Глава 21
Следващите няколко месеца преминаха в свобода и удоволствие, каквито не можех да си представя. Амадео беше истински мой спътник, а също и мой ученик, и аз го принуждавах с нежна дисциплина да научи всичко, което смятах, че трябва да знае. Това включваше уроците му по право и управление, по история и философия, а също и уроците му с мен по кръвопийство, на които той се отдаде с весела готовност, надминаваща мечтите ми.
Мислех си, че като млад може да иска да се храни с невинни, но когато го инструктирах как вината скоро ще погуби душата му, ако го направи, открих, че той слуша; и прие наставленията ми как да се храни със злото, без да му позволява да помрачи собствената му душа. Той беше и мой ревностен ученик в уроците как да бъде в компания на смъртни и скоро се почувства достатъчно силен, за да разговаря със смъртни момчета. Наистина, скоро той стана експерт в заблуждаването им, също като мен, и макар да усещаха, че нещо се е променило с Амадео, не знаеха какво, не можеха да знаят и не смееха да рискуват мира в нашата чудна къща дори с най-малките си съмнения.
Дори Рикардо, най-възрастният от моите чираци, не подозираше нищо, освен че учителят му по някакъв начин е могъщ магьосник и че магията е спасила живота на Амадео.
Но сега трябваше да се справим с любимата ни Бианка, която не бяхме виждали от нощта на ужасната болест, и знаех, че това ще бъде най-тежкото изпитание за Амадео. Какво ли щеше да направи тя за бързото възстановяване на Амадео от ужасната битка с лорда и какво ли щеше да си помисли, когато погледнеше Амадео със светла кожа и блестяща коса?
Какво ли щеше да си помисли той, когато я погледнеше в очите?
За мен не беше тайна, че той я обожаваше, всъщност, че я обичаше така, както аз я обичах. И така, трябва да отидем при нея. Наистина го отлагахме твърде дълго.
Една вечер внезапно отидохме да я посетим, след като се бяхме нахранили добре през нощта, за да се чувстваме и да изглеждаме съвсем топли.
Щом влязохме в стаята ѝ, веднага видях напрежението у Амадео, че не може да ѝ каже за това, което му се е случило, и едва в този момент осъзнах колко трудна е тази тайна за него и как въпреки цялата си сила той е все още съвсем млад и дори слаб. Всъщност душевното състояние на Амадео беше много по-голям повод за тревога от това на Бианка, която изглеждаше щастлива да види Амадео възстановен.
Те бяха като брат и сестра заедно и аз, разбира се, си помислих за клетвата, която бях изтръгнал от него, когато го направих, и ми се искаше да мога да го отведа настрани и да му напомня да му го напомня сега. Но ние бяхме в нейния салон и там имаше много други посетители, като се водеха обичайните разговори и музика.
– Елате в спалнята ми, – каза тя и на двама ни. Прекрасното ѝ овално лице грееше. – Много се радвам да ви видя. Защо не дойдохте по-рано? Разбира се, всички във Венеция знаеха, че Амадео е възстановен и че лорда се е върнал в Англия, но трябваше да ми пишете, ако не можехте да дойдете.
Обсипах я с извиненията си. Това беше моето лекомислие. И наистина трябваше да напиша писмо. Това, което ме беше заслепило по този въпрос, беше любовта ми към Амадео. Нищо друго не ме интересуваше.
– О, аз ти прощавам, Мариус, – заяви тя. – Бих ти простила всичко, но погледни Амадео. Сякаш изобщо не е бил болен.
С благодарност приех прегръдката ѝ, но виждах как Амадео страдаше, когато тя го целуваше, когато стискаше ръката му. Той не можеше да понесе пропастта, която ги разделяше, но трябваше да я понесе и затова не помръднах, за да си тръгна.
– Как върви при теб, прекрасна моя сестро – казах ѝ аз, – ти, която държеше Армадео на косъм, докато успея да дойда при него. Ти и твоите роднини? Щастливи ли сте?
Тя се засмя меко и нежно.
– О, да, моите роднини, някои от тях срещнаха най-нещастния си край. Всъщност, доколкото разбирам, Великият съвет на Венеция смята, че са били убити от онези, от които са изисквали големи суми. Моите роднини не е трябвало да идват във Венеция със своите зли намерения. Но аз съм невинна, както всички знаят. Членовете на Великия съвет на Венеция ми казаха същото. И не бихте си помислили, но сега съм по-богата заради всичко това.
Разбира се, че го прозрях за миг. Онези, които бяха дължали пари на нещастните ѝ роднини, след убийствата им ѝ бяха дали скъпи подаръци. Тя беше по-богата, отколкото някога е била.
– Аз съм по-щастлива жена, – каза тя тихо, като ме погледна. – Всъщност съм съвсем друга, защото сега познавам една свобода, която преди беше немислима. -Гладните ѝ очи преминаха през мен и Амадео. Усетих, че от нея лъха желание. Усетих, че докато ни гледаше и двамата, искаше да се запознае с нещо ново, а после се приближи до мен, обгърна ме с ръце и ме целуна.
Бързо я задържах назад и далеч от себе си, но това само я подтикна да прегърне Амадео и да го целуне по бузите и по устата.
Тя направи жест към леглото.
– Цяла Венеция се чуди на моя магьосник и неговия чирак – каза тя топло. – И те идват при мен, само при мен.
С очи ѝ дадох да разбере, че я обичам, че сега бих посягал, ако тя не го забрани строго, и като минах покрай нея, седнах на леглото ѝ.
Никога не си бях позволявал такава свобода с нея, но знаех мислите ѝ. Заслепихме я. Тя ни боготвореше.
А колко прекрасна беше в своята сияйна коприна и бижута.
Тя дойде и зае мястото си до мен, сгуши се близо до мен и не се страхуваше от това, което виждаше, когато погледнеше в очите ми.
Амадео беше изумен и скоро седна до нея от дясната ѝ страна. Макар че се беше нахранил добре, усещах глада му за кръв и че се бореше смело, за да го задържи.
– Позволи ми да те целуна, моя изискана – казах аз. И го направих, като разчитах, че слабата светлина и сладките ми думи ще я заслепят, и тогава, разбира се, тя видя това, което искаше да види – не някакво ужасно нещо, съвсем непостижимо за нея, а загадъчен мъж, който ѝ бе оказал безценна услуга и я бе оставил богата и свободна.
– Винаги ще бъдеш в безопасност, Бианка, – казах ѝ аз. – Докато аз съм тук. – Два пъти и още веднъж я целунах. – Помогни ми да отворя отново къщата си, Бианка, с още по-прекрасна храна и забавления. Помогни ми да подготвя по-голямо пиршество, може би по-голямо от това, което Венеция някога е виждала. Ще имаме чудни театри и танци. Помогнете ми да напълня многобройните си стаи.
– Да, Мариус, ще го направя, – отговори тя сънливо, облегнала глава на мен. – Ще бъда толкова щастлива.
– Ще ти дам всички пари, които ти трябват за това. А Винченцо ще изпълни указанията ти. Само ми кажи кога искаш това да се случи.
Погледнах я в очите, докато говорех, а после я целунах и макар да не посмях да ѝ дам и най-малкия вкус от кръвта си, вдъхнах студения си дъх в нея и пронизах съзнанието ѝ с желанието си.
Междувременно с дясната си ръка стигнах под полите ѝ, намерих сладките ѝ голи тайни и лесно ги раздвижих с пръсти, което я възпламени с незабавно и нескрито желание. Амадео беше объркан.
– Целуни я – прошепнах аз. – Целуни я отново.
Той ми се подчини и скоро я бе обсипал с целувките си.
И докато пръстите ми я стягаха и галеха, докато целувките му ставаха все по-пламенни, тя се окървави от гребена на страстта си и падна меко върху ръката на Амадео.
Оттеглих се, целувайки я по челото, сякаш тя отново беше непорочна.
– Почини си сега – казах, – и помни, че си в безопасност от тези зли роднини и че съм ти задължен завинаги, защото ти запази Амадео жив, докато мога да дойда.
– Дали, Мариус? – Попита ме тя. – Не бяха ли това неговите странни сънища? – Тя се обърна към Амадео. – Отново и отново ти говореше за чудни места, за онези, които ти казваха, че трябва да се върнеш във висините.
– Това бяха само спомени, уловени в мрежа със страх, – каза Амадео тихо. – Защото много преди да се родя отново във Венеция, познавах един суров и безмилостен живот. Ти беше тази, която ме върна от някаква дебела граница на съзнанието, която се намира точно от тази страна на смъртта. – Той я гледаше и се чудеше как страда, че не може да ѝ каже какъв е.
Но след като прие тези думи от него, тя ни позволи по маниера на обикновените придружители да ѝ помогнем с разрошената ѝ коса и рокля.
– Сега ще ви оставим – казах аз, – а за празника ще направим плановете си веднага. Позволете ми да изпратя Винченцо при теб.
– Да, и в онази нощ ти обещавам – каза тя, – че къщата ти ще бъде по-прекрасна дори от двореца на доджите, ще видиш.
– Моята принцеса, – казах аз, докато я целувах.
Тя се върна при гостите си и ние забързахме надолу по стълбите. В гондолата Амадео започна своите молби.
– Мариус, не мога да понеса това, тази раздяла с нея, това, че не можем да ѝ кажем.
– Амадео, не ми казвай нищо повече за това! – Предупредих го.
Когато стигнахме до спалнята и заключихме вратата, той се поддаде на ужасни сълзи.
– Учителю, не можех да ѝ кажа нищо за това, което ми се случи! А на Бианка винаги щях да разказвам всичко. О, не тайните на теб и мен или на Кървавите целувки, не, а на други неща. Колко често седях с нея и разговарях с нея. Господине, толкова често ходех при нея през деня и ти не знаеше това. Тя беше моя приятелка. Учителю, това е непоносимо. Учителю, тя беше моя сестра. – Той се разплака като малко момче.
– Предупредих те за това, нали? – Казах яростно. – И сега плачеш като дете? – В яростта си го зашлевих.
И в шок той падна назад от мен, но сълзите му потекоха още повече:
– Учителю, защо не можем да я направим една от нас! Защо не можем да споделим Кръвта с нея? – Хванах го грубо за раменете. Той не се страхуваше от ръцете ми. Не му пукаше.
– Амадео, послушай ме. Не можем да отстъпим пред това желание. Живял съм хиляда и повече години, без да направя кръвопиец, а сега ти, в рамките на няколко месеца след собствената си трансформация, ще направиш първия смъртен, към когото изпитваш прекомерна любов?
Той плачеше горчиво. Опита се да се освободи от мен, но аз не му позволих.
– Толкова ми се искаше да ѝ разкажа за нещата, които виждам с тези нови очи! – Прошепна той. Кървавите сълзи се разляха по момчешките му бузи. – Исках да ѝ кажа как целият свят се е променил.
– Амадео, знай стойността на това, което притежаваш, и цената на това, което даваш. Две години те подготвях за Кръвта, но дори и така даването ѝ беше твърде бързо, подтикнато от отровното острие на лорда. А сега искаш да предадеш тази сила на Бианка? Защо? Защото искаш тя да знае какво те е сполетяло?
Пуснах го. Оставих го да падне на колене до леглото и да разлее сълзите си, докато плачеше. Седнах на бюрото.
– Колко време мислиш, че съм скитал по тази земя? – Попитах го. – Знаеш ли колко пъти ми е минавало през ума в безгрижие и безразсъден нрав да направя друг кръвопиец? Но аз не го направих, Амадео. Не и докато погледът ми не падна върху теб. Казвам ти, че Бианка не трябва да бъде това, което сме ние.
– Тя ще остарее и ще умре! – Прошепна той. Раменете му се раздвижиха от риданията му. – Ще я видим ли? Трябва ли да гледаме как това се случва? И какво ще си мисли тя за нас, докато минават годините?
– Амадео, спри с това. Не можеш да направиш всички тях такива, каквито сме ние. Не можеш да направиш един след друг без съвест и въображение. Не можеш! За всеки трябва да има подготовка, обучение, дисциплина. За всеки трябва да има грижа.
Накрая той изсуши сълзите си. Изправи се и се обърна с лице към мен. В него сякаш цареше ужасно спокойствие, нещастно и мрачно спокойствие.
И тогава от устните му се изтръгна тържествен въпрос.
– Защо избра мен, Учителю? – Попита той.
Бях уплашен от този въпрос и мисля, че той го видя, преди да успея да го скрия. И се учудих, че съм бил толкова неподготвен да отговоря на такова нещо.
Изведнъж не почувствах никаква нежност към него, защото той изглеждаше толкова силен, докато стоеше там, толкова сигурен в себе си и във въпроса, който току-що ми беше задал.
– Не ме ли попита за кръвта, Амадео? – Отговорих с хладен глас. Треперех. Колко дълбоко го обичах и как не исках да знае.
– О, да, господине – отвърна той с тих, спокоен глас, – наистина те помолих, но това беше след като много пъти съм вкусвал от твоята сила, нали? – Той направи пауза, след което продължи. – Защо избра мен за тези целувки? Защо ме избра за последния подарък?
– Обичам те, – казах без повече приказки. Той поклати глава.
– Мисля, че има нещо повече, – отговори той.
– Тогава бъди мой учител, – отвърнах аз.
Той се приближи до мен и ме погледна, докато оставах седнал на бюрото си.
– В мен има горчив студ – каза той, – студ, който идва от далечна страна. И никога нищо не го стопля истински. Дори Кръвта не го стопля. Ти знаеше за този студ. Опитвал си се хиляди пъти да го стопиш и да го превърнеш в нещо по-блестящо, но така и не успя. И тогава, в нощта, в която бях близо до смъртта – не, всъщност умирах, – ти разчиташе, че този студ ще ми даде издръжливост за Кръвта. – Кимнах. Погледнах встрани, но той сложи ръка на рамото ми.
– Погледни ме, моля, сър, – каза той. – Не е ли така? – Лицето му беше спокойно.
– Да, – казах аз, – така е.
– Защо се отдръпваш от мен, докато ти задавам този въпрос? – Настоя той.
– Амадео – казах аз, говорейки твърдо, – това проклятие ли е, тази Кръв?
– Не, – отговори той бързо.
– Помисли върху това, преди да отговориш. Проклятие ли е! – Заявих.
– Не – повтори той.
– Тогава прекрати въпросите си. Не се стреми да ме ядосваш или озлобяваш. Позволи ми да те науча на това, на което имам да те науча.
Беше загубил тази малка битка и си тръгна от мен, приличайки отново на дете, макар че пълните му седемнадесет години като смъртен го бяха превърнали в нещо повече от това.
Качи се на леглото и сви крака под себе си, седейки неподвижно в нишата от червена тафта и червена светлина.
– Заведи ме обратно в моя дом, учителю, – каза той. – Заведи ме обратно в Русия, където съм роден. Ти можеш да ме заведеш там, знам, че можеш. Ти имаш тази сила. Можеш да намериш мястото.
– Защо, Амадео?
– Трябва да го видя, за да го забравя. Трябва да знам със сигурност, че е било… каквото е било. – Дълго мислих върху това, преди да отговоря.
– Много добре. Ще ми разкажеш всичко, което си спомняш, а аз ще те заведа там, където искаш да отидеш. А в ръцете на твоето човешко семейство можеш да поставиш каквото богатство пожелаеш. – Той не каза нищо на това.
– Но нашите тайни ще бъдат пазени от тях, както нашите тайни се пазят от всички. – Той кимна.
– И тогава ще се върнем. – Отново кимна.
– Всичко това ще се случи след голямото пиршество, което Бианка ще започне да подготвя. В онази нощ тук ще танцуваме с поканените от нас гости. Отново и отново ще танцуваш с Бианка. Ще използваме най-голямото си умение да минаваме сред гостите като хора. И аз ще разчитам на теб толкова, колкото и на Бианка или Винченцо. А пиршеството ще накара цяла Венеция да изпита страхопочитание.
На лицето му се появи слаба усмивка. Той отново кимна.
– Сега знаеш какво искам от теб – заявих аз. – Искам да се сприятелиш с момчетата с още по-голяма любов. И искам още по-често да ходиш при Бианка, разбира се, след като си се нахранил и кожата ти е румена, и да не ѝ разказваш нищо, нищо за магията, чрез която си бил спасен. – Той кимна.
– Мислех, че… – прошепна той.
– Мислел си? – Попитах.
– Мислех си, че ако имам Кръвта, ще имам всичко, – каза той. – А сега знам, че това не е така.
Назад към част 21 Напред към част 23
