Глава 26
Два часа по-късно Боунс беше убеден, че Кат не е проектирала капсулата. Нещо толкова злокобно можеше да дойде само от Джъстина.
Сребърни шипове го пронизаха през китките, бедрата и гърдите, преди да се отворят в адски вариант на мини граплинг куки. Ако се опиташе да се освободи, тези куки щяха да го разкъсат, не че имаше място да се освободи. Капсулата беше изпълнена с плътен метал, оформен около формата на човек, който оставяше място само за обитателя си плюс тези проклети сребърни шипове. От тласъците по време на пътуването до комплекса имаше чувството, че от тези шипове се излива и киселина. Можеше да знае, че това е само реакция на тялото му към среброто, но агонията го накара да се замисли.
Когато капсулата най-сетне се отвори отново, почти цялата му кръв се бе стекла в металната решетка в краката му. Между това и сребърното отравяне той се чувстваше болен, слаб и изтощен. Само яростта го държеше изправен, когато тези куки внезапно се сгънаха плоско и шиповете се прибраха обратно в стената, освобождавайки го.
Боунс се огледа наоколо. Намираше се в малка стая, която приличаше на самолетен хангар, само че под земята. Липсата на звук над него му подсказа това.
– Пристъпи напред – каза непознат глас от невидим високоговорител. След това една врата се отвори напред.
Боунс събра сили и влезе през вратата. Тя се отвори в друга малка стая с бежови стени от всички страни с изключение на едната, където тъмен екран покриваше стъкло, достатъчно дебело, за да принадлежи на подстанция под налягане на дъното на океана.
Щом Боунс влезе вътре, вратата се затвори зад него. След като това стана, екранът се плъзна нагоре, разкривайки Тейт Брадли. Той беше свалил шлема си, показвайки кафява коса, подстригана военно късо, леко загоряла бяла кожа, тъмносини очи и презрителен поглед върху красивите му черти.
– Добре дошъл в новия си дом, вампире.
Боунс се усмихна.
– Засега.
Тейт го погледна още веднъж, а после поклати глава.
– Какво, по дяволите, е видяла Кат в теб?
Среброто се лекуваше по-дълго от всяка друга рана. Ето защо на Боунс му отне няколко мига да забележи лекото разширение в очите на Тейт, колко стегнати са раменете му или начина, по който пръстите му потрепваха, сякаш Тейт се бореше да не ги свие в юмруци. Тейт не страдаше от обикновена ревност. О, не. Това беше нещо друго.
Смехът на Боунс беше сух и дрезгав.
– От колко време си влюбен в Кат? Отскоро ли е, или през цялото това време? А, през цялото време – уточни той, когато Тейт изведнъж се вцепени, сякаш го беше ударил ток. – Сто паунда залагам, че тя не е имала представа. Тя е проницателна за много неща, но любовта не е едно от тях.
– Да вървиш на майната си, боклук от гробницата – изсъска Тейт.
Преминаване към обиди – няма по-бърз начин да признаеш, че си загубил спора. Боунс се взираше в Тейт, претегляйки тази нова информация. От една страна, емоциите му крещяха „убий!“ с целия си обичаен вампирски териториализъм. От друга, това означаваше, че Тейт ще умре, за да защити Кат. Това правеше досадната гад полезна. Засега.
Боунс задържа погледа на Тейт, а после сви рамене.
– Като начало не се опитвам да накарам Кат да се срамува от това коя и каква е. За останалата част от това, което вижда в мен, ще трябва да я попиташ.
Тейт отвори уста, но после я затвори, когато до него се появи висок, мускулест мъж с дълга до яката черна коса, бадемова кожа и очи, тъмни като тези на Боунс.
– Дон иска да те види, амиго.
Боунс разпозна гласа на Хуан и му махна, докато Тейт си тръгна след поредното отвратително поклащане на глава.
– Здравей отново – каза Боунс на Хуан.
По слабите линии около устата на Хуан личеше, че той често се усмихва, но нищо друго освен твърда цепка не се виждаше, когато поглеждаше към Боунс.
– Не се притеснявай. Нищо от това, което казваш, няма значение. Чувал съм всички възможни молби и заплахи от вампири в твоето положение.
– Очаквам, че си ги чувал – каза Боунс с утвърдително кимване.
Хуан не каза нищо. Не го направи и Боунс. След няколко минути Боунс седна, сякаш беше твърде изтощен, за да стои, което щеше да е вярно, ако беше нещо различно от майстор. Но след като среброто най-сетне се бе откъснало от него, силите му се възвръщаха.
– Кат е спасявала живота ми деветнайсет пъти – внезапно заяви Хуан. – Все още помня номер четири, сякаш беше вчера. Разчиствахме едно гнездо в изоставена сграда и чух, че някой вика за помощ. Така че, като глупав пендехо, какъвто бях, разбих строя и изтичах в стаята… и паднах през пода. Вампирите бяха покрили една голяма дупка с брезент и аз паднах на три етажа. Счупих си и двата крака и загубих пистолета си при падането. Така че можех само да пълзя далеч от шестимата вампири, които ме заобикаляха. Знаех, че съм мъртъв, но тогава чух как Кат ме проклина и я видях да се гмурка като лебед след мен. Тя повали двама от вампирите с това невероятно гмуркане. Как не я уби, все още не знам, но след това тя разкъса останалите четирима, издърпа задника ми нагоре и ме изнесе оттам.
Боунс затвори очи, разкъсван между гордостта и едва контролираната паника.
– Разбира се, че го е направила. Собствената ѝ безопасност не означава нищо за нея, ако има някой друг в опасност.
Ето защо се беше оставил да бъде заловен и доведен тук. Някой трябваше да се погрижи за нея за разнообразие.
Когато отвори очи, Хуан все още се взираше в него.
– Кат се грижи за теб. Заради това ще ти дам предимството на съмнението, както тя ме помоли. Но ако онази чупакабра не е излъгала, че си я нападнал, и ако си замесен в покушението срещу Кат, ще ти изрежа шибаното сърце.
Самоунизителна истина, последвана от справедливо предупреждение. Хуан беше почтен човек. Досието му не показваше това. О, то беше дало на Боунс много факти, като например малко известния, че Хуан говори перфектен английски въпреки преувеличения си испански акцент, но не беше казало на Боунс това. Понякога фактите не бяха единственото мерило за характера на човека.
– Никога не бих наранил Кат – каза Боунс, задържайки пронизващия поглед на Хуан. – И въпреки че си прав, че майка ѝ е чупакабра, не бих наранил и Джъстина.
Хуан измърмори.
– Ще видим.
Половин час се изниза в доста дружелюбно мълчание, докато Тейт не се появи отново. Лицето му беше зачервено от гняв или разочарование, или и от двете, и беше толкова развълнуван, че кожата му изглеждаше прекалено стегната, за да удържи енергията, която кипеше под нея.
– Не вярвам, че наистина ще го направя – изплю се Тейт. – Сигурно съм се побъркал.
– Ке? – Попита предупредително Хуан.
Тейт пренебрегна това, за да стрелне с поглед към Боунс.
– Ако тя не е права за теб, ако си играеш с нея, ти си шибан мъртвец.
Очевидно Боунс беше красавицата на бала за убийства. Но от думите на Тейт личеше, че Кат сигурно му е казала какво се случва в действителност. Боунс не би му се доверил за това, но Кат трябва да вижда в Тейт нещо повече от сърдития, презрян ухажор, който Боунс виждаше.
– Пускаме го навън – потвърди Тейт. Секунда по-късно всички светлини угаснаха. – Или пък Кат го пуска навън, а ние не трябва да го убиваме, защото тя се кълне, че той е тук, за да разбере кой се е опитал да я убие – промълви Тейт.
– Аз съм – каза Боунс и се надигна, когато един страничен панел в килията му се отвори. Той мина през него, преди Хуан да успее да изтръпне, а после Боунс потупа зашеметения мъж по гърба.
– А сега, ако можеш да ме насочиш към асансьора?
Тейт се отдръпна и сърдечният му ритъм се ускори, но не побягна. Вместо това каза:
– Ще отидем с теб.
Много добре. Смел, сърдит презрян ухажор – призна Боунс. След това се усмихна, позволявайки на Тейт да види намек за кътник в зъбите му.
– След теб.
Тейт и Хуан се отдръпнаха в двата ъгъла на асансьора. Боунс се престори, че не забелязва как те опипват оръжията си, докато той натиска бутона за първо ниво. Той усети и мириса на сребърните ножове по тях, а после и изскачащите им потни жлези, когато вратите на асансьора се затвориха, запечатвайки ги всички в малкото пространство.
– Кат е спряла електричеството и е отворила килията му? – Прошепна Хуан.
– Да – отвърна кисело Тейт. – Явно е подхвърлила вирус, който е преодолял цялата система за сигурност на комплекса. Сега единствените неща, които работят, са тези, които тя иска да работят.
– Диос – промълви Хуан.
Миг по-късно асансьорът спря на подниво 1. Преди вратите да се отворят напълно, Кат се хвърли в ръцете на Боунс.
– Пазете тази врата – излая тя на Тейт и Хуан, които изглеждаха нетърпеливи да напуснат затвореното пространство. – Никой да не се приближава.
– Защо? – Попита Тейт. – Какво ще правиш?
– Давам му кръв – отговори Кат, докато натискаше бутона „затваряне“ на асансьора. – Тази кутия го изцеди.
– Господи, Кат…
Затварящите се врати прекъснаха всичко, което Тейт се канеше да каже, не че на Боунс му пукаше. Той беше твърде зает да вдишва аромата на Кат и да потъва в косата ѝ.
– Много се притеснявах – каза тя, докато докосваше всяка кървава сълза, която шиповете на капсулата бяха направили по дрехите му.
– Не трябваше да се притесняваш – промърмори Боунс. – Аз не бях. Знаех, че ще се справиш, любима.
След това я целуна, докато по-богат аромат не замени насищащия я страх, като спря едва когато тя го отблъсна.
– Няма нужда от предварителна игра. Просто ме ухапи вече.
Той се разсмя, когато устата му се плъзна към шията ѝ.
– Ти си винаги нетърпелива.
Тя също беше права. Кръвта щеше да прогони и последното от летаргията, предизвикана от среброто, която го приковаваше, а той трябваше да бъде перфектен. Някъде в тази подземна кутия го очакваше предател.
Тя потръпна, когато кожата ѝ се разцепи под кътниците му. След това я обзе трепет, когато отровата му се вля в кръвта ѝ. Той я притисна по-силно, докато преглъщаше, и му се искаше да има време да се наслаждава на всяка хапка, но обстоятелствата го лишаваха от това. Твърде скоро вратите на асансьора се отвориха и показаха Тейт и Хуан. Когато Тейт видя кътниците на Боунс във врата на Кат, той насочи пистолета си към Боунс.
Кат извади и нейния, като го насочваше с една ръка. – Отстъпи, Тейт! Ти стреляш, а аз отвръщам на удара.
Боунс облиза за последен път врата ѝ, преди да каже:
– Не се тревожи за безопасността ѝ, приятелю. Никога не бих я наранил, но с начина, по който продължаваш да я гледаш, не получаваш същото обещание.
Тейт не можеше да спре да се взира в двете дупки по врата на Кат.
– Надявам се, че знаеш какво правиш, по дяволите, Кат.
– Знам – каза тя. – А сега го пусни.
Тейт свали пистолета си. Загубата на кръв, стресът или и двете накараха Кат внезапно да се разклати на краката си. Боунс я подпря с една ръка, докато отнемаше пистолета ѝ с промърморено:
– Дай ми това, коте. Да държиш заредено оръжие, докато се бориш с безсъзнанието, едва ли беше безопасно.
– Ето – каза Боунс и подаде пистолета на Хуан, който се взираше в Боунс с отворена уста.
– Ти я нарече Котенце? И тя ти позволи? Тя ме вкара в кома за три дни, когато един път я нарекох така! Топките ми така и не се възстановиха от това, че ги разби в гръбнака ми.
По виновното изражение на Кат личеше, че всяка дума е вярна.
Боунс потисна смях.
– И правилно, тя трябваше да го направи – каза той, сякаш това беше напълно нормален отговор. – Тя е моето Коте и не е на никой друг – добави той с остър поглед към Тейт.
Тейт се намръщи. О, да, той щеше да е проблем.
– Имаш ли нещо против? – Каза Кат, като побутна Боунс. – Аз съм вцепенена тук.
– Извинявай, любима – каза той и преряза езика си със зъб. После я целуна. Да, можеше вместо това да разреже дланта си, но много повече предпочиташе да ѝ даде кръв по този начин.
– Какво, по дяволите, се случва? – Чу се мъжки глас.
Боунс прекъсна целувката. Познаваше този глас, беше си фантазирал как го чува, надигнат от викове на болка, а сега Дон Уилямс най-сетне беше в обсега на убийството.
Боунс пусна Кат и се затича към него.
Назад към част 26 Напред към част 28