Глава 15
Автоматичната стрелба продължи да удря по оръдието. Нанасяше щети, но нямаше да го обезвреди достатъчно бързо. Щях да бъда разкъсан на парчета върху тази платформа в момента, в който тя приключи зареждането си.
– Амфи – казах по радиото. – Трябва да се измъкна оттук. Всички са разсеяни. Може ли някой от вас да избегне огъня и да долети, за да ме вземе?
– Никога е най-близо – каза Артуро.
– Започвам – каза Никога.
– Следвай ме – казах на Джуно. Измъкнах Снъгълс, Бумслъгър, Боб и инхибиторния тайникс от кутиите им и се запътих с пълен ход към хангара.
Когато пристигнах, гледах през прозорците как Нед прави барелефно преобръщане покрай автоматичната стрелба. Кулите бяха фокусирани върху кораба с оръдията и нанасяха впечатляващи щети на корабите около него. Може би щяха да успеят да го обезвредят преди…
Синята светлина стана още по-ослепителна. Нед използва светлинното си копие, за да се преобърне около една от кулите и се приземи на платформата точно пред хангара.
Плаващата платформа на Джуно се движеше след мен, докато тичахме към кабината на Нед, точно когато той вдигаше стъклото. Шумът от автоматичната стрелба беше оглушителен и аз се гмурнах в кабината зад Нед, като се проснах на облегалката на седалката му и се държах с две ръце. Джуно се надвеси до седалката на Нед, а четиримата охлюви сплескаха телата си с мен.
Нед дръпна стъклото и нямаше време дори за мъдрост, преди да излети отново. Кулите бяха толкова съсредоточени върху планетарното оръжие, че не стреляха по нас, но когато се отдалечихме достатъчно, за да се върнат вибрациите, накарах Снъгълс да ни прехвърли няколко километра по-далеч, за да е по-сигурно.
Светът пламна в синьо, когато оръдието се изстреля, а взривът премина през „Скитащ лист“, разкъсвайки го на части. Автоматичните оръдия бяха унищожили добра половина от кораба на Върховенството, а светлината на оръдието угасна и престана да работи. Бяхме се отървали от оръжието.
Но в този процес бяхме загубили платформата.
– Досадник – каза Еф Ем – всички ли пилоти на „УрДейл“ успяха да се измъкнат?
– Издържаха – казах аз. – Няма жертви. Само катастрофални щети.
– Пич, спасих ти живота – каза Нед. – Най-малкото, което можеш да направиш, е да спреш да ми стискаш гърдите.
Пуснах ръцете си от стола на Нед. Не бях осъзнавал, че се държа толкова здраво или толкова… неловко.
– Извинявай – казах аз. – Почакайте, ще ни транспортирам до моя кораб. – Цялото ми тяло беше притиснато в толкова тясно пространство, че не бях сигурен как успявам да се побера. Бях влязъл тук само с чист адреналин.
Наредих на Снъгълс да пренесе кораба на Нед до съседния на моя плаж, все още защитен под скалата, след което я задържах и я накарах да хиперскочи с мен, Джуно и Бумслъгър от пилотската кабина. Приземихме се на пясъка пред моя кораб.
Пред него стоеше Кималин, а Хепи беше прибрана в чантата на гърдите ѝ.
– Благодаря на звездите, че си добре – казах аз.
– Хепи ме телепортира от другата страна на плажа – каза Кималин. – Мислех да открадна кораба ти, но предполагам, че имаш нужда от него.
– Нуждая се – казах аз. Нито за миг не си помислих, че сайтоник с умствени остриета е бил убит при онзи взрив. Те все още щяха да са навън, а аз нямаше да им позволя да сеят хаос в нашите сили. – Ако отидеш с „Хепи“ вкъщи, можеш да вземеш друг кораб и после да скочиш с хиперскок до Нага – казах аз. – Така ще се върнеш в битката.
– Започвам – каза Кималин. – Само… внимавай.
Мамка му, тя беше изстреляна от небето. Само Хепи я беше спасил.
– Ако си прекалено разтърсена…
– Добре съм – каза Кималин. Ръцете ѝ трепереха, но тя ми се усмихна съвсем принудително. – Бих се чувствала много по-зле, ако знаех, че всички вие все още сте там горе без мен. Хепи, да се приберем у дома.
Кималин изчезна и аз се качих в кабината, а Джуно се понесе зад мен, преди да затворя купола.
Радиото ми се побърка.
– Досадник! – Каза Еф Ем по радиото. – Добре ли си?
– Излязъл е – каза Аланик. – Той е долу на плажа.
– Аз съм тук – казах аз. Повдигнах кораба си на няколко метра, като използвах сензорите си, за да направя преглед на битката. Планетарното оръжие беше достатъчно високо в атмосферата, за да не падне веднага на земята, макар че оръдието очевидно беше унищожено.
„Джорген“ – каза Аланик в главата ми. – „Внимавай…“
Със силно хрущене на метал и трошене на стъкло корабът ми се разкъса около мен. Двойка мисловни остриета се врязаха в таблото, заличавайки купола. Натиснах органа за управление на височината и изскочих през разкъсания метал, като извлякох със себе си на пясъка моите охлюви.
Чувствах как врагът сайтоник е на плажа. Бяха скочили с хиперскок след мен. Джуно се измъкна през счупеното стъкло и се скри до мен, корабът беше между нас и вражеския сайтоник.
Това нямаше да продължи дълго. Усетих, че около вражеския сайтоник се образуват още мисловни остриета, че още един залп ще разкъса кораба, за да стигне до мен.
– Сега е добър момент за медитация – казах на Джуно.
– Ти си напълно отпуснат! – Каза Джуно.
Посегнах към нищото, прелиствайки повърхността. Птиците ми отново се оформиха, малки парченца смърт и нищото, и аз ги притеглих с всички сили над кораба към вражеския сайтоник. Към нас полетяха още остриета и аз дръпнах платформата на Джуно надолу, докато се сплесквах на земята. Мисловните остриета на врага се вкопчиха в кораба, а аз завъртях своето, удряйки вражеския сайтоник там, където можех да го видя в съзнанието си.
Мисловните остриета на врага изчезнаха. Ние имахме прикритие, но те – не, и когато надникнах над кораба, открих тялото на дион с яркочервена кожа да лежи окървавен на земята.
Мамка му. Никога досега не бях убивал човек от такова близко разстояние. Никога не ми се беше налагало да гледам кървящото му тяло, знаейки, че съм го причинил аз. Пясъкът под диона се оцвети в странен тъмносин цвят. Тялото не помръдна.
Корабът ми беше разбит, но радиото все още работеше.
– Досадник, добре ли си? – Попита Артуро.
– Добре съм – отговорих. – Но загубих кораба си.
– Имаме още компания. – Погледнах нагоре и видях, че пристига още един транспортен кораб. Висшестоящите трябваше да събират корабите си в движение, иначе бяха подценили какъв размер сили ще са необходими, за да ни победят.
Но те щяха да продължат да идват, докато не го постигнат. Щеше да ни се наложи да използваме много повече огън в тази битка.
– Амфи – казах аз – ти командваш. Защитете града. Аз ще отида да проверя при Родж, дали можем да докараме още платформи.
– Прието, Досадник – каза Артуро.
Отново вдигнах охлювите си, като оставих Бумслъгър да се качи на рамото ми, и поставих ръка върху платформата на Джуно.
– Искаш ли да дойдеш с мен? – Попитах Джуно.
– Където ще отидеш ти, там ще отида и аз – отвърна Джуно.
Бих дал това на китцен – те бяха едни от най-смелите същества, които някога бях срещал.
– Заведи ме при Дрейп – казах на Снъгълс.
– Дрейп – каза Снъгълс.
Евършор и всички кораби над него изчезнаха. Минахме под очите и тогава изведнъж застанах в малка стая, много подобна на тази на Скитащ лист. Прозорецът гледаше към звездите, над половината счупена платформа се носеше до тази, на която се бяхме приземили, а отвъд нея стърчеше голяма неработеща автокула. Стените бяха облицовани с кутии.
Мамка му, имаше толкова много от тях. Кутии за тайникс от пода до тавана, достатъчни да поберат може би стотина тайникса.
– Джорген – каза Родж. – Как е…
– Загубихме Скитащ лист – казах аз. – Планетарно оръжие го унищожи.
Очите на Родж се разшириха.
– Дали…
– Еф Ем е наред – казах аз. Вероятно трябваше да започна с това. Ако беше Спенса, това беше първото нещо, което щях да искам да чуя. – Но Уинзик изпрати още подкрепления и те може би не са последните. Трябва да докараме още платформи там.
– Да, за това – каза Родж. – Имаме малък проблем. – Той направи жест около себе си. – Не знаем какво прави някоя от тези кутии, още по-малко откъде ще вземем достатъчно охлюви, за да ги захраним. Изпратих транспортния кораб обратно да събере тайниксите в базата, но повечето от тях принадлежат на останалите пилоти. Не съм сигурен, че те ще се разделят с тях, не и без директна заповед от Стоф.
Стоф можеше да даде такава заповед, но колкото повече го въвличах, толкова повече щеше да чувства, че трябва да ме разпитва, за което нямахме време. Ескадрилите на Евършор можеха да са мъртви, докато той вземе решение. Освен това щяхме да се нуждаем от тайникс с тези ескадрили, ако се наложи да докараме още подкрепления.
Отново огледах кутиите. Бяхме изпратили експедиции до пещерите, за да търсят още охлюви, но това им отнемаше време и разбирах защо. Охлювите обикновено се крият в по-слабо населените места, а аз бях твърде зает, за да сляза сам.
По дяволите.
– Трябва ли да използвате всички кутии? – Попитах Родж. – Можем ли да разберем коя е хипердвигателят, след което да се качим на платформата и да използваме автоуръжията?
– Може би – каза Родж. – Но дори да разберем кое е хипердвигателят, ще отнеме време. Кутиите не са добре обозначени.
Родж се огледа и скръсти ръце. Бях му оказал голям натиск и изисквах незабавни резултати. Това, че в миналото бяхме успели да се измъкнем от някои трудни ситуации, не означаваше, че той може да прави чудеса при поискване.
– Знам, че правиш всичко възможно – казах аз. – Знам, че не разполагаш с достатъчно време или ресурси. Вършиш невероятна работа за нас и вече няколко пъти си спасявал живота на всички ни. Ако не можеш да разбереш това, не е по твоя вина, но трябва да опиташ.
– Разбира се – каза Родж. – Просто не сме подготвени за това.
– Какво мога да направя?
– Би било хубаво да ми намериш още охлюви.
– Добре, нека видя какво мога да направя. – Излязох в коридора. В стаите по коридора други инженери се обаждаха един на друг за съдържанието на всяка от тях. Надникнах през най-близката врата.
По дяволите. Още кутии с тайникс.
Щеше да ни трябва много помощ. Екипът на Родж беше направил толкова много за нас. Сега беше време и аз да им помогна.
Намерих една пейка в коридора и седнах, а Джуно висеше над рамото ми до Бумслъгър.
– Имаш ли медитация за търсене? – Попитах Джуно.
– Не и в тази книга – каза Джуно – макар че повечето от тях започват по същия начин: – Вдишай, издишай. Сега си напълно отпуснат.
Аз не бях, но все пак опитах. Протегнах ръка над планетата, търсейки онази вибрация, онази, която бях чул в сънищата си. Онази, която в началото бе повикала прабабата на Спенса в Метален рой – причината, поради която бяхме пристигнали тук.
Тя все още беше там, този резонанс. Бяхме намерили няколко тайникса, извадихме ги от пещерите им, пълни с гъби, и ги доведохме да живеят при нас. Но там долу имаше още, може би много повече.
„Помогнете“ – извиках им аз. – „Имаме нужда от помощ“. Трудно беше да се определят индивидуалните умове на охлювите – винаги е било така, преди да се запозная с тях и когато бяха толкова много заедно. Все пак усещах, че ме слушат. Бяха заинтересувани, но не се вълнуваха.
– Хей! – Каза Родж. – Върнете се тук!
Погледнах през отвора на вратата и видях Фейн, първоначалния ни комуникационен охлюв, да се измъква от хватката му.
– Хей! Фейн му изкрещя тръбейки. – Върни се тук!
Снъгълс изчезна от подмишницата ми и се появи отново на пода до Фейн, след което го вдигна и го донесе при мен.
– Опитвам се да се концентрирам – казах аз.
– Съжалявам – каза Родж. – Мисля, че разбрах коя е кутията на хиперкомуникатора, но когато се опитах да го тествам, той полудя.
– Луд! – Изтръби Фейн.
Родж го погледна. Обикновено Фейн не беше толкова развълнуван…
– Остави го – казах аз. – Опитай отново след минута, когато се успокои.
– Добре – каза Родж. – Разбира се.
Протегнах ръка надолу и погалих Фейн по гръбнака. Този охлюв – заедно с Джил – ни беше спасил на Сънрийч. Най-малкото, което можех да направя, беше да му дам малко пространство за дишане.
Отново протегнах ръка към планетата, надолу към вибрациите, които всъщност бяха тайникс. Много от тях, под повърхността, в пещери, които все още не бяхме открили. Докато го правех, отново усетих онази текстура, странните неравности в нищото – малките хребети, всички събрани на купчини под повърхността на планетата. Те не бяха тайникс – не вибрираха с енергия. Вместо това се усещаха кухи, като малки съдове, които чакат да бъдат напълнени. Начинът, по който се групираха, хиляди и хиляди от тях, беше някак познат. Формата на събранията. Моделът.
По дяволите. Това бяха пещерите на Поробителя. Бяха пълни с хиляди нещица. Не можеха да са Гробокопачи, нали? Не, те бяха нещо друго. Може би…
Звезди, хора ли бяха?
Съсредоточих се върху един малък издигнат съд, приближих се до него и го разгледах. Той… мислеше. Майка му го беше поставила тук и му беше казала да не мърда, докато не е готово да се извини, че е ударило брат си. Но то никога нямаше да е готово да се извини, защото брат му наистина, наистина го беше заслужил.
Устата ми се отвори. Не се предполагаше, че ще мога да го направя, нали? Да откривам съзнанието на не-сайтоници?
Да ги усещам?
– Джуно – казах аз. – В книгите ти има ли медитации за общуване с други хора? Хора, които нямат сайтонични сили?
– Ти общуваш с тях през цялото време – каза Джуно. – Използваш думи.
– Не е моментът да бъдем педантични! – Казах. – Може ли твоите сайтоници да разговарят с други хора по между им?
Малкото чело на Джуно се набръчка.
– Чел съм, че някои са го постигнали. Но ако има медитации за това, аз не съм ги чел. Тъй като тепърва се учиш, струва ми се, че би било по-разумно да се опиташ да се придържаш към по-общите умения, а не да разчиташ на тези, които само малцина са успели да постигнат.
Това наистина изглеждаше по-разумно. А аз не бях общувал с това малко дете, само бях слушал мислите му. Това също можеше да е полезно – скрупули, възможностите за шпионаж бяха безкрайни.
Сега обаче имахме нападнати градове на Евършор и стая, пълна с празни кутии от тайникс. Потърсих охлювите в районите около пещерите. Усещах вибрациите, концентрирани в пещерите, далеч от хората. Умове, които бяха по-малки, но по-силни, проектиращи се в нищото, вместо да останат самостоятелни.
По-късно можех да измисля какво да правя с останалото. Засега трябваше да се съсредоточа върху тайникса. Не знаех колко от тях ще дойдат при мен – те не бяха скочили още първия път, когато ги попитах, но може би щях да успея да ги убедя.
„Нуждаем се от вашата помощ“ – казах аз. – „Моля“.
Някой друг посегна към мен, толкова близо, че се уплаших. Друг сайтоничен разум се присъедини към молбата ми, а заедно с него се появи и образ.
Гъби. Хайвер. Приятели. Семейство. Опасност. Страхът беше толкова силен, макар че умът, който го изпращаше, беше малък. Видях как всички ние сме се скупчили на Сънрийч, държим се един за друг, докато Джил ни отведе у дома.
Помощ. това не беше толкова дума, колкото чувство.
Фейн ми помагаше. Той се застъпваше за мен, макар и не с толкова много думи. Казваше на другите тайникс, че е щастлив тук. Че ни харесва, че се отнасяме добре с него и сме добри с него, че се грижи за нас.
„Ние също се грижим за теб“ – помислих си аз. Еф Ем се грижеше най-много от всички. Знаех, че понякога ме смята за безсърдечен, но не исках да им се случи нищо ужасно, ако можех да го предотвратя.
Не исках на никого да се случи нещо ужасно.
Може би, когато говорех на тайникс, трябваше да се съсредоточа по-малко върху думите. Така или иначе всичко се превръщаше в мисли чрез нищото – така ние с Аланик можехме да се разберем.
Съсредоточих се върху идеята за дома – моя дом и какво означаваше той за мен. Опасността, която Върховенството то представляваше за тази планета, която всички ние споделяхме. Силата, която имахме, за да я спрем, но само с помощ.
Това беше повече надежда, отколкото наистина изпитвах, но това беше посланието, от което се нуждаеха, и не беше лъжа. Беше просто различен начин за разказване на историята.
Направете нещо по-добро от това, което направихме ние.
– По дяволите! – Изкрещя Родж и аз отворих очи, когато в коридора се появиха стотици тайникс наведнъж. Те се изсипаха в различните контролни зали, като се извиваха един върху друг. Бяха се скупчили на групички, разноцветни тайникси, които се търкаляха и плъзгаха около тръбите на които се бяха скупчили.
Тези, които можеха да скачат с хиперскок, ми бяха отговорили и бяха довели приятели.
Бяха толкова много от тях. Комуникационни, охлюви с мисловни остриета и още и още, разбира се. Също и сините и зелените, които бяхме открили на Скитащ лист, тези, които захранваха инхибиторите. Логично беше да има такива и на Метален рой – някъде трябваше да има няколко, които да активират нашия сайтоничен инхибитор.
Но имаше и още. Набръчкани сиви с черни и бели бодли, няколко с бодли, които преливаха между многото цветове на дъгата, и странен набор от предимно чернички, които блестяха в преливащо синьо под светлините на контролната зала. Някои от охлювите бяха значително по-малки от останалите, с цвят на чай и розови бодли. Дали това бяха бебета, или по-малка разновидност?
Аз и другите хора се взирахме в охлювите с тъпо изражение. Докато ние го правехме, Бумслъгър, Фейн и Снъгълс се впуснаха в действие. Снъгълс телепортира Бумслъгър право в средата на тайникса. Снъгълс започна да докосва охлювите и да ги прехвърля в контролните зали, събирайки ги пред кутиите, а Бумслъгър с леко докосване на тъпото си мислено острие събираше групи от тях. Другите охлюви се измъкнаха от пътя му, насочвайки се в посоките, в които ги изпращаше. През нищото усещах как Фейн изпраща на всички тях чувства и образи. Опасност. Помощ. Бързайте.
– Хм – каза Родж. -Знам, че те помолих за още охлюви, но наистина не знам в кои кутии да ги сложа. Нямам представа какво биха направили някои от тези охлюви, дори и да разберем къде да ги сложим.
– Направи всичко възможно – казах аз. – Те дойдоха да помогнат, а ние се нуждаем от всякаква помощ, която можем да получим.
Назад към част 15 Напред към част 17
