Глава 16
Излязох от пещерата с Боунс до мен. Тайлър вървеше отзад, като държеше и двете клетки за домашни любимци. Гледката, която ни посрещна, беше повече от дузина автоматични оръжия, насочени в наша посока, Крис на колене в далечната дясна страна, войник с каска, притиснал пистолет към бузата му.
И аз му казах, че ще е твърде опасно да чака в пещерата, помислих си непочтително.
След този първоначален поглед повече не погледнах към пръстена от войници. Погледът ми беше насочен изцяло към „консултанта по операциите“ с каменно лице, над когото летеше развълнуваната форма на чичо ми.
– Мадиган откри пещерата, като прочете един от старите ти доклади, когато Дейв умря – каза Дон. – Опитах се да те предупредя, че идва, но пещерата сякаш беше блокирана, а и нещо ме изгаряше всеки път, когато се опитвах да летя близо до фургона, където беше Джъстина!
Не позволих на нито един от вътрешните ми стонове да се изплъзне от устните ми. Разбира се. Фургоните бяха облепени със сажди, Крис не можеше да види Дон, за да предаде съобщението, а чичо ми беше твърде нов дух, за да издържи на всички комбинирани съставки от капана. Бях му казала къде съм в случай на спешност, но това, което правех, му пречеше да стигне до мен.
– Каква приятна изненада – казах на цялата група, като закрепих фалшива усмивка на лицето си.- Не ми казвайте – забравих нечий рожден ден, а това е парти полицията, дошла да поправи пропуска ми, нали?
Мадиган излезе напред, но не достатъчно близо, за да застане на огневата линия на войника си, отбелязах. Презрение се изви около яростта в емоциите на Боунс, но се преборих с подсмърчането. При всичките му приказки, че е чел обширни доклади за немъртвите, не знаеше ли, че много майстори вампири могат да летят? Сега, когато бяхме извън пещерата, Боунс и аз имахме безкрайни километри открито пространство над главите си. Освен че изглеждаха ефектно, насочените към нас оръжия бяха също толкова голяма заплаха, колкото и грубият език.
– Кроуфийлд – започна Мадиган.
– Ръсел – прекъснах го аз, като се усмихнах мило. – Знам, че си привърженик на фактите, затова исках да ти напомня този, преди да си го сбъркал в бъдещия си доклад.
Чертите на лицето му потъмняха от гняв, но на мен не ми пукаше. Той беше този, който беше уредил да се насочи към нас взвод от оръжия без никаква причина, така че учтивостта вече беше излязла през прозореца. Ако не бяха майка ми и двата фургона, пълни с хора с прекалено много информация за това какво сме правили тук, дори нямаше да чакам да чуя защо е дошло Копелето. Боунс можеше да носи Крис и Тайлър. Аз можех да хвана майка ми и да отлетим оттук. Мадиган никога нямаше да разбере какво правим тук, защото пещерата беше като лабиринт. Дори след две седмици Крис и останалите все още имаха нужда Боунс или аз да ги водим към капана, иначе щяха да се изгубят.
Но имахме два фургона, пълни с хора, и от мислите на охранителите можех да разбера, че точно сега гледат в редицата с автоматични оръжия, точно както и ние. Да отлетиш, докато носиш Крис, Декстър, Тайлър, клетките за домашни любимци и двама от тях? Боунс вероятно би се справил, но това беше малко над моето ниво на умения.
– Какво има в пещерата, Ръсел? – Попита с тежък сарказъм Мадиган.
Повдигнах рамене.
– Скали. Много.
– Не ме провокирай. – Гласът му се понижи до съскане. – Какво друго има в пещерата?
Погледнах го право в очите и изрекох една дума.
– Кал.
Мислите на Мадиган избухнаха в порой от проклятия, преди да си възвърне контрола и да ги барикадира зад мелодията на автомобилната застраховка, която трябваше да е това, което адът пускаше за асансьорна музика.
– Не искаш да го правиш, приятелю – каза Боунс. Тонът му беше мек, но всяка дума беше с ледени ръбове. – Грижа се за защитата на всички, които твоите войници-играчки държат като заложници, достатъчно, но няма да игнорирам тези обиди. И няма да ги простя. Още веднъж си помисли нещо подобно по неин адрес и ще те убия тук и сега.
Подигравката на Мадиган беше неспокойна.
– Всяко нападение срещу мен…
– е същото като нападение срещу самите Съединени щати – довърши Боунс, все така смъртоносно спокоен. – Чух те първия път – и тогава също не ми пукаше.
Мадиган погледна Боунс още един напрегнат, продължителен момент, преди да насочи вниманието си към мен.
– Знаем, че замисляш нещо в пещерата, и знаем, че то е свързано с духове. Ще бъде по-лесно за всички, ако ми кажеш какво е, но дори и да не го направиш, аз ще разбера.
Не и ако мога да помогна.
– Казах ти последния път, когато се видяхме; правя услуга за параноичния клиент на един приятел. Тя смята, че тази пещера е обитавана от стари индиански духове или нещо подобно. Казах и, че ще трябва да проверят професионалистите, така че ето ни тук.
– Кълна се, че Текумзе, Крейзи Хорс и Джеронимо са се скрили там. Кучката е луда, но чековете и са изрядни – добави Тайлър.
Мадигън погледна Крис, от чието лице се стичаха капки пот, въпреки че беше хладно от ранния вечерен вятър.
– Това ли правиш там?
Крис не погледна нито мен, нито Боунс, но знаеше, че го наблюдаваме. Мислите му се блъскаха, чудейки се от кого да се страхува повече: от мъжа, който командваше войника, притиснал пистолет към главата му, или от двамата вампири на петдесет метра от него.
– Търсим призраци, точно както казаха – промълви той, като беше неясен.
Мадиган се приближи до него.
– И намерихте ли такива?
Този път погледът на Крис се плъзна в наша посока, преди да заговори.
– Имах някои интересни показания на електромагнитните полета и открих няколко студени петна, но нищо подобно на това, което клиентът описа.
– А. – Мадиган свали очилата си и ги почисти почти безгрижно върху сакото си. – Значи се връщаме към твърдението „няма такова нещо като интелигентни духове“, а? Какво става с цялата марихуана и чесън навсякъде в старата ти къща, Кат?
Усмихнах се безгрижно.
– Обичам да си пуша трева, а чесънът е чудесен за кръвта.
– Знаеш ли изобщо как се казва истината? – Попита рязко Мадиган.
– Ти си един от тези, които не могат да я говорят – промърмори Дон.
Аз не казах нищо. Мадиган продължаваше да ме гледа, охраната му държеше позицията си, въпреки че няколко от тях бяха започнали да си мислят, че ако няма да ни застрелят скоро, биха искали да намалят тежките си оръжия. Не мислех, че е случайно, че всички тези мъже ми бяха непознати. За този случай Мадиган беше оставил всичките ми приятели от отбора.
– Донован – извика Мадиган с победоносна усмивка. – Вземете Проктър и Хамилтън и измъкнете капана за призраци, за който говореха хората от фургона. Тогава ще се убедим, че няма такова нещо като разумни призраци.
Майната му! Ако капанът успееше, възнамерявахме да изтрием паметта на екипа, за да им попречим да разкрият подобна уличаваща информация, но вече беше късно. Все пак, може би ще успеем да ги изхитрим. На тези момчета ще им трябват седмици, за да открият капана, ако изобщо успеят.
Облекчението ми от това продължи само толкова дълго, колкото тримата войници свалиха шлемовете си и се приближиха към мен и Боунс, подсмърчайки дълбоко. Бяха хора, защо биха направили такова нещо?
Причината ме осени още преди самодоволните думи на Мадиган.
– На тези мъже сетивата им са засилени от вампирска кръв. Сега, след като имат твоя мирис, могат да проследят следите му право до голямото каменно устройство, за което ни казаха, че е там.
Двойна преебавка! Поглъщането на достатъчно вампирска кръв наистина щеше да им даде възможност да надушат пътя ни към капана, а освен това щеше да ги направи неподатливи на контрол над съзнанието. Като намери пещерата от старите доклади за мисиите и се появи със свръхестествено усъвършенствани войници, Мадиган се оказа по-умен, отколкото му бях признала.
Боунс сгъна ръце, а погледът му беше като лазерен лъч, докато се взираше в Мадиган.
– Чия кръв са взели? – Всеки вампир от твоя екип ми дължи своята вярност и аз не съм им давал разрешение да предават кръвта си за такива цели.
Усмивката на Мадиган беше студена.
– Не се притеснявайте. Не съм я получил от тях.
Очите ми се разшириха, преди да успея да се овладея, но тази новина ме зашемети. Ако Мадиган не беше посегнал към вените на Тейт или Хуан, за да подсили избраната си охрана, тогава с кой друг вампир – или вампири – беше в сговор?
После срещнах погледа на чичо ми и ме връхлетя друго осъзнаване. Дон не изглеждаше ни най-малко изненадан. При всичките си хули по адрес на Мадиган той нито веднъж не беше споменал за връзка с вампири. Как е могъл да пропусне нещо толкова важно?
Очите на Боунс станаха зелени, а във въздуха се разнесе сила – ледена, смъртоносна и разширяваща се толкова бързо, че скоро заобиколи всички наоколо. Напрегнах се за това, което ми се стори като предстояща експлозия. Тайлър сигурно също беше усетил, че е задействан превключвател. Той се отдалечи, като си мислеше:
– Този човек вече се е издънил.
Мадиган сигурно също е усетил това. Той направи крачка назад, а усмивката му се развали.
– Виждате ли тези козирки, които носят моите хора? Те не само блокират ефекта от очите ви, но и съдържат записващи устройства, които предават на живо изображения на сигурно място. Дори и да успеете да убиете всички ни, другите в правителството ще знаят кой го е направил. Ще бъдете преследвани до края на живота си.
За секунда се зачудих дали на Боунс му пука. Мадиган нямаше представа, че не се дразни Майстор вампир с идеята, че използва други вампири срещу него. Но докато мисълта, че Боунс убива Мадиган, не ме притесняваше, то да убиеш пазачите му без никаква друга причина, освен че ще се почувстват задължени да отвърнат на удара, беше отблъскващо. Освен това тогава твърденията ни, че предразсъдъците на вампирите са неоснователни, щяха да са доста кухи, ако избием елитен правителствен агент като Мадиган и част от охраната му на видео.
Пръстите ми се свиха около ръката на Боунс, а силата му прониза ръката ми, сякаш току-що ме бе ударил ток.
– Не – казах тихо.
В продължение на няколко секунди не знаех дали той ще ме чуе. Тази опасна сила не стихваше, а погледът, който беше вперил в Мадиган, говореше, че консултантът по операциите е само на миг от смъртта.
После нещо мъгливо се приближи от пещерата, твърде бързо, за да мога да разбера какво е. Ледени игли одраскаха кожата ми, а лаят на Декстър бе погълнат от промълвеното от Тайлър:
– Това не е добре.
– Опитваш се да ме хванеш в капан, Хекс? – Съскаше познат глас.
Крамер. От обвинението му шибанякът сигурно беше разбрал за какво служи големият минерален цилиндър. Тайлър беше запечатал дъската за спиритически игри, но не и преди призракът да успее да се промъкне през нея.
Посегнах към чая в панталоните си само за да получа дузина оръжия, насочени в моя посока.
– Не мърдай и сантиметър! – Излая някой.
Ръцете ми замръзнаха. Не исках да бъда обсипана със сребърни куршуми, защото трябваше да съм в добра форма, за да защитя тези идиоти.
– Мадиган – казах аз. – Изведете хората си оттук. Сега.
Той се размърда.
– Ще ти напомня, че не си в позиция да ми даваш заповеди.
Боунс изпусна грубо сумтене.
– Няма да ми се наложи да ги убивам, Коте. Глупаците сами се обричат на гибел.
– Какво искаш да кажеш с това? – Изсумтя Мадиган, без да обръща внимание на тъмните вихри, които се материализираха вляво от един от войниците му.
– Ще видиш – отвърна Боунс.
В следващия миг, когато писъците разцепваха въздуха, докато Крамер нападаше, той наистина видя.
Назад към част 16 Напред към част 18
