Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 24

Глава 23

Боунс за миг се озова пред мен, държейки две шепи горящ градински чай. С едната ръка държах жената, а с другата се опитах да стигна до собствения си запас от градински чай, но тогава нещо тежко се удари в тила ми достатъчно силно, за да загубя равновесие. Боунс се завъртя, сграбчи ни и двете и ни притисна към стената, като тялото му и тази преграда бяха защитен щит от всякакви допълнителни атаки.
– Врата – промълвих аз, като видях през рамото му с какво са ме замеряли този път.- Ебаси, удари ме с вратата на спалнята!
– Излизай – изсъска един разярен глас.
Кръвта намокри косата ми, преди раната да се затвори сама, но първоначалният изблик на замайване изчезна, оставяйки ме добре и ядосана. Ядът само се засили, когато всички счупени чинии се издигнаха във въздуха и се забиха в тялото на Боунс като стъклени ножове.
Жената не изкрещя, но издаде ужасен кикот, стиснала очи.
– Не, не, не – започна да скандира тя.
Успях да освободя ръцете си от стегнатия клин, в който ни държеше Боунс, достатъчно, за да извадя малко градински чай и да го запаля. За времето, което ми беше необходимо, за да направя това, Крамер беше запратил дивана в Боунс. Усетих как болката му пламна покрай подсъзнанието ми, когато ударът заби стъклените парчета още по-дълбоко в гърба му, но Боунс просто се подпря, поемайки удара, без да премести тежестта си и на сантиметър. После хвърли към невидимия призрак дива усмивка.
– Това ли е всичко, с което разполагаш?
Крамер изрева в ярост, издавайки позицията си, въпреки че все още не се беше проявил на външен вид. Прицелих се и хвърлих, като използвах достатъчно сила, за да може чая да премине целия път през стаята. Чу се още един вой, този път болезнен, който ме накара да се усмихна с порочно задоволство. Хвърлих още една шепа в тази посока, но Крамер сигурно се беше раздвижил, защото единствените звуци, които последваха, бяха дрънчене от вратите на шкафовете, които той изтръгна и започна да хвърля по нас. Една от тях се удари в кутията на Хелсинг, от което котаракът ми изпищя, но тя беше направена от здрав материал и го предпази от удара.
– Котето – подканих Боунс, който все още беше притиснат твърде здраво към стената, за да го вземе сам.
Боунс не помръдна, но се взираше в кутията, а аурата му искреше, сякаш току-що беше изстрелял невидими фойерверки. Кутията се плъзна по стената, като избутваше дървото и стъклото по пътя си, докато не се приближи достатъчно, за да може Боунс да закачи крака си около него и да го прибере под закрилата на краката ни.
Нямах време да се възхищавам на използването на силата му, преди да започне блъскане по вратата на апартамента, последвано от женски глас, който изкрещя:
– Това е прекалено, Франсис. Този път ще извикам полиция! – После Елизабет се провря през една от стените, а Фабиан я следваше плътно.
– Крамер – изкрещя тя. – Къде си, изрод?
Въздухът се завъртя в тесни кръгове близо до кухнята, като ставаше все по-тъмен, докато не се появи високата, тънка форма на инквизитора.
– Тук, хюре – изсъска той към нея.
Бях шокирана, когато Елизабет полетя към Крамер и започна да замахва. За разлика от това, което се случи, когато Боунс или аз се опитахме да направим това, ударите ѝ не преминаха безвредно през него. Главата на инквизитора се отметна настрани от сенокосния удар, който тя нанесе. След това почти бе поставен на колене от безмилостния ритник, който тя нанесе в слабините му. Крамер не можеше да бъде наранен от никого с плът, но явно същото правило не важеше, когато ставаше дума за друго нетелесно същество, което се блъскаше върху него.
През цялото това време жената – Франсина? – изглеждаше потънала в собствения си частен ад, мърморейки: „Не, не, не“ в безкрайна, накъсана латерна. През рамото на Боунс видях, че Крамер е започнал да преборва силата на Елизабет. Той нанесе зверски ритник в средата на тялото ѝ, от който тя се свлече на два пъти. Фабиан скочи върху гърба на инквизитора, риташе и удряше, но Крамер го сграбчи и го отхвърли с такава сила, че Фабиан изчезна през стената на апартамента. Предполагам, че духовете бяха подобни на вампирите, като възрастта обуславяше по-голяма сила. Елизабет и Крамер бяха почти еднакви по призрачни години, но Фабиан беше много по-млад и по всичко личеше, че не може да се мери с инквизитора.
– Трябва да тръгваме – каза ниско Боунс. – Сега, докато е разсеян.
След това Боунс завъртя глава и извика:
– Чарлс, към къщата! – Достатъчно силно, за да накара тъпанчетата ми да вибрират.
Но като видях как Елизабет получава ритник, се поколебах, когато Боунс стегна ръцете си около нас с очевидно намерение. Погледът на Елизабет се втренчи в моя за част от секундата. След това тя се хвърли с ръце около Крамер, прегръщайки го въпреки жестокия удар, който получи в отговор в средата на тялото си. Фабиан се прехвърли наоколо, отчаяно опитвайки се да се намеси, само за да бъде отблъснат като муха.
Разбрах посланието ѝ, грабнах кутията на Хелсинг и прошепнах:
– Сега! – На Боунс.
Входната врата се отвори в мига, в който стигнахме до нея, което ни позволи да излезем, без да разкъсаме дупка в стената. Аз не я бях отворила. Едната ми ръка беше около врата му, а другата стискаше котешката транспортна кутия. Ръцете на Боунс също бяха пълни, подкрепяйки мен и жената, докато той ни изстрелваше надалеч по-бързо, отколкото аз можех да летя. Сигурно сме били само тъмно петно за съседката от външния коридор, която по мобилния си телефон описваше на полицията шумовете в апартамента на жената, както изглеждаше.
След това бяхме вече доста далеч от сградата, което ми даде само миг да отбележа, че колата на Спейд и тази, с която се бяхме придвижили, вече не са на паркинга, преди да сме се озовали твърде високо, за да мога да различа различните превозни средства. Сега имаше още по-малък шанс Крамер да ни проследи. От начина, по който Боунс изглежда беше заредил джетовете си, ни трябваха само още минута-две, преди призракът да не може да различи в коя посока сме отлетели.
Недостатъкът беше, че това беше разтърсило жената от транс състояниети и. Тя крещеше толкова силно, колкото можеше да си поеме дъх, но с плътно затворени очи не можех да я приведа в по-спокойно състояние.
– Ти си добре, добре си! – Изкрещях без резултат. Или тя не ме чуваше над свистенето на вятъра от скоростта на Боунс, или категорично не беше съгласна. При всичко, което ѝ се беше случило, не можех да я виня. Когато се върнем в апартамента, си обещах, че ще и дам висока чаша от какъвто и да е алкохол, който пожелае. Като се замисля, направете я цяла бутилка.
Но дори и тогава тя нямаше да е достатъчна, за да смекчи опустошителната новина, която трябваше да съобщя: че кошмарът, който беше преживяла, нямаше да свърши, освен ако не хванем Крамер, а тя щеше да е част от примамката, която щяхме да използваме, за да се опитаме да го направим.
Франсина седеше на дивана, в едната си ръка държеше стъклена свещ, пълна с тлеещ градински чай, а в другата – почти празна бутилка червено вино. Бутилката беше пълна, когато започнах да обяснявам за Крамер, за другите жени, които дори сега преминаваха през това, което тя беше преживяла, и за частта, че Боунс и аз сме вампири. Излитането на Франсина от апартамента ѝ донякъде издаде, че не сме хора, така че нямаше смисъл да се опитвам да запазя тази тайна, докато ѝ разказвам всичко останало. Спейд, Денис и майка ми пристигнаха около час след нас, но за да не ни чувства Франсина като банда, отначало с нея бяхме само Боунс, аз и Тайлър. Всички останали бяха в съответните си къщи в града.
Не знаех дали заради алкохола, или заради внушението, което Боунс и беше насадил по-рано, че може да ни се довери, но Франсина беше много по-спокойна, отколкото очаквах да бъде при тези разкрития. Възможно беше да е в шок и повечето от това, което казах, да не и е хрумнало, но мислите и не съответстваха на това. Имаше няколко символични момента на „вампирите не съществуват“ и „това не може да се случи“, но като цяло изглеждаше, че приема, че това, което ѝ казваме, е истина. Три седмици, през които бяхме измъчвани от невидимо същество, очевидно я бяха отказали от идеята, че паранормалното не съществува.
– Знаех, че не съм луда – каза тя, когато приключих да говоря. – Никой не ми повярва, когато им казах какво се случва. За известно време се опитах да се преструвам, че са прави. Че правя всички тези неща със себе си чрез множествено разстройство на личността или каквато и да е друга прилагана психоза, но знаех по-добре.
Франсина погледна надолу към бутилката с вино и се разсмя накъсано.
– Това е първото ми питие, откакто започна всичко това. Приятелите ми вече си мислеха, че просто съм се счупила заради – заради други събития. Не исках да добавят алкохолизма към рационализацията си, че това, което описах, не може да ми се случва наистина.
– Какви други събития? – Попита веднага Боунс.
Тя се олюля и аз побързах да добавя:
– Не искаме да любопитстваме, но това може да ни помогне да намерим другите две жени, преди да е станало твърде късно.
Франсина изпусна дълга въздишка, почесвайки се с ръка по слънчевата си коса, преди да заговори.
– Майка ми почина преди около шест месеца. Баща ми почина, когато бях съвсем малка, така че тя беше всичко, което имах, докато растях. Това наистина ме обърка, което беше твърде голяма драма за гаджето ми, така че той се премести на по-зелени пасища. Точно преди да започне да се появява, някой влезе с взлом в апартамента ми и уби котката. Какъв изверг прави това? Дори не са откраднали нищо, просто са я убили и са си тръгнали!
– Това е ужасно – въздъхна Тайлър. Докато говореше, той прегърна Декстър, а кучето беше на обичайното си място в скута на Тайлър.
– Много съжалявам за всичко – промърморих аз. Исках да го кажа, но клиничната част от мен анализираше това спрямо онова, което знаех за серийните убийци като цяло и за Крамер в частност. Франсина и Елизабет не си приличаха, освен че и двете бяха европейки в края на двайсетте си години, така че това не беше следа, която да проследя, а освен убийството на котката, всичко останало, свързано с Франсина, за съжаление, беше това, което бих очаквала. Франсина не беше оставила много близки връзки, което я правеше по-привлекателна за преследвач като Крамер. Беше по-трудно да изолираш и тероризираш някой, който има силна мрежа за подкрепа около себе си.
– Поглеждайки назад, смятате ли, че Крамер може да е бил истинският виновник за смъртта на котката ви? – Попита Боунс, като се спря на същата странност, която ме притесняваше.
Франсина потърка уморено челото си.
– Не мисля така. Човекът е счупил ключалката на входната ми врата, за да влезе. Направил го е, докато бях на работа, а и повечето хора в сградата ми ги няма през деня, така че никой не го е видял. Крамер никога не е чупил нищо, за да влезе. Той просто… се появи. – Водниста усмивка. – А после счупи всичко вътре, но никога ключалките.
– Унищожаването на пазача на вещицата – промърмори Боунс. Устата му се изкриви. – Животните като пазачи са били едно от предписанията, заложени в много от процесите срещу вещици, а котките често са били свързвани като пазачи. Това може да не е нищо повече от съвпадение… или може би е първият тест за лоялност на съучастника.
Влизане с взлом, плюс убийство на нещо невинно без друга причина, освен изкривено суеверие? Да, звучеше точно като загрявката, която Крамер можеше да използва за своя човешки чирак. Освен това Крамер трябваше да знае, че животните могат да усетят присъствието му. Беше се опитал да убие Декстър първия път, когато Тайлър го повика. Горкото куче все още имаше гипс на задния си крак, а Хелсинг щеше да е в по-лошо състояние, ако не бяха някои лоши удари. Да се отърве от всички домашни любимци, които притежаваха целите му, означаваше, че тези животни никога няма да могат да предупредят собствениците си за присъствието на Крамер, преди той да пожелае това да стане известно.
Подлец.
Франсина примигна, за да отблъсне сълзите си.
– Значи котката ми е убита заради мен?
– Ти не си отговорна за нищо от това – казах и твърдо. – Крамер е. Той и който и да е този, които му помага.
– Но ти ще ги спреш, нали?
Трябваше да отклоня поглед от пронизващата надежда в лицето на Франсина, преди да обещая всякакви неща, които не бях сигурен, че мога да изпълня.
– Със сигурност ще се опитаме – казах, срещайки стабилния тъмен поглед на Боунс, – а ти току-що ни даде нова следа, по която да тръгнем.

Назад към част 23                                                                 Напред към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *