Глава 45
– Ти. Ме. Предаде.
Иън изтръгваше всяка дума, докато в Боунс нахлуваше още повече от гнева му. Миг по-късно Иън затвори щитовете си, но не и преди Боунс да усети болката под тази ярост. Мразеше да е причина за това, но Иън сам си го беше причинил с безмилостния си, суетен опит да „придобие“ Кат.
Боунс отвърна с поглед.
– Направих каквото беше необходимо, за да се уверя, че няма да принудиш Кат да вземе решение, за което ще съжалява. Това не е осемнадесети век, Иън. Манипулирането на жените в леглото вече не е на мода.
– Ако искаш да си върнеш момчетата, ще се съгласиш да оставиш мен и приятелите ми на мира – каза Кат и тонът ѝ се втвърди. – Все още не съм убила нито един от твоите хора и ще ти върна всички невредими, стига да имам думата ти, че повече няма да безпокоиш мен или моите. Каква ще бъде то, Иън? Егото ти или хората ти?
Устата на Иън се сви, докато гледаше от Боунс към Кат и към над хилядната тълпа, която ги наблюдаваше. После погледът му се върна към Боунс… и се изпълни с обещание за кърваво отмъщение.
Боунс наведе глава и едва забележимо кимна. Да, за това ще има разплата. Винаги е знаел това.
Иън погледна настрани, сякаш Боунс вече не го забелязваше.
– Браво, Червена Жътварке – каза той с много повече сарказъм, отколкото преди. – За пореден път те подцених и за пореден път ме накара да съжалявам за това. Много добре, имаме споразумение. В замяна на безопасното завръщане на моите хора обещавам да оставя теб и твоите на мира, така че ти и те сте свободни да си вървите.
Успокоението едва се усети, когато Кат каза:
– Не толкова бързо, Иън. Има още един въпрос, който първо трябва да разрешим.
– Какво правиш? – Изсумтя Боунс. Те вече бяха спечелили! Нямаше друг „проблем“.
Кат се държеше така, сякаш не го чуваше.
– Вампирите имат право да предизвикват своите бащи на дуел. Така че аз предизвиквам баща си, Макс. Изведи го навън. Претендирам за правото си да се дуелирам с него…
– По дяволите, Котенце! – Изкрещя Боунс.
Смехът на Иън предшестваше вълна от злокобно задоволство, която покри Боунс като отрова, когато баща му отново отвори връзката им. Скоро Иън избърса и предизвиканите от веселието розови сълзи от очите си.
Боунс едва успяваше да обработи собственото си, изпълнено с ярост неверие, да не говорим за емоциите на Иън. Този път тя наистина го беше направила.
– Какво е толкова смешно? – Попита рязко Кат.
– Всички ли чуха това? – Отговори Иън, като я игнорираше, докато се обръщаше към тълпата.
Утвърдителните отговори прозвучаха едновременно.
– Трябваше да поговориш с мен за това – изсъска Боунс.
– Щеше да ми кажеш да изчакам – отвърна Кат.
Иън избухна в нов смях.
– Наистина щеше да го направи, Кат! Виждаш ли, ти току-що призна, че се смяташ за вампир. Знаеш какво означава това, Криспин – добави Иън, позволявайки на още една вълна от жестоко забавление да залее Боунс, преди Иън да го изключи от емоциите си. – Всички останали тук също го знаят. Като вампир, Кат, сега следователно си моя, така че Криспин, ще ти благодаря да се махнеш от един от моите хора.
– Аз предизвиках Макс, не теб – изплю се Кат. – Значи Макс трябва да приеме това предизвикателство, а ако го убия, тогава съм си проклет вампир, а не на някой друг!
Боунс сви ръце в юмрук. Или това, или щеше да я разтърве, докато най-накрая не и набие в главата по-добри умения за общуване.
– О, Жътварке, ти много грешиш в няколко неща. – Иън все още се хилеше. – Наистина би могла да предизвикаш Макс за свободата си, ако той беше глава на собствената си линия. Но той не е такъв. Макс все още е под мое управление и като съвсем нов член на моя род не можеш да ме предизвикаш в продължение на една година. Този закон е създаден, за да предотврати прибързаните бебета вампири да поемат повече, отколкото могат да понесат.
Всичко това Боунс щеше да ѝ каже, ако само беше споделила плановете си с него. Но не. Беше заслепена от нуждата си да отмъсти на Макс, точно както се страхуваше и той.
– Както се оказа, дори нямаше нужда да отвличам твоите хора – продължи весело Иън. – Ти просто се предаде в ръцете ми и имаш още триста шестдесет и пет дни, преди да ми отправиш същото предизвикателство. Чудя се какво ли ще правим, за да запълним времето? – Добави той с инсинуативна усмивка.
– Но аз вече съм на Боунс – възрази Кат и махна в негова посока. – Той ме е хапал и е правил неща в леглото с мен, които вероятно са незаконни в няколко държави!
Усмивката на Иън беше широка.
– Родът е по-важен от собствеността, скъпа моя жено. Така че, макар че Криспин несъмнено ще има приятни спомени за теб… спомените са всичко, което ще има.
Иън хвърли на Боунс един-единствен, триумфален поглед, преди да го омаже с още рунтави емоции от неочакваната си победа.
Гневът изгаряше Боунс, смъртоносен и целенасочен. Ще те видя мъртъв, преди да си я докоснал с пръст, войната да е проклета!
Вече се канеше да убие Иън, когато предишните думи прошепнаха в съзнанието му, последвани от охлаждащата прегръдка на леда му.
Винаги има и друг начин…
Всъщност имаше. Един.
– Позволявам си да не се съглася, Иън – каза Боунс с новопридобитото си ледено спокойствие. – Да, родословието замества собствеността, но ти нямаш никакви претенции към нея, ако тя е моя съпруга.
Шокът на Иън бе отразено от този на Кат, въпреки че Иън пръв заговори.
– Но тя не е.
Време е да поправим това.
Боунс извади сребърен нож и го прокара по дланта си. После хвана ръката на Кат, а кръвта му се процеждаше между съединените им пръсти.
– С моята кръв ти си моя жена.
Тя го погледна с недоверие.
Саркастичната усмивка скри внезапната му нервност.
– Да, по-скоро си представях нещо по-романтично за предложение, но обстоятелствата не позволяват това.
Тя си пое дъх, за да говори, но Иън я прекъсна.
– Сигурно си полудял, Криспин! – Изкрещя той и измъкна собствения си нож, вдигайки го, за да нанесе удар.
Боунс вдигна своя, избутвайки Кат зад себе си, когато силата избухна и го замрази на място.
– Не мърдай – заповяда познат глас.
Боунс не можеше да го направи. Нито пък Иън можеше, от това, че все още се намираше в същото полудъно. Телекинезата на Менчерес не означаваше само, че може да движи предмети или хора. Той можеше и да ги замразява.
Боунс наведе глава, когато Менчерес се спусна по пътеката към тях. Това беше всичко, на което беше способен, тъй като останалата част от него все още беше обездвижена.
– Менчерес, прав ли съм в твърдението си за Кат? – Попита Боунс.
– Във всяко отношение, освен в едно – отвърна Менчерес с нотка на забавление. След това освободи Боунс от невидимата си хватка.
Погледът на Иън блесна в зелено, докато се изправяше, разкривайки, че и той е освободен. Но това не направи Иън по-щастлив.
– Ти някога си заставал на страната на Криспин, а не на моята, Менчерес!
– Не и това отново – промълви Боунс. Както обикновено, егото на Иън превръщаше всичко в състезание.
Менчерес погледна Иън с бащинско раздразнение.
– Не става въпрос за страни. Боунс е прав във всяко отношение, с изключение на едно. Кат все още не го е обявила за свой съпруг.
– И ти не знаеш какво означава това, Кат – моментално каза Иън. – Разводът е толкова често срещан, колкото и дишането за хората, но ако се съгласиш на вампирски брак, ще бъдеш обвързана с Криспин до края на живота си. Няма да променяш решението си, няма да се освобождаваш, докато единият от вас не умре наистина. Ако дори се изчукаш с някой друг – гласът на Иън се повиши от ужас – Криспин ще има право да убие този човек, без да има възмездие в света на вампирите.
Веждите на Кат се вдигнаха или от точното описание на вампирския брак, или от осезаемото отвращение на Иън от мисълта да чука само един човек до края на живота си.
Менчерес се усмихна мрачно, напомняйки на Боунс, че добре познава тъмната страна на този обет.
– Точно така, Кат. Веднъж обявен, той не може да бъде оттеглен.
Кат погледна Боунс, изразителното ѝ лице беше необичайно затворено. Само очите ѝ подсказваха за емоциите ѝ и тези буреносни дълбини се вихреха с нарастваща интензивност, докато тя протягаше ръка.
Боунс и подаде ножа. Очакването го накара да не може да говори, докато тя поставяше острието върху обърнатата си длан.
– Не искаш ли да се срещнеш с баща си? – Попита гръмко Иън.
Главата на Кат се завъртя в посока на Иън. После спусна ножа, сякаш беше забравила защо го е приела.
Пепел изпълни Боунс, горчива и изгаряща. Разбира се, че тя не можеше да устои на това и той го знаеше! Трябваше да убие Макс, когато имаше възможност.
Бавната усмивка на Иън, който видя реакцията на Кат, беше сол в раната.
– Ще сключа нова сделка с теб, Кат. Още тази вечер можеш да си тръгнеш оттук с всичките ми предишни уверения, че повече няма да притеснявам нито теб, нито хората ти. Освен това ще ти дам Макс, за да правиш с него каквото си поискаш. Единственото, което изисквам в замяна, е да откажеш това предложение и да се разделиш завинаги с Криспин.
Погледът на Иън блесна, докато казваше последната част. След това погледна към Боунс, наслаждавайки се на потрепването, което Боунс не можа да сдържи. По дяволите, това бяха всичките му кошмари наведнъж.
– Давам думата си, Кат – измъкна се Иън.
Тя не каза нищо, но ръката ѝ се стегна върху острието, което ѝ беше дал Боунс. Дали щеше да го използва в кръвна клетва към Иън? Или все още обмисляше предложението на Боунс?
Иън не чакаше да разбере.
– Максимилиан, излез!
Двойните врати към залата се отвориха и на стадиона влезе Макс с мрачно лице.
Кат се взираше в баща си, докато Макс се приближаваше. Въздъхът ѝ беше кратък и рязък, а сърдечният ѝ ритъм се ускори като кресчендото на барабанен каданс точно преди екзекуция.
Макс спря, щом стигна до ръба на арената, без да погледне към Кат и без да се приближи повече.
Кат измъкна ръката си от хватката на Боунс, за да затвори последните няколко метра между нея и баща ѝ. Тя спря, когато беше само на метър от него, но все още не говореше. Не го направи и Макс, въпреки че я погледна за най-кратък миг, преди да погледне през рамо към Иън.
Иън не си направи труда да погледне Макс. Той наблюдаваше Кат със задоволството на котарак с дългоочаквана мишка, попаднала под лапата му. После се обърна към Боунс.
Губиш – измърмори той със злокобно удоволствие.
Кръвта, която засъхваше по вече излекуваната му длан, сякаш потвърждаваше това чувство. Както и фактът, че Кат дори не го беше погледнала, откакто Иън каза името на Макс. Цялото ѝ внимание беше насочено към мълчаливия, червенокос мъж, чиито черти бяха странно огледало на нейните собствени.
– Знаеш ли какво си обещах, когато майка ми ми разказа каква съм и как се е случило? – Прошепна на Макс Кат.
Боунс го усети и то се разигра пред него, когато ледено студеният смях напусна Кат, като Макс трепна, когато пръстите ѝ го докоснаха.
– О, Макс – каза тя с умилителен тон. – Усещам нивото на силата ти, а то не е толкова високо. Аз съм много по-силна от теб, но ти вече знаеше това, нали? Затова и нае някой да ми пръсне главата, за да не мога да стигна първа до теб.
Веждите на Иън се вдигнаха. Когато Макс не отрече, Иън погледна към Кат, а после към Боунс за потвърждение.
Боунс не отговори. Кат също не отговори. Беше прекалено заета да обикаля около баща си като акула, която се приближава към плячката си. Гневът изпепеляваше аромата ѝ, сякаш бе подпалила тази смес от мед и крем, а в погледа ѝ искряха зелени точици.
– Имаш ли представа от колко време чакам да те убия? – Изведнъж изръмжа тя на Макс.
Баща ѝ не проговори, но по изражението му личеше, че очаква този смъртоносен удар всеки момент.
– За първи път чух за теб на шестнайсетия си рожден ден – продължи Кат. – Сладки шестнайсет години и какво получих? Истината за моето кошмарно наследство. Затова в онзи ден се заклех, че ще платиш с живота си за това, че си изнасилил майка ми. Чу ли какво ми предложи Иън току-що? Задникът ти, с всички останали части към него!
Изумрудът надделя над цялото сиво в очите на Кат, докато тя крещеше последната част на Макс. Той все още не говореше, но страхът превърна аромата му в изгнило сандалово дърво.
– Хайде, Макс, какво мислиш? – Подиграваше му се тя, а светещите ѝ очи вече блестяха от яростни сълзи. – Искам да кажа, какъв подарък, нали? Кой би могъл да откаже, особено след като съм искала да те убия повече, отколкото съм искала каквото и да било в целия си извратен, ненормален, дисфункционален живот!
Боунс затвори очи. Ето го, изречено за всички. Между отмъщението към Макс и любовта ѝ към него, отмъщението победи. На обективно ниво Боунс дори можеше да разбере, но чувствата му нямаха обективност. Те кипяха от безкрайна болка.
Той отвори очи и видя как Кат вдига ножа, който ѝ беше дал. Той все още беше омазан с кръвта му от неизпълнената клетва, а сега беше насочен към сърцето на Макс.
Макс се притесни, но не я помоли да спре. Не че щеше да има значение. Тя беше направила своя избор.
Изведнъж от Кат избухна смях, толкова накъсан, че приличаше на скърцане на метал, а не на звук, който издава човек.
– Ти си безполезно парче говно, Макс – каза тя с още от този ужасен смях. – Но също така си на път да направиш първото, последното и единственото нещо, което някога си направил за мен като баща, защото има някой, който означава за мен повече дори от това да те убия. Така че, поздравления, мръснико – тя спусна ножа и се запъти към Боунс – току-що предаде булката.
Шокът го смрази повече, отколкото силата на Менчерес. Дали си въобразяваше това, или Кат наистина загребваше острието по дланта си и стискаше ръката му?
– С моята кръв ти си мой съпруг – каза тя с висок, ясен глас. После се сниши. – Това ли трябваше да кажа? Правилно ли го направих…?
Целувката му я прекъсна. После прегръдката му я вдигна от краката ѝ и въпреки че все още беше на земята, Боунс имаше чувството, че лети.
Назад към част 45 Напред към част 47