направих крачка – приближих се до беседката.
Приближавам се към него. Кажи на всички да се приготвят“.
Трепетът бръмчеше в мен – емоциите на Брайс изтичаха през връзката между умовете ни. Стои пред мен.
Сега предстои трудната част. Щях да се приближа до Призрака, да го въвлека в разговор и да го задържа фокусиран върху мен, докато екипът затваряше всички пътища за бягство. След това щях да се отдалеча колкото се може повече от Призрака, точно преди Аарон, Кай и Езра да го нападнат. От този момент нататък нямаше нужда съзнателно да актуализирам Брайс. Говоренето и мисленето бяха едновременни процеси, така че ако останех съсредоточена, той щеше да „чуе“ разговора ни.
Тръгнах към беседката, а погледът ми беше прикован в тъмната сянка, която представляваше Призракът. Той се беше облегнал на белия парапет, със скръстени ръце, облечен изцяло в черно с дълго злодейско палто, чиято качулка беше вдигната. Носеше дори черни ръкавици, всеки сантиметър от кожата му беше скрит.
Стъпвайки на дървения под, аз потърсих сенките под качулката му. Трябваше да успея да различа нещо от лицето му – блясъка на очите му, формата на брадичката му, но не видях нищо, тъмнината беше непроницаема.
Спрях, като между нас имаше цялата дължина на беседката, но четири крачки не бяха достатъчни, за да ме защитят. Обещанието на Грегъри, че този човек няма да ме нарани, беше толкова много безсмислени думи – не че им бях повярвала на първо място.
– Виктория Доусън.
Потръпнах. Този глас. Дълбок. Дрезгав и гърлен в същото време. Тих и опасен.
И… не толкова стар, колкото очаквах. Колко млад, не знаех, но той не беше кривоглед старшина.
– Това е… – Думите излезнаха с писък. Намокрих устните си и опитах отново. – Това съм аз. Кой си ти? Господин Стърн не… не каза… точно.
Не можех да съставя последователно изречение, но това вероятно не беше лошо. Виктория, осиротялата гадателка, щеше да е също толкова ужасена, колкото и Тори, барманката от гилдията.
– Защо си тук?
Въпросът ме прониза, а думите бяха поднесени с тиха, режеща прецизност.
– Аз… а?
– Какво искаш?
По дяволите. Той ме изпитваше. Мислех, че ще ме убеди да изляза тихомълком с история за „специална безопасна къща“ като тази на Грегъри, но изглеждаше, че трябва да го убедя – и ако дам грешен отговор, интервюто ни щеше да приключи. Това щеше да е лоша новина за Надин и за мен.
Дали той ѝ беше задал същия въпрос? Как щеше да отговори тя? Ако шестнайсетгодишната аз се намирах тук, какво щеше да каже?
– Искам да започна отново – прошепнах хрипливо. – Искам да оставя всичко останало зад гърба си и да започна нов живот.
Отборът е над стената. Дръж го разсеян, Тори“.
Напразно се опитвах да открия очите на Призрака през неестествения мрак под качулката му.
– Господин Стърн каза ли ти за моите карти таро? Майка ми и баба ми ме научиха, но те са… те са мъртви. Той каза, че ще си запознат с моите… способности.
Призракът се оттласна от парапета и се изправи в цял ръст – няколко сантиметра по-висок, отколкото предполагах. Достатъчно, за да се извисява над мен дори на няколко крачки разстояние.
– Бих бил – изръмжа той, – ако имаш тези способности.
Бясното ми сърце изпищя и спря.
– К-какво?
– Ти го заблуди. Не можеш да ме заблудиш.
О, по дяволите.
Тори“! – Гласът на Брайс ме накара да изтръпна. – „Къде си“?
В беседката“!
„Кай може да види в беседката. Той казва, че е празна“!
Аз съм точно тук“! – Изкрещях в главата си, като се придвижвах назад. На глас промълвих:
– Какво казваш?
– Виктория Доусън, ти не си гадателка. – Той ме изгледа изпод тъмната си качулка. Нощта беше твърде тиха и спокойна, сякаш само той и аз съществувахме в беседката, а всичко извън нея не беше нищо повече от сън – или кошмар.
Прекъсване на мисията“.
Засмуках дъх.
Оттегли се от мисията“! – Заповедта на Брайс ме връхлетя. – „Излез сега, Тори“.
Какво“? – Да се откажа, когато имах неуловимия мошеник точно пред себе си? – „Ами Надин“?
– Защо си тук? – Попита отново Призракът, дълбокият му глас беше по-тих, а думите – по-зловещи. Заплаха, прошепната в неподвижния въздух, обещание за наказание. Бях го измамила. Бях негов враг.
Прекъсни, Тори“!
Ако се опитам да си тръгна, Призракът ще ме убие. Усещах го.
– АЗ… – Преглъщайки, аз промених тактиката. – Прав си. Аз не съм гадателка. Изобщо не съм… митичен.
Най-лекото помръдване на качулката му. Той не беше очаквал това.
– Тогава защо си тук?
Помощ“ – помислих си колкото се може по-силно. – „Не мога да си тръгна, иначе той ще ме нападне“.
Добре, остани спокойна. Екипът се придвижва. Бъди готова да бягаш“.
Но Призракът чакаше отговора ми и нямаше да чака още дълго. Колкото и близо да беше екипът, те не бяха достатъчно близо.
Затворих очи, а във вените ми запя ужас. Бях заблудила Грегъри Стърн, но не можех да заблудя този митичен. Той виждаше през мен, усещах скритите му очи върху душата си. Каква лъжа можех да изрека, която да го убеди, че съм като Надин? Как да го убедя, че съм отчаяно, безнадеждно, изгубено момиче, което има нужда да заличи миналото си и да започне отначало?
Очите ми се отвориха. Не бях изгубена и безнадеждна – но бях. Бях живяла по този начин в продължение на години. И в младежкия приют го бях преживяла отново. Бях се разтопила, когато Грегъри ме заговори за първи път. Така ли го бях убедила, че съм законна бегълка?
Колко лесно беше. Сякаш превключвател в главата ми ме връхлетя ярост – ярост, изкоренена от годините, в които търпях пиянското пренебрежение на баща ми, от всички възрастни в живота ми, които игнорираха молбите ми за помощ, от безумната безпомощност. Ръцете ми се стиснаха. Устните ми се отдръпнаха от зъбите ми. Съкрушената тийнейджърка в мен надигна глава.
– Тук съм, защото всичко е по-добро от това, което имам сега – изплюх се аз. – Не знам кой си, но и не ме интересува.
Тишината се разнесе в тихата нощ. Брайс говореше в съзнанието ми, но аз го блокирах, концентрирайки се върху Призрака.
– Отведи ме. – Погледнах в качулката му. – Ето защо си тук, нали? Заведи ме някъде другаде. Не ме интересува къде.
Призракът ме изучаваше, студеното му разглеждане беше осезаема тежест върху кожата ми. Той решаваше какво да прави с мен – и времето ми беше изтекло.
Тори“! – Мисловният глас на Брайс прекъсна фокуса ми. – „Екипът не може да се свърже с теб
Това привлече вниманието ми.
Какво“?
Това е капан! Ти си вътре в бариерата и ние не можем да стигнем до теб“!
Призракът най-сетне се раздвижи, пристъпвайки към мен. Едната му ръкавица се вдигна, обърната нагоре, с разперени в покана пръсти.
– Имаш избор. Да си тръгнеш. Или да дойдеш с мен.
Той ми даваше възможност да си тръгна? Или щеше да ме убие, ако се опитам?
Тори“. – Гласът на Брайс ме прониза. – „Магьосниците не могат да разбият бариерното му заклинание. Трябва да се измъкнеш“.
– Ако дойдеш с мен – предупреди Призракът, – няма връщане назад. Никога няма да се върнеш.
Взирах се в облечената му в ръкавица ръка, протегната и очакваща. Надин сигурно беше стояла точно на това място преди два месеца, изправена пред същата ръка. Срещу същата фигура с наметало, която ѝ предлагаше бягство от единствения живот, който познаваше. Ти никога няма да се върнеш.
Надин беше приела предложението му. От каквото и да бе бягала, тя толкова отчаяно бе искала да избяга от него, че обещанието да няма връщане не я бе спряло.
Мислите ми бяха твърде силни и очевидни, а паниката на Брайс спираловидно премина през моите.
Не! изкрещя той. Това е самоубийство, Тори“!
Ако си тръгна, никога няма да намерим Надин“. Тя щеше да бъде изгубена при Призрака, забравена и изоставена. Тя искаше да започне отначало и това тъмно чудовище се бе възползвало от отчаянието ѝ. Беше отнел свободата ѝ. Беше отнел живота ѝ.
Не можех да я изоставя. Не бях митик, но не бях и уплашен тийнейджър. Знаех как да се справя със себе си и можех да бъда адски изобретателна, когато ситуацията го изискваше. Където и да ме отведе Призрака, щях да я измъкна – или да накарам маговете си да ни спасят.
– Избери – заповяда той.
Никой друг нямаше да я спаси. Трябваше да бъда аз.
Вдигнах ръката си, пръстите ми увиснаха над черната му кожена ръкавица.
Не“! – Изкрещя Брайс в главата ми. – „Не“!
Преглътнах разтуптяното си сърце и спуснах ръката си върху хладната кожа. Пръстите на Призрака се свиха около моите.
Ти не разбираш“! – Брайс изрева трескаво. – „Разбрахме го! Той не е магьосник. Той е…
Хватката на Призрака се затегна и студената, чужда сила се втурна по ръката ми, оставяйки след себе си изтръпване.
„…друид“.
Зрението ми потъмня и аз се хвърлих напред в чакащата прегръдка на Призрака.

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *