Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 21

Глава 20

Боунс се хвърли към градинския чай и запалките на нощното ни шкафче, но духът го блъсна, преди да успее да стигне до него. Запалката полетя през цялата стая, а градинският чай се завря под останките на масичката. Ножът отново се насочи към мен, но преди да ме достигне, Боунс ме прегърна в мечешка прегръдка и ни изтика от пътя. Болката, която се разнасяше из подсъзнанието ми, ми подсказваше, че не се е претърколил достатъчно бързо, но не можех да видя къде е бил прободен. Натиснах гърдите му, но той не ме пусна, силно държейки тялото си между мен и сребърния нож, който продължаваше да ни пронизва, независимо колко бързо се движим.
Вратата ни се отвори с трясък. Кафявата коса на Дениз се развя около нея, докато тя нахлуваше вътре, държейки китка градински чай и запалка. Преди да успее да свърже двете неща обаче, леглото се изстреля през стаята и я блъсна. Тя задържа градинския чай, но запалката се изтръгна от ръката ѝ от удара на рамката, която се притисна към пръстите ѝ. Тя се плъзна из стаята недалеч от мястото, където се бе сгушил Хелсинг, козината му се изправяше нагоре и от него се чуваха крясъци.
При поредния трясък на стъпки, които се спускаха по коридора, леглото и всички останали мебели в стаята се стовариха върху вратата и я блокираха. Над бумтенето на блокираната врата чух още по-смразяващ звук – металическият звън на разкъсаната чанта с оръжията ни. Преди още да успея да изкрещя предупреждение, към нас се насочиха сребърни торпеда.
Боунс сигурно също го е чул, защото ни изблъска наляво толкова рязко, че се разбихме през разделителната стена в банята. Едно грозно кикотене достигна до нас над множеството проклятия, които Пик избълва към призрака.
– Не влизай тук, има много сребро! – Изкрещя Денис.
– Права е, стой назад – извика Боунс, когато се чу огромен трясък, сякаш Спейд използваше тялото си като таран срещу вратата и всички препятствия от мебелите. Ако мислеше ясно, щеше да осъзнае, че би могъл да пробие с барут преградната стена в съседната стая много по-лесно, но аз не го исках тук, така че нямах намерение да му посочвам това.
– Започни да гориш градински чай извън стаята – продължи Боунс настоятелно.- Скоро Крамер няма да може да издържи.
След това хвана ръба на богато украсения плот и го откъсна с такава жестокост, че парчетата се разхвърчаха из стаята.
– Дръж това пред себе си, Котенце – нареди той и ми подаде импровизирания мраморен щит. После откъсна по-малък къс за себе си, а кръвта от острите ръбове обагри ръцете му в червено.
– Ще умреш, жено – изсъска Крамер. Помислих си, че говори на мен, но не видях мътната му, отвратителна форма нито в разбитата стена, нито в нормалния вход на банята. Тогава звукът от трясък съвпадна с писъка на Денис.
– Денис! – Изръмжа Пик.
– Не се приближавай, знаеш, че не може да ме убие! – Изкрещя тя, гласът ѝ беше по-пронизителен от болка.
Двамата с Боунс се втурнахме обратно в спалнята, като държахме гърдите си зад плота, за да отблъснем залпа от ножове, който веднага полетя по пътя ни. Многобройни експлозии от болка избухнаха в мен, когато среброто прониза краката и ръцете ми, но аз запазих сърцето си защитено и всичко останало щеше да се излекува.
Дениз беше в противоположния край на стаята, багрите попиваха косата ѝ от раната на главата, а няколко по-малки порязвания потъмняваха дрехите ѝ с кръв. Колебаех се, борейки се с желанието си да избягам пред нея. Ако го направех, само щях да изпратя още ножове по пътя ѝ, защото Крамер преследваше мен и Боунс. Дениз току-що се беше осмелила да се намеси в плановете му за нас.
– Денис, опитай се да се измъкнеш – прошепнах аз.
– Аз съм най-малко уязвимия човек в тази стая – отвърна тя.
Крамер се завъртя с лице към нас, давайки на мен и на Боунс само секунда да вдигнем мраморните си бариери, преди към нас да се насочат още ножове.
– Спрете! – Изкрещя Денис.
Призракът я игнорира.
– Опитвате се да ме победите? – Изсъска в наша посока Крамер. – Ще ви унищожа.
Боунс отговори нещо на немски. Не знаех достатъчно от езика, за да го преведа, но каквото и да казваше, караше призрака да вие от възмущение. Излетяха още ножове, но този път насочени само към него.
– Побързайте с този градински чай – извиках отчаяно. Пик беше достатъчно любезен да ни снабди с много оръжия за пътуването ни към дома, но сега това означаваше, че Крамер разполага с повече боеприпаси срещу нас. Освен това той щеше да използва отново ножовете, хвърляйки ги толкова бързо, колкото можеха да паднат или да отскочат от щитовете ни.
Силите на призрака изглеждаха още по-големи от преди. Дали това се дължеше на по-голямата близост до Хелоуин, или защото все още беше много, много ядосан заради опита ни да го хванем в капан в пещерата? Измъкнахме се под поредния сребърен обстрел, опитвайки се да стигнем до някакъв градински чай, който лежеше от другата страна на разрушената стая. Не можехме да си позволим да отклоним вниманието си от ножовете, които сякаш ни връхлитаха от всички страни. Нито пък от призрака, който можеше да се появи навсякъде около нас за миг, удряйки телата ни с нещо като болезнени изблици на енергия. Дори и да се движехме толкова бързо, не знаехме от коя посока ще дойде следващата атака. Всичко, от което се нуждаеше Крамер, беше един късметлийски удар със сребърно острие и Боунс или аз щяхме да сме изсъхнали.
– Трябва да се махнеш от къщата ми – изръмжа Денис.
Не бях откъснала вниманието си от гнездото от сребърни ножове около нас или от призрака, който някак си можеше да събере достатъчно енергия, за да ме накара да се чувствам така, сякаш правя десет рунда с немъртвия Майк Тайсън, но тогава нещо голямо и тъмно запълни периферното ми зрение. Погледнах към мястото, където беше Денис – и се захласнах.
Боунс ме дръпна надолу точно навреме, за да избегна сребрист нож, насочен право към бузата ми. Вместо това той се приземи в стената зад нас, но аз все още не можех да спра да поглеждам към другата част на стаята. Хелсинг издаде уплашено съскане и се опита да се скрие по-силно в леглото и купчината мебели.
– Боунс, тя е… тя е…
Не казах повече, а посочих. Погледът му се премрежи, а след това се разшири, тъй като дори фино усъвършенстваният му защитен инстинкт не можа да го накара да отвърне поглед от това, което сега беше невероятно бързо растяща маса. Почти разсеяно вдигна щита си при новия наплив от ножове, хвърлени по пътя му.
Пропукването на тавана предупреди Крамер да се обърне. Когато го направи, ножовете, които беше левитирал за предстоящата атака, паднаха на земята, а призракът замръзна, сякаш беше заварен с магия на място.
– Драш – успя да промълви той.
Долната половина на огромното същество сега заемаше по-голямата част от някогашното просторно помещение, част от врата и цялата му глава изчезнаха в дупката, която то беше направило на тавана. Извитите люспи, които изглеждаха по-здрави от крокодилска кожа, образуваха зелено-черен рисунък по тялото на съществото, като потъмняваха в цвят, когато достигаха до четирикраките му крака. Опашката, по-широка от торса ми, се размаха и събори счупените мебели, разпръснати из стаята, преди да се настани пред мен и Боунс като жива, гъвкава барикада. От гърба на съществото се разгънаха две дебели, рогати гърбици, разкриващи тъмнозелени крила, които заемаха останалата част от стаята, въпреки че бяха разгънати само наполовина. Остриетата им с шипове пробиваха дупки в килима, тъй като съществото изглежда ги използваше, за да балансира огромното си тяло. След това се изсипаха още дърво и мазилка и се появи нова, по-голяма дупка, която бързо бе запълнена от масивна, издължена глава, пробиваща тавана. Челюстите ѝ бяха големи колкото леглото, а пурпурните ѝ очи с размер на чиния се взираха право в замръзналия призрак, докато зад нея се развяваха люспи като накити.
– Денис, ти надмина себе си – промърмори Боунс от изумление.
Аз все още не можех да формулирам думи. Да, бях виждала Дениз да променя формата си и преди, веднъж в котка и веднъж в точно мое копие, когато действаше като моя примамка. Но нямах представа, че тя може да прояви нещо от такава величина. На по-малко от десет метра пред мен имаше нещо, което можеше да се опише само като голям дракон. Такъв, който изглеждаше като от филма „Огнено царство“, само че малко по-малък, защото този дракон изглеждаше висок само около два етажа, а мисля, че този от филма беше двойно по-голям.
Ако успее да диша огън, помислих си с онемяващо страхопочитание, може би наистина ще припадна.
Крамер остана замръзнал на мястото си, сякаш смяташе, че ако остане неподвижен, ще стане невидим. Изглежда беше забравил, че има способността да се изпари, защото по изражението му личеше, че не иска да се доближава до огромния дракон, който го гледаше с редици зъби, блестящи от ръмжащата уста. И все пак с огромната обиколка на съществото Крамер на практика се намираше в скута на дракона.
Стъклото се взриви отвън, когато една мебел от верандата се заби в прозореца на спалнята. Не стигна далеч, отскочи от задния крак на дракона и почти сплеска котката ми, която се сгуши в ужас зад останките на леглото.
– Спасителна служба! – Изпя Иън, появявайки се в разбития прозорец. Двете му ръце бяха препълнени със запален градински чай, но когато видя дракона, замръзна точно като Крамер, а озъбената му уста се отвори.
– Да ме пропъдиш сляп и куц!
– Не стой така, а хвърли градински чай – измърмори Боунс.
Иън разтърси глава, сякаш за да я прочисти, после хвърли чая към призрака, който изрева, докато най-накрая се опитваше да се измъкне от пътя.
В следващия миг стаята бе обсипана с още мазилка и дърво. После Пик се появи в огромната дупка, която беше направил в стената до блокираната врата на спалнята. Изстрелях се, за да предпазя котката си точно навреме, като хванах Хелсинг, преди барикадата от легло и мебели да се срути върху него. Пик също беше запалил градински чай и между огромния щракащ дракон, през който Крамер сякаш не искаше да полтъргайства, и двамата вампири, които хвърляха светеща зеленина по пътя му, Крамер не можеше да избягва достатъчно бързо летящите растителни снаряди. С изблик на грубо звучащ немски той изчезна.
– Какво, по дяволите, е това?
Тайлър надникна зад тялото на Пик, с още тлеещ градински чай в ръце, за да се вгледа невярващо в дракона. Мислите му преминаха от недоверие, през страх, до очарование, докато формата на дракона се колебаеше, започна да се смалява и накрая достигна кулминацията си – Денис не носеше нищо друго освен няколко пръски кръв.
Изглежда, че Иън се е съвзел от изненадата си. Той погледна Спейд с почти обвинителен поглед.
– Ти се чукаш с жена, която може да се превръща в дракон? По дяволите, Чарлз, направо ме заболя от завист!
– Не сега – промърмори Спейд, свали ризата си и я сложи върху Денис. Опитах се да издърпам одеялото от останките на леглото, но то беше твърде плътно притиснато към другите мебели и в крайна сметка откъснах само едно дълго парче.
– Котенце, първо това – каза Боунс. След това започна да вади ножовете от мен на мястото, където остриетата на Крамер бяха намерили своята цел. Сумтях при всяко остро, ефикасно издърпване, а среброто сякаш се опитваше да вземе със себе си парчета от плътта ми.
– Тайлър, вземи едно одеяло от съседната стая? – Предложих, като насочих вниманието си към среброто, което все още беше забито в тялото на Боунс. Устата му се стегна, когато започнах да издърпвам множество остриета от него, но той не издаде нито звук, макар да знаех, че го боли толкова, колкото това, което направи, ме болеше.
Тайлър отиде да вземе одеялото, мърморейки под носа си, че това е най-безумната гадост, която някога е виждал. Спейд люлееше Денис, която изглеждаше малко по-мургава от обикновено след смяна. Може би това беше загубата на кръв от раните ѝ, макар че те вече бяха заздравели. Или може би тялото ѝ се нуждаеше от минута, за да се възстанови, след като за кратко се бе превърнало в хилядакилограмово митично същество, което изглеждаше толкова заплашително, че дори бе изплашило един убиец призрак.
Тайлър се закашля, когато се върна и подаде одеяло на Денис. Димът изпълваше стаята от многото запалени растения, съчетани с килима, който започваше да тлее от горящите купчини градински чай, хвърлени върху него.
– Огън – отбелязах аз, отхвърляйки опитите на Боунс да изкара от мен последното сребро. Вече бях приключила с обезсребряването му, като той очевидно успяваше да избягва остриетата по-ефективно от мен. Изтичах в банята, бързо намокрих няколко кърпи под душа, след което ги хвърлих върху най-лошите горящи места. Боунс, Пик, Денис и Иън изгасиха по-малките места. Скоро целият огън угасна и остана само малко градински чай, който гореше на незапалими повърхности, като усуканите метални сегменти от рамката на леглото и парчетата от плота в банята, които бяха послужили като временни щитове за мен и Боунс.
Огледах унищожените мебели, счупените стъкла, дупките по тавана, стената и банята, множеството сребърни ножове, разхвърляни наоколо или забити там, където бяха паднали, и овъгления килим, преди да поклатя глава.
– Спейд, никога, ама никога не бива да ни позволяваш да останем отново при теб. Вече два пъти се случва да изпотрошим някоя от стаите ти.
Той вдигна рамене, като изглеждаше по-загрижен да се увери, че имаме достатъчно градински чай, който гори на безопасни места, отколкото за разрухата на къщата му.
Чух как една кола спря на алеята. Изглеждаше, че майка ми се е върнала. Разбира се, няколко секунди по-късно тя стоеше в голямата дупка в стената на спалнята, а изражението ѝ беше смесица от шок и загриженост, докато разглеждаше щетите.
– Катрин, какво стана?
– Всички ли са добре? – Обади се Фабиан от нещо, което приличаше на двора. Отидох до разрушения прозорец, като видях, че той и Елизабет плуват доста извън облака градински дим, който се носеше навън.
– Какво стана? – Повтори Боунс, гласът му беше твърд, когато се присъедини към мен на прозореца. Той се взираше в призраците, а очите му блестяха в изумруден цвят. – Това, което се случи, е, че двамата бяхте проследени.

Назад към част 20                                                                        Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *