Ан Райс – Кръв и злато ЧАСТ 20

Глава 19

Колко дълго съм бил с онези, които трябва да бъдат пазени, не знам. Седмица, а може би и повече. Влязох в светилището, признавайки учудването си, че съм доверил само фразата „Онези, които трябва да бъдат пазени“ на смъртно момче. Отново му признах, че го искам, че искам да сподели самотата ми. Исках да сподели всичко, на което можех да го науча и да му дам.
О, болката от това! Всичко, на което можех да науча и да дам!
Какво беше това за безсмъртните родители? Нищо. И докато подрязвах фитилите на лампите, докато ги пълнех с масло, докато оставях светлината да се разраства около вечно мълчаливите египетски фигури, аз знаех същото покаяние, което винаги съм знаел.
На два пъти с порив на Огнения дар запалих дългата банка от сто високи свещи.
Два пъти я оставих да изгори.
Но докато се молех, докато сънувах, все пак ми дойде едно ясно заключение. Исках този смъртен спътник именно защото се бях поставил в света на смъртните. Ако никога не бях влязъл в работилницата на Ботичели, тази безумна самота нямаше да ме обземе. Тя беше смесена с любовта ми към всички изкуства, но най-вече към живописта, и с желанието ми да бъда близо до онези смъртни, които се хранеха грациозно с творенията от този период, както аз се хранех с кръв.
Също така признах, че обучението ми на Амадео е почти завършено.
Когато се събуждах, се вслушвах с мощния Дар на ума в движенията и мислите на Амадео, който се намираше на не повече от няколкостотин мили. Той се подчиняваше на указанията ми. В нощните часове той се придържаше към книгите си и не отиваше при Бианка. Всъщност той се придържаше към моята спалня, защото вече не познаваше простото другарство с другите момчета.
Какво можех да дам на това дете, което да го накара да ме напусне?
Какво бих могъл да му дам, за да го науча да бъде другар, какъвто исках с цялата си душа?
И двата въпроса ме измъчваха.
Накрая ми хрумна един план – трябва да премине през едно последно изпитание, а ако не го издържи, ще го предам с неустоимо богатство и положение на смъртния свят. Не знаех как може да стане това, но не ми се струваше трудно.
Възнамерявах да му разкрия начина, по който се хранех.
Разбира се, това беше лъжа, този въпрос за изпитание; защото щом ме е видял в акта на хранене, в акта на убийство, как тогава би могъл да премине невредим в продуктивна смъртност, колкото и голямо да е образованието му, изтънчеността му и богатството му?
Едва си зададох този въпрос, си спомних за моята изящна Бианка, която въпреки отровните чаши, които беше минала, остана съвсем стабилно на кормилото на своя кораб. Всичко това, зло и хитрост, съставляваше съдържанието на моите молитви. Нима исках разрешение от Акаша и Енкил да направя това дете кръвопиец? Дали исках разрешение да допусна Амадео до тайните на това древно и неизменно светилище?
Каквото и да попитах, отговор не дойде.
Акаша ми даде само спокойствието си без усилие, а Енкил – своето величие. Единственият звук идваше от движенията ми, докато се надигах от коленете си, докато полагах целувките си в краката на Акаша, докато се оттеглях и затварях след себе си огромната врата и я залоствах.
Тази вечер в планините имаше вятър и сняг. Беше горчив, бял и чист. Радвах се, че след няколко минути се прибрах във Венеция, макар че любимият ми град също беше студен. Едва стигнах до спалнята си, Амадео се появи в прегръдките ми. Обсипах главата му с целувки, а след това и топлата си уста, като му отнех дъха, а после с най-малката хапка му дадох Кръвта.
– Искаш ли да бъдеш това, което съм аз, Амадео? – Попитах. – Ще бъдеш ли непроменен завинаги? Би ли живял в тайна за цяла вечност?
– Да, Учителю, – каза той с трескава изоставеност. Положи и двете си топли ръце отстрани на лицето ми. – Дай ми го, Учителю. Мислиш ли, че не съм размишлявал върху това? Знам, че разбираш умовете ни. Учителю, искам го. Учителю, как се прави това? Учителю, аз съм твой.
– Намери най-тежкото наметало, което да те предпазва от зимата – казах аз, – и после ела при мен на покрива.
Изглеждаше, че е минал едва миг, преди той да се присъедини към мен. Погледнах към морето. Вятърът беше силен. Чудех се дали не го боли, а аз вникнах в съзнанието му и измерих страстта му. И като се вгледах в кафявите му очи, разбрах, че е оставил зад гърба си света на смъртните може би по-безпроблемно от всеки друг смъртен, когото бих могъл да откъсна от градината си, защото тези спомени все още гноясваха в него, макар че той беше напълно склонен да ми вярва. Обгърнах го в обятията си и, покривайки лицето му, го отнесох със себе си в един мизерен квартал на Венеция, в който крадци и просяци спяха, където можеха. Каналите воняха на отпадъци и мъртва риба. Там намерих смъртна жертва за броени минути и за изумление на Амадео хванах нещастника с необикновена бързина, когато се опита да ме прободе, и го поднесох към устните си. Позволих на Амадео да види острите зъби, с които пробих гърлото на нещастника, а после очите ми се затвориха и аз се превърнах в Мариус, кръвопиеца, Мариус, убиеца на Злодея, а кръвта се вливаше в мен и за мен нямаше значение, че Амадео е свидетел, че Амадео е там.
Когато свърши, пуснах безшумно тялото в мръсната вода на канала. Обърнах се, усещайки кръвта в лицето и в гърдите си, а след това бавно преминаваща в ръцете ми. Зрението ми беше замъглено и знаех, че се усмихвам – не злобна усмивка, разбираш ли, а нещо потайно и отвъд всичко, което детето някога е виждало.
Когато най-сетне го погледнах, видях само изумление.
– Нямаш ли сълзи за човека, Амадео? – Попитах. – Нямаш ли въпроси за разположението на душата му? Без свещени обреди той е умрял. Той умря само за мен.
– Не, Учителю, – отвърна той, а след това на устните му заигра усмивка, сякаш беше пламък, който се е зародил от моята. – Чудесно е това, което видях, Учителю. Какво ме е грижа за тялото или за душата му? – Бях твърде ядосан, за да отговоря. В това нямаше никакъв урок! Той беше твърде млад, нощта – твърде тъмна, човекът – твърде нещастен, и всичко, което бях предвидил, се беше оказало напразно. Отново го обвих в наметалото си, покрих лицето му, за да не вижда нищо, докато пътувах безшумно във въздуха, движейки се над покривите, а после се проврях ловко и безшумно през един горен прозорец, който беше затворен срещу нощния въздух.
През задните стаи на къщата се движех от този пробив, докато не застанахме заедно в сенчестата и разкошна спалня на Бианка, а през салоните пред нас видях как тя се обръща от гостите си. Видях я да идва към нас.
– Защо сме тук, господарю? – Попита Анмдео. Той погледна уплашено към предните стаи.
– Ще трябва да я видиш отново, за да го разбереш – казах гневно. – Щеше да го видиш сред онези, които твърдим, че обичаме.
– Но как, Учителю? – Попита Амадео. – Какво искаш да кажеш? Какво искаш да направиш?
– Да ловувам Злодея, дете – казах му. – И ще видиш, че тук има Зло, толкова богато, колкото имаше и в онзи бедняк, когото предадох на тъмната вода, неизповядан и неоплакан.
Бианка стоеше пред нас и ни питаше колкото може по-нежно: Как сме се озовали в нейните лични стаи? Бледите ѝ очи ме погледнаха изпитателно.
Бързо я обвиних.
– Кажи му, ти любима красавице – казах аз, като приглуших гласа си, за да не забележи компанията, – кажи му какви ужасни дела се крият зад нежното ти спокойствие. Разкажи му каква отрова са пили гостите под твоя покрив.
Колко спокойна беше тя, докато ми отговаряше.
– Ти ме разгневи, Мариус. Идваш неподходящо. Обвиняваш ме, без да имаш право. Остави ме и дойди отново по нежния начин, по който си идвал толкова много пъти досега. – Амадео се разтрепери. – Моля те, господарю, нека да си тръгнем оттук. Ние имаме само любов към Бианка.
– О, но аз бих искал да имам повече от нея, отколкото любов към нея, – казах му. – Искам да имам нейната кръв.
– Не, Учителю, – прошепна Амадео. – Учителю, умолявам те.
– Да, защото тя е злата кръв – казах аз, – и е още по-добре да се възползваш от нея. Бих пил нещата на убийците. Разкажи му, Бианка, за виното, примесено с отвари, и за живота, загубен за онези, които са те превърнали в инструмент на най-злите си планове.
– Остави ме сега, – каза тя отново, без да изпитва ни най-малък страх от мен. Очите ѝ пламнаха. – Мариус де Романус, не можеш да ме съдиш. Нито ти с твоите магьоснически способности, нито с твоите момчета. Няма да кажа нищо друго, освен че трябва да напуснеш дома ми.
Преместих се, за да я взема в прегръдките си. Не знаех кога ще спра, а само, че ще му разкрия ужаса, че трябва да я види, че трябва да види страданието, че трябва да види болката.
– Учителю – прошепна той, като се мъчеше да застане между нас, – ще се откажа завинаги от молбите си към теб, само ако не я нараняваш. Разбираш ли? Учителю, повече няма да моля за нищо. Остави я да си отиде.
Държах я, гледах я надолу, усещах най-сладкия парфюм на младостта ѝ, косата ѝ, кръвта ѝ.
– Вземи я и аз ще умра с нея, господарю, – каза Амадео. Това беше достатъчно. Беше повече от достатъчно.
Отдалечих се от нея. Изпитах странно объркване. Музиката в стаите се превърна в шум. Мисля, че седнах на леглото ѝ. Жаждата за кръв в мен беше ужасна. Можех да ги убия всичките, помислих си, като погледнах към тълпата отвъд, и тогава, струва ми се, си казах:
– Ние сме убийци заедно, ти и аз, Бианка.
Видях, че Амадео плаче. Той стоеше с гръб към компанията. Лицето му блестеше от сълзи.
А тя, тя, благоуханната красавица със сплетените руси коси, дойде да седне до мен, толкова смело, и да ме хване за ръката, за самата ръка.
– Заедно сме убийци, – каза тя, – да, мога да говоря за себе си, както поиска. Но разбери, че ми се дават поръчения от онези, които също толкова лесно биха ме изпратили в Ада по същия начин. Те са тези, които смесват отварите за фаталното вино. Те са тези, които отбелязват онези, които ще го получат. И аз не знам причините за това. Знам само, че ако не се подчиня, ще умра.
– Тогава кажи ми кои са те, моя изискана любима, – казах аз. – Гладен съм за тях. Толкова съм гладен, че не мога да сънувам.
– Те са мои роднини, – каза тя. – Такова е моето наследство. Такова е моето семейство. Такива са били моите настойници тук.
Беше започнала да плаче, но се притисна към мен, сякаш силата беше единствената истина за нея, и наистина разбрах, че е така.
Заплахите ми отпреди малко само я бяха привързали още по-здраво към мен, а Амадео се приближи и ме подкани да убия всички, които я държаха под властта си, всички, които я правеха нещастна, независимо от кръвните връзки.
Държах я, докато тя навеждаше глава. От съзнанието ѝ, което толкова често ме объркваше, прочетох имената, сякаш бяха написани с обикновени букви.
Познавах мъжете, всички флорентинци, които често бяха идвали да я посещават. Тази вечер те организираха празненство в съседната къща. Бяха лихвари, някои биха ги нарекли банкери, но тези, които убиваха, бяха онези, от които бяха взели назаем и не искаха да върнат парите.
– Ще се отървеш от тях, красавице моя, – казах й аз. Докоснах я леко с устните си.
Тя се обърна към мен и ме дари с безброй и жестоки малки целувки.
– И какво ще дължа за това? – Попита тя, дори когато ме целуваше, дори когато ръцете ѝ се протягаха, за да погалят косата ми.
– Само да не казваш нищо за това, което си видяла в мен тази вечер. – Тя ме погледна със спокойните си овални очи, а съзнанието ѝ се затвори, сякаш никога повече нямаше да ми разкрие мислите си.
– Имаш моето обещание, – прошепна тя. – И така душата ми става все по-тежка.
– Не, аз ще отнема тежестта от нея, – казах аз, докато се канехме да си вървим. Колко тъжни ми се сториха внезапните ѝ сълзи. Целунах я, вкусих ги, пожелах да са кръв и завинаги да се отърва от кръвта в нея.
– Не плачи за тези, които са те използвали, – прошепнах аз. – Върни се към веселието и музиката. Остави тъмните комисии на мен.
Намерихме флорентинците пияни на банкета си, без да ни обърнат внимание, когато влязохме без представяне или обяснение и заехме местата си на отрупаната маса. Свиреше шумен оркестър от музиканти. Подът беше хлъзгав от разлятото вино.
Амадео беше нетърпелив, изпълнен с възбуда, внимаваше за бавното ми и методично прелъстяване на всеки един от тях, докато пиех похотливо кръвта и оставях телата да се накланят напред върху стенещата дъска. Музикантите избягаха.
В рамките на един час ги бях съблякъл всичките, тези роднини на Бианка, и само за последния от тях, този, който бе говорил най-дълго с мен, съвсем неосъзнаващ какво се случва около него – само за него Амадео молеше и плачеше. Трябваше ли да проявявам милост към този човек, когато сърцето му беше толкова виновно, колкото и на всички останали?
Седяхме сами в разрушената зала за вечеря, труповете бяха около нас, храната беше студена в сребърните и златните чинии и подноси, виното течеше от преобърнатите чаши и за първи път, докато Амадео плачеше и плачеше, видях ужас в очите му.
Погледнах ръцете си. Бях изпил толкова много кръв, че те изглеждаха човешки, и знаех, че ако се погледнех в огледало, щях да видя цветущо човешко лице.
Горещината в мен беше вкусна и непоносима и не исках нищо повече от това да взема Амадео, да го доведа при мен сега, и все пак той седеше пред мен, а сълзите се стичаха по лицето му.
– Всички те са си отишли – казах аз, – тези, които измъчваха Бианка. Ти идваш с мен. Да напуснем тази кървава сцена. Искам да се разходя с теб, преди слънцето да изгрее, близо до морето. – Той ме последва, както би могло да направи едно дете, а сълзите обагриха лицето му, докато течаха все още от очите му.
– Изтрий сълзите си, – казах твърдо. – Ще излезем на площада. Почти се е разсъмнало. – Той плъзна ръката си в моята, докато слизахме по каменните стълби.
Обгърнах го с ръка, за да го предпазя от острия вятър.
– Учителю – помоли той, – те бяха зли хора, нали? Вие бяхте сигурен в това. Знаехте го.
– Всички, – отговорих аз. – Но понякога мъжете и жените са и добри, и зли – продължих аз, – и кой съм аз, че да избирам заради порочния си апетит, но го правя. Нима Бианка не е едновременно добра и зла?
– Учителю – попита той, – ако пия кръвта на онези, които са зли, ще стана ли като вас?
– Не, – отговорих. Застанахме пред затворените врати на „Сан Марко“. Вятърът се носеше безмилостно откъм морето. Привлякох още по-плътно наметалото си около него, а той опря главата си на гърдите ми.
– Не, дете – казах аз, – в това има безкрайно много магия.
– Трябва да ми дадеш кръвта си, нали така, учителю? – Попита той, като ме погледна, сълзите му бяха ясни и блестяха в студения въздух, а косата му беше разрошена.
Не отговорих.
– Учителю – каза той, докато го държах близо до себе си, – преди много години, или поне така ми казаха, на някакво далечно място, където живеех, преди да дойда при вас, бях това, което наричаха Глупак за Бога. Не си спомням ясно и никога няма да си спомня, както и двамата добре знаем.
– Но Глупакът за Бога беше човек, който се отдаваше изцяло на Бога и не се интересуваше какво се случва, независимо дали е подигравка, глад, безкраен смях или ужасен студ. Това си спомням, че бях Глупак за Бога в онези времена.
– Но ти рисуваше картини, Амадео, рисуваше красиви икони…
– Но слушай ме, Учителю – каза той твърдо, принуждавайки ме да замълча, – каквото и да правех, бях Глупак за Бога, а сега бих бил Глупак за вас. – Той направи пауза и се притисна до мен, докато вятърът се усилваше. Мъглата се движеше над камъните. От корабите се чуваха шумове. Започнах да говоря, но той посегна да ме спре. Колко твърд и силен изглеждаше, колко съблазнителен, колко изцяло мой.
– Господарю – продължи той. – Направи го, когато пожелаете. Имаш моята тайна. Имаш моето търпение. Направи го, когато и както искаш.
Замислих се върху това, което беше казал.
– Върви си вкъщи, Амадео, – отговорих му. – Знаеш, че слънцето идва, а аз трябва да те напусна с идването на слънцето.
Той кимна, замислен над това, сякаш за пръв път имаше значение за него, макар че как е възможно да не се е сетил за това преди, не знаех.
– Върни се вкъщи и се учи с останалите, говори с тях и пази малките в игрите им. Ако можеш да направиш това – да преминеш от кървавата банкетна зала към детския смях, – тогава, когато дойде тази вечер, аз ще го направя. Ще те пренеса при себе си.
Гледах го как се отдалечава от мен в мъглата. Той тръгна към канала, където щеше да намери гондолата, която да го отведе обратно до нашата врата.
– Глупак за Бога – прошепнах на глас, за да го чуе умът ми, – да, глупак за Бога, и в някой мизерен манастир си рисувал свещените картини, убеден, че животът ти няма да означава нищо, ако не е живот на жертви и болка. И сега в моята магия виждаш някаква подобна изгаряща чистота. И се отвръщаш от всички богатства на живота във Венеция заради тази изгаряща чистота; отвръщаш се от всичко, което човек може да има.
Но така ли беше? Знаеше ли достатъчно, за да вземе такова решение? Можеше ли да изостави слънцето завинаги?
Нямах отговор. Не неговото решение имаше значение сега. Защото аз бях взел своето. Що се отнася до моята лъчезарна Бианка, нейните мисли завинаги след това бяха затворени за мен, сякаш тя знаеше хитростта на това като хитра вещица. Що се отнася до нейната преданост, любов, приятелство, това беше нещо друго.

Назад към част 19                                                                    Напред към част 21

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!