Глава 8
Чух гласа на Рейф, преди да изляза от колата. Мелодичният му каданс, съчетан с любимия ми акцент, трябваше да звучи успокояващо. Вместо това звучеше като пирони върху тебеширена дъска. Не се ли уморяваш някога да слушаш как говориш? Зачудих се раздразнено, но закрепих на лицето си ярка усмивка, когато влязох през вратата.
Тази усмивка почти се пропука, когато видях Рейф, седнал на един стол, сякаш това беше трон. Беше го преместил така, че да се намира близо до голямата камина, а сиянието от нея играеше по чертите му и го правеше да изглежда още по-ефирен. Рейф носеше още една риза на цветя под сакото си, а дантелата се разливаше над маншетите, за да увенчае ръцете му. Първоначално си помислих, че е избрал тези ризи, за да бъде претенциозен, но сега имах друга идея защо ги носи, и тя нямаше нищо общо с остарялото чувство за мода.
Рейф ми се усмихна.
– Кат. Вярвам, че пътуването ти е било ползотворно?
Изтегнах се на едно място до Боунс, който, както и всички останали, седеше в полукръг около Рейф, подобно на обожаващи придворни, които отдават почит на своя крал. Наложих си да не грабна меч и да ударя главата на Рейф, преди да изпека кестените му, за да се получи истинско празнично настроение.
– О, да, намерих няколко места, които мисля, че ще са подходящи за партито – казах аз, като се придържах към извинението, което бях дал за бягството си тази сутрин.- Всъщност искам да заведа Денис и да получа мнението ѝ за моите фаворити.
– Сигурен съм, че ще бъде чудесно. – Рейф изпъна краката си. – Добре, тогава. Току-що говорихме за…
– Имах предвид сега – прекъснах го колкото се може по-приятно.
Опушените му сини очи се свиха.
– Много бързаш, нали?
– Почти е Денят на благодарността, така че най-добрите места се резервират бързо за зимните празници – импровизирах, опитвайки се да звуча възможно най-искрено и угоднически. – Ще ми е много неудобно, ако трябва да се задоволим с нестандартно място, за да проведем партито по представянето ти. В края на краищата това е много по-важно от обикновеното коледно тържество.
Не ми убягна, че Боунс мълчи, оставяйки Рейф да определя какво ще правя и какво няма да правя със собственото си време. Ако имах някакви оставащи съмнения, че е обсебен, това ме отърва от тях. Човекът, за когото се омъжих, щеше да каже на Рейф да си запази проклетото мнение за себе си, ако някога ме сполети неочакван случай на немота, когато някой ме разпитва за моите идвания и заминавания. А не да седи тихо и да оставя непознат да размишлява върху това дали ми е позволено да изляза за един следобед. Никой друг не издаде и звук. Сякаш ги бяха заменили с невероятно реалистични манекени.
– Побързай да се върнеш – каза най-сетне Рейф, като мръдна съгласявайки се с ръка.
Ако задържах още малко тази фалшива усмивка, лицето ми щеше да се пропука.
– Едва ли ще забележиш, че ни е нямало.
Дениз се изправи, като ме стрелна с благодарен поглед, след като бе обърнала гръб на Рейф. Спейд не я погледна и не си направи труда да каже довиждане. Не го направи и Боунс – още едно доказателство, че нищо друго освен неземно заклинание не може да обясни подобно поведение на вампир към съпругата му. Взирах се в Боунс толкова дълго, колкото се осмелих, като ми се искаше да намеря извинение, за да накарам и него да си тръгне. Но Рейф нямаше да позволи това, а и да му кажа къде да се завре, щеше да му подскаже, че не съм под неговото мръсно малко омагьосване. Освен това, в сегашното състояние на Боунс, той вероятно щеше да откаже да си тръгне, ако Рейф не искаше.
В мен пламна гняв, който забих обратно с обещания за друго време, друго място.
– Ще се видим скоро – измъкнах се аз и последвах Денис през вратата.
За мое облекчение Фабиан вече се носеше край колата. Той щеше да дойде с нас, докато призрачната му приятелка, Елизабет, остана тук, за да следи за нещата.
– Влизай – прошепнах му аз.
Фабиан изчезна, а после се появи на задната седалка за времето, което ми беше необходимо, за да мигна. Излязох от алеята хубаво и бавно, без да чувам писъци на гуми или летящ чакъл, които да издават чувството ми за спешност. Денис също беше толкова напрегната, че не можех да чуя нито дума от мислите ѝ. Добре, че беше така, защото ако не можех аз, не можеха да го направят и Менчерес и Боунс, а те нямаше да премълчат нищо пред Рейф. Едва когато се отдалечихме на километри, побелелите ми кокалчета се отпуснаха върху волана.
– Иън има теория за това, което се случва – казах аз, като наруших тишината.
– И какво? – Подкани ме тя.
Качих се на магистралата и се насочих към Ашвил.
– Няма да ти хареса, защото това означава, че никой от нас не може да се върне в къщата.
– Какво? Не! – Каза тя веднага. – Няма да оставя Спейд с някакъв пич, който го е накарал да се държи като робот по бог знае каква причина…
– Мислиш, че ми харесва да оставя Боунс? – Прекъснах я. – Знам точно колко трудно е това, но ако искаме някога да видим съпрузите си, без да са еквивалент на навиващите се играчки на Рейф, трябва да работим заедно.
Устата ѝ оставаше намръщена, но тя попита:
– Каква е теорията на Иън? – Без повече аргументи.
Въздъхнах и протегнах ръка, издърпвайки ръкава на жилетката на Денис, за да открия тъмната, звездообразна маркировка на предмишницата ѝ.
– Заклинанието на Рейф се корени в демоничната магия и причината, поради която той може да го владее, е, че под дългите си дантелени ръкави според нас има и чифт демонични марки.
Денис пребледня, докато цвета на кожата ни почти съвпаднаше. Върнах вниманието си към пътя, като не исках да увеличавам неволите си със сблъсък с висока скорост.
Фабиан се възстанови пръв.
– Ако Рейф също е бил белязан от демон, тогава подобно на Денис, сега той притежава всички сили на този демон. Ще бъде почти невъзможно да бъде убит!
– Удар в десетката – отбелязах сухо.
– Имаме нож, направен от демонична кост. Пронижи го през очите му и той ще умре, както и аз – каза Денис, все още звучейки зашеметена от информацията.
Погледнах я изнервено.
– Къде е този нож сега, а?
– Пик го е заключил от съображения за сигурност – промърмори тя, после добави:- Не знам къде, а и не мога да питам, след като е омагьосан. Мамка му!
Кимнах.
– Точно това казвах.
Фабиан прочисти гърлото си, което за човек, на когото липсва физически хранопровод, беше неговият начин учтиво да ни каже да внимаваме.
– Това може да бъде, ама, поправено.
Срещнах погледа му в огледалото за обратно виждане.
– Радвам се, че мислиш така, защото част от плана ни включва да ни помогнеш да претърсим многобройните къщи на Пик, за да го намерим.
Деликатна кашлица.
– Това не е необходимо. Същият, хм, материал е точно тук.
– Фабиан, премини към въпроса, моля? Твоето блъскане около храста няма никакъв смисъл – казах аз, раздразнена.
– Да, има – отвърна Денис, като изтегляше всяка дума. – Той иска да каже, че имаме всички демонични кости, от които се нуждаем, в моето тяло.
Назад към част 7 Напред към част 9
