Глава 11
По време на размяната на реплики в залата на Съвета чувах активност в балната зала, събиращи се вампири, коли, влизащи на паркинга, и крака, изкачващи се по стълбищата, както и други, идващи по вятъра и влизащи през терасата.
Но дори и така, размерът на тълпата ме учуди. Мисля, че се бяха събрали около хиляда души, оркестърът седеше в очакване, а Антоан на подиума държеше палката си в ръка.
Всички погледи бяха вперени в нас, когато влязохме. Направих знак да се направи пътека и в центъра на тази пътека Бенедикт спря. Беше обърнат с лице към Антоан. Той беше в самата среда на залата. И сега видях, че от двете страни на тази пътека бяха наредени млади хора – Сибел и Бенджи, Роуз, Виктор и други бегълци, които със сигурност бяха повикани от Бенедикт, и много други, които не познавах. Тук се бяха събрали и по-възрастни младежи – вампири, които може би бяха от четиристотин или петстотин години в Кръвта. Предполагам, че по този начин аз самият можех да се считам за младеж, както и Арманд. Но много от тях никога не са имали кръвта на древните. Направени от създатели, които отдавна не са на земята, те гледаха Бенедикт с възторжено внимание и гледката изведнъж ме смрази до дъното на душата ми.
Изпитах див импулс да спра. Това беше ужасно, това, което се случваше, това, което виждах в лицата от двете ни страни. Но сега Мариус ме хвана за ръка и ме поведе към позлатения стол.
– Не го спирай. Гледай го и се учи от него – каза той.
– Но това не е правилно – казах му с най-тихия шепот.
– Не, не е погрешно, а това, което сме – каза той.
С жест ми предложи да се кача на платформата и да седна на средновековния трон.
Открих, че му се подчинявам, и сега той стоеше вляво от мен с дясната си ръка на рамото ми, моят министър-председател.
Бенедикт повиши глас, за да се обърне към тълпата.
– В древни времена – каза той, – когато бях само едно бяло дете в долината на Лоара в тази страна, в това, което сега наричаме Градината на Франция, бях приет в содалитета на нощта от Рошамандес и живеехме в една голяма каменна сграда, която отдавна не съществува.
– Когато старите по онова време искаха да приключат пътуването си по Пътя на дявола, те даваха кръвта си на останалите, така е и с мен сега и това смятам да направя. Давам очите си първо на Фаред, за да ги използва за някаква добра цел, но тялото и кръвта си давам на теб.
Зрителите нададоха силен възторг, когато той извади лявото си око, а след това и дясното, и ги постави в сребърното ковчеже, преди да го затвори и да го подаде на Фаред.
Мълчанието беше като нещо, което с всеки изминал миг ставаше все по-дълбоко и по-дълбоко.
Бенедикт продължи, кръвта се стичаше по лицето му, а клепачите му отвратително потрепваха, докато говореше.
– Умолявам те да не даваш останките ми на пламъците в тези огнища, докато не изчезне цялата ми кръв, докато главата ми не бъде отрязана от тялото и сърцето ми не замлъкне. И, Антоан, моля те, дай ми музика, каквато беше в старите времена… Дай ми Dies irae, dies illa… с тъпаните, моля те, Антоан, и ми направи серенада до моята гибел.
Лицето на Антоан беше поразено от мъка. Той ме погледна и чух как Мариус му каза да направи това, което поиска Бенедикт.
А Антоан се обърна, вдигна палката си и в един момент чух как момчетата сопрани на Ноткер издигат гласове в григориански напев, за да изпеят песента, както я познавах, но с дивия ритъм на барабаните.
Думите бяха на латински, но аз знаех значението им.
В онзи ден на гнева, в онзи страшен ден, небето и земята ще легнат в пепел, както казват Дейвид и Сибила.
Бенедикт стоеше с наведена глава. Той измъкна нож от вътрешността на дългата си монашеска роба.
– Ела, Сибел; ела, Бенджи – извика той. После разкъса робата и я остави да падне на пода, разкривайки цялото си голо тяло – восъчен образ на момче на прага на мъжествеността, златистите коси около члена му бяха ярки и красиви като меките къдрави коси на главата му.
– Ела, Роуз, ела, Виктор – извика той. – Елате всички вие, младите. Вземете кръвта на хиляда години.
Химнът продължи.
Какъв ужас трябва да нахлуе в съзнанието, когато приближаващият Съдия ще открие и отсее делата на цялото човечество.
С движение, толкова бързо, че не го видях, Бенедикт преряза лявата си китка, после дясната, а след това и гърлото си. Той заби ножа в сърцето си, извади го и той се удари с трясък на пода в краката му.
Той изчезна, когато бегълците се затвориха около него.
Чудният тон на могъщата тръба ще разкъса гробищния камък на всяка гробница и ще призове всички пред Престола.
Седях там и гледах със същото чувство на ужас, на нещо нечестиво и отвратително, и все пак красиво, музиката, която помпаше в сърцето на тъпаните, докато Алесандра, Елени и Еверард де Ланден се приближаваха към мен, събрани вляво от трона. Те обърнаха гръб на случващото се, а Алесандра се срина в ръцете на Еверард.
– Това е, което той иска – прошепна Еверард. – Това чудовище трябва да е единственото, което умира, а не той.
Гласовете ставаха все по-настойчиви, барабаните биеха на по-бърз каданс.
О, Кралю на страшното величие, благодат и милост даряваш безплатно; като Извор на доброта, спаси ме!
Чух неповторимия звук от разкъсване на предсмъртна плът, от чупене на кости. От тълпата се надигна зловещ рев и видях главата на Бенедикт, вдигната нагоре, като на затворник, екзекутиран от гилотината, празните клепачи все още трептяха, а музиката ставаше все по-силна, роговете се присъединяваха към гласовете на певците и накрая струните поеха мрачната песен.
От масата на кръвопийците се измъкна един непознат за мен беглец, жена, в кадифена рокля, с отрязана ръка до устните си, която изпиваше последната част от кръвта от бялата плът и после облизваше устните си. Видях как очите ѝ се отвориха широко, когато силната кръв заля сетивата ѝ, как слепият ѝ поглед се плъзна по всички пред нея, докато през нея не премина силен трепет и тя се отдалечи като в транс от останалите в далечния край на стаята.
Другите също се отдалечаваха. Други пък побързаха да съберат изхвърлените части от тялото. И сега видях, че все повече и повече хора се отказват от ритуала, че крайниците са разпръснати наоколо.
– Ела с мен, Принце, моля те – проплака Алесандра. – Помогни ми да ги събера и да ги сложа на огъня.
Направих каквото поиска. И Мариус дойде с нас.
Беше свършено.
Събрахме натрошените парчета от това, което някога беше Бенедикт, и ги хвърлихме в пламъците. Мариус държеше главата в двете си ръце, после я подаде на Алесандра, която я притисна до гърдите си, а пръстите ѝ се впиха в златната коса.
– Хайде, всичко свърши – прошепна ѝ Мариус.
Взех главата от нея, погледнах празното бяло лице. Нито капка кръв не беше останала до кухите гнезда. Главата изглеждаше изтеглена и древна.
Положих я колкото се може по-почтително в танцуващите пламъци.
Вече нищо не беше останало. Еверард и Елени бяха събрали и най-малките остатъци от плътта и ги бяха донесли при нас, и всичко беше свършено.
Стоях там като замаян. Не можех да осъзная какво се беше случило, макар да го бях видял, че този Бенедикт, това любимо дете на Рошамандес, което беше живяло с него повече от хиляда години, го нямаше – просто го нямаше.
Музиката се забави. Химнът беше свършил.
Върнах се до новия си стол, защото не знаех какво друго да правя и къде да отида.
Какво щеше да дойде сега? Тихата тъжна музика на Албинони в Адажио в сол минор? Точно това исках с цялата си душа.
Но се случи нещо различно.
Оркестърът избухна в буря от пламтящи звуци. Това беше разтърсващата „O Fortuna“ от „Кармина Бурана“ – с гласове, издигащи се високо над ревящите струни, и неистови барабани.
От сенките на всички страни се появиха кръвопийци, които танцуваха с развяти поли и разперени ръце, а музиката се отдалечи от първата си тема и премина в мрачен и бурен валс – разтърсващ и бесен валс, подходящ за обитателите на Ада.
Стаята се разтресе. Отвсякъде долитаха писъци и екстатични викове.
Поставих ръце на ушите си и наведех глава. Но не можех да откъсна очи от огромната маса танцьори и техните екстатични движения, от гласовете им, които се издигаха, за да се присъединят към гласовете на хорото.
Отпуснах се назад към стола. Усетих как ръката на Мариус се стегна върху дясното ми рамо, а устните му – върху лявата страна на лицето ми.
– Това е то. Това е тъмната част от нас – каза той, но не със злоба, гласът му беше успокояващ, сякаш искаше само да ме утеши. – Ние сме убийци и процъфтяваме в смъртта. Това е онази част от нас, която не можеш да изтриеш, не и с цялата любов в разбития християнски свят.
Не можех да отговоря.
Алесандра падна на подиума в краката ми и се облегна на коленете ми, плачейки. Погледнах надолу и видях, че в ръцете си държи кафявата роба на Бенедикт. Притискаше я до гърдите си. Бях забравил за тази роба. И нещо в начина, по който я държеше, ме смрази, върна ми от разкъсания и наранен спомен момент, който беше толкова болезнен, че исках да се отвърна от него; аз самият преди повече от сто години, държащ окървавената рокля на Клодия след смъртта ѝ в мазето под Театъра на вампирите. Посегнах към косата на Алесандра. Музиката погълна мислите ми, спомените ми, всеки оскъден опит да достигна отвъд тези моменти.
Далеч надолу по хълма сигурно е събуждала смъртните от леглата им, този тъмен дивашки танц. Сигурно се е чувал из всички заснежени планински долини, този велик тъмен валс и всички изгарящи предсмъртни гласове, които се смесваха с него.
През пръстите на дясната си ръка видях Луи сред танцьорите, с отметната назад глава, със затворени очи, поклащащ се с крака на място, блъскан, изглежда, от звуците наоколо, и Арманд, който танцуваше със Сибел в ръце, а копринените ѝ поли се развяваха. И Роуз и Виктор също танцуваха, а другите се въртяха като дервиши в лудостта си.
Великата Севрейн танцуваше сама, блестяща фигура в блестящата си бяла рокля, вдигаше ръце с грацията на балерина, а до нея, в самия център на всичко, стоеше майка ми, моята Габриел, сякаш се носеше по музиката. Тя носеше обичайното си палто каки и дънки, но косата ѝ беше разпусната и тя само се усмихваше, когато ръцете ѝ стигаха до нея, разкъсваха я, вдигаха я и я оставяха да пада на златни нишки в светлината на полилеите. Очите ѝ изглеждаха стъклени и далечни, сякаш музиката я караше да мечтае.
А къде беше Бенедикт? Къде беше душата му? Дали душата му се беше издигнала в светлината, вечното дете, посрещнато от някаква велика прощаваща сила? Или пък Мемнох, този зъл и упорит дух, беше дошъл да го заслепи с астрални чистачески кошмари?
Оглушителен трясък разчупи танца.
Оркестърът спря. Гласовете спряха.
Силен вятър се изви в балната зала, разклати полилеите на веригите им и снегът се спусна в мека тиха лавина от люспи.
Изправих се на крака.
Тълпата се отдръпна от огнището на крайната лява стена. Наистина кръвопийците се свиха в ъглите.
Видях как Великата Севрейн се приближава към мен като бяла комета. Грегъри изведнъж застана на моя страна, Кирил също, както и Сет.
Там – до голямата камина от лявата страна на балната зала – стоеше Рошамандес.
Назад към част 11 Напред към част 13
