Глава 5
Боунс не беше измъкнал Дани от болничната стая. Той беше оставил и нещо важно за Кат – същия часовник, който тя беше поставила до прощалното си писмо до него преди повече от четири години. Изглеждаше като обикновен, старинен часовник, но имаше специална функция за предупреждение, която беше свързана с мобилния телефон, който Боунс все още имаше. С него тя най-накрая имаше непроследим начин да се свърже с него.
Боунс изкара първата седмица на чакане. Можеше да отнеме на Кат няколко дни, за да стигне до болницата, след като научи за отвличането на Дани. Шефът ѝ наистина я беше изпратил из цялата страна и можеше да е в разгара на лов, когато получи вестта.
Втората седмица беше по-трудна. Кат определено трябваше да се отзове досега. Щеше да знае от кого е часовникът и какво означава, щом го видеше. Разбира се, Боунс не беше видял Кат да влиза в болницата, въпреки че следеше входовете и, но тя можеше да се промъкне по друг начин. Със сигурност го беше направила.
През третата седмица съмнението го разкъсваше като мърша, която се храни с убито животно. Нямаше никакъв шанс досега да не е видяла часовника, но въпреки това тя все още не беше натиснала този бутон. Защо не? Страхът, че шефът ѝ ще открие всеки опит да се свърже с него, сигурно беше причината да не се свърже с него през всичките тези години, но сега най-накрая имаше сигурен начин да го направи! Защо все още не го е използвала? Не искаше ли… не искаше ли да го види отново?
До четвъртата седмица Боунс отказваше да говори с Родни, който сега повтаряше увещанията на Чарлз, че е стигнал твърде далеч и трябва да продължи живота си. Никой от тях не разбираше. Кат щеше да протегне ръка. С този часовник тя нямаше да избере да остане изгубена повече. Тя нямаше да го направи.
На петата седмица на вратата на хотелската му стая се почука.
– Махайте се – каза Боунс, без да вдига поглед от емисията си на входовете на болницата. – Нямам нужда от обслужване на стаята ми.
– Аз не съм чистачка и съм стигнала твърде далеч, за да си тръгна сега – каза женски и много неочакван британски глас.
Боунс щракна щитовете си на място. Анет беше първият вампир, който беше създал, така че тя щеше да усеща емоциите му чрез връзката му с бащата, освен ако не я изключи. Той се изправи, ставите му за кратко горяха, преди изненадващата болка да изчезне. Колко време беше седял на едно и също място? Не можеше да си спомни.
Отвори вратата, разкривайки прекрасна, закръглена жена, облечена в тъмносин костюм „Шанел“. Ягодово русата коса на Анет беше перфектно сресана, а от ушните и мидички намигаха диамантени обеци. Беше се усмихнала, разкривайки тънката линия около очите и устата си, но усмивката ѝ спадна, когато го погледна.
– О, Криспин – каза Анет и пусна куфара си, за да го прегърне. Познатият ѝ аромат на розова вода обгърна и него, носейки със себе си повече от двеста години спомени.
Лицето на Анет, когато я видя за пръв път, с червено по бузите още от младостта и неуверено изражение, когато приятелката ѝ каза:
– Имам специален подарък за теб. Това е Криспин. Купила съм го за тази нощ, за да правим каквото пожелаем…
Или пък Анет в съда, изглеждаща царствено в балната си рокля, въпреки че силно нанесената бяла боя по лицето и раменете ѝ не можеше да скрие синините, които ѝ беше причинил насилственият ѝ съпруг.
Или пък Анет, която плаче и се хваща за корема, след като едва не умира от мъртво раждане.
– Загубих бебето! О, Криспин, можех да го понеса, ако знаех, че е дете на Абът, но като си помисля, че можеше да е твое, ми се иска и аз да бях умряла…
И решителното лице на Анет се притисна към мръсните решетки на затворническата му килия.
– Ще намеря начин да те спася, Криспин. Обещавам, че няма да се обесиш. Няма да го допусна.
– Не бива да си тук – укори я Боунс.
Тя го погали по гърба.
– Никога не си ме изоставял в час на нужда.
Боунс се отдръпна.
– Не съм в нужда…
Пръстите ѝ се притиснаха към устните му.
– Излъжи ме, след като съм пила, а?
С това тя влезе в хотелската му стая.
Боунс затвори вратата след нея. Беше дошла чак от Лондон. Не можеше да я изхвърли, без да изпие поне по едно питие с нея. След това щеше да я увери, че всичко е наред, въпреки всичко, което е чула, и щеше да я изпрати по пътя ѝ.
Веждите на Анет се вдигнаха, когато видя хотелската му стая, която беше… доста разхвърляна, предполагаше той. По някое време беше спрял да се мие и просто беше захвърлил мръсните си дрехи в ъгъла. Беше направил същото и с използваните си кърпи за баня и сега във въздуха се носеше мирис на мухъл, или тази миризма идваше от подноса за вечеря, който беше поръчал като претекст да пие от обслужващия персонал? Дали това беше миналата седмица? Или предишната седмица?
Анет не каза нищо за безпорядъка. Тя само отвори куфара си, разкривайки две бутилки, забутани сред дрехите ѝ.
– Това ще ти хареса – каза тя, отваряйки първата бутилка. – Купих я за рождения ти ден преди две години. Жалко, че това е първата възможност да ти я дам.
– Да, ами бях зает – каза Боунс неангажиращо.
Тя хвърли поглед към компютърните екрани, показващи различни ъгли на входовете на болницата.
– Чух.
Той измърмори.
– Родни не трябваше да ти звъни.
– Родни не го е направил – каза Анет, докато търсеше чиста чаша в зоната на минибара. Когато не можа да намери такава, тя му подаде бутилката. – Той звънна на Чарлз, а Чарлз звънна на мен.
– Чарлз – промълви Боунс, преди да отпие. Уискито беше изключително, с приятна топлина, която веднага се смекчи в опушена гладкост. – През последните години той се превърна в делови човек.
– Не е – каза Анет, а тонът ѝ се смекчи. – Той просто е загрижен за теб. Както и Родни, и ако преди не бях, сега съм. Погледни състоянието ти. Блед си като смъртта от това, че не си се хранил, косата ти е мазна, дрехите ти миришат на боклук, а тази стая мирише още по-зле. Ти се грижеше по-добре за себе си, когато беше курва и живееше в онзи бордей.
Боунс се разсмя силно.
– Тогава ти предлагам да се насладиш на по-приятните гледки и аромати извън хотелската ми стая.
Тя въздъхна.
– Можеш да ме отблъскваш, Криспин, точно както отблъсна Чарлз и Родни, но в крайна сметка ще трябва да се съобразиш с факта, че ако и тримата най-близки хора в живота ти казват едно и също нещо, може би ще искаш да се вслушаш.
– Защо да го правя, когато никой от вас не разбира!
Думите се изтръгват от него, като събарят щитовете му. Лицето на Анет се сгърчи, когато емоциите му се разляха.
Боунс изправи стените си, проклинайки се за подхлъзването.
– Не се притеснявай за това. Това не е нищо…
– Не е. – Тя го сграбчи, а по бузите ѝ се плъзнаха сълзи. – О, Криспин, знаех, че те боли, но нямах представа. Толкова съжалявам, скъпи мой. Толкова много, много съжалявам…
Тя го прегърна отново. Той знаеше, че трябва да се отдръпне. Не се нуждаеше от нейното съжаление, от нейните увещания или логика, но… бяха минали години, откакто някой го беше прегръщал по този начин. Сигурно това му е липсвало повече, отколкото е предполагал.
– Трябва да си вървиш – каза той в косата ѝ.
– Не – прошепна тя. – Твърде дълго си бил сам.
– Тя не искаше да ме остави. – Гласът му беше дрезгав, докато се бореше да не позволи на Анет да усети мъката, която ледът му не можеше да задуши напълно. – Тя го направи, за да ме спаси.
„Не ме преследвай, защото вече ме няма – с това бе започнало прощалното писмо на Кат. Тези агенти знаеха за вампирите и щяха да те убият. Ще облека Суич в якето ти и ще им кажа, че тялото му е твое, за да си помислят, че вече си мъртъв. Така ще бъдеш в безопасност…“
Имаше и още, но спомняйки си за това, ледът му се напрегна до краен предел. Анет го стисна по-силно, когато някои от емоциите му си пробиха път през пукнатините.
– Какво прекрасно момиче трябва да е била и колко благородна. Искала е най-доброто за теб, Криспин, и затова също не би искала да те види в този вид.
– Не си позволявай да се правиш, че я познаваш – каза рязко Боунс.
Анет се отдръпна, а в златистите ѝ очи все още имаше сълзи.
– Не я познавам, но теб те познавам и мъжът, който виждам пред себе си, не е моят Криспин. Той е само негова бедна обвивка. Ти не тънеш в мизерия, защото не можеш да си направиш труда да се погрижиш за себе си, и не чакаш безкрайно някой, който явно не те иска…
– Казах, че е била принудена да ме напусне!
Анет не се стресна от хленчещия му тон.
– Каквото и да е била принудена да направи тогава, тя е избрала да го направи след това. В началото съм сигурна, че са следили всяко нейно движение. Но са минали години, Криспин. Дори преди да и оставиш този часовник, ако наистина искаше да се свърже с теб, можеше да намери начин. Но не го е направила и мълчанието ѝ е нейното послание. То заявява съвсем ясно нейните предпочитания. Ти просто не си искал да го чуеш.
Анет изрече на глас онова, което всеки безплоден ден на търсене беше нашепвал, и онова, което всяка самотна нощ беше крещяла. Когато я чу, стените му се разпаднаха и болката изригна навън. Не искаше Анет да я усеща, но не можеше да я накара да спре, точно както преди векове не беше успял да спре кръвта си да се влива в Иън.
От него се изтръгна накъсан звук, когато устата на Анет внезапно се оказа върху неговата. Боунс не искаше да я целува, но трябваше да усети нещо друго, различно от агонията, която го разкъсваше.
„…и всичко, което казах за това колко много те обичам, беше истина. Ти си моят живот, Боунс, а сега ме считай за мъртва, защото с работата, която поемам, скоро ще бъда…“
По дяволите, той не искаше да мисли за Кат или за това проклето писмо! Тя го беше изхвърлила и той щеше да е глупак да губи още един миг за някоя, която непрекъснато даваше да се разбере, че не го иска. Анет го искаше и прегрътките ѝ можеше да го изпълнят само с пепел, но пепелта беше облекчение в сравнение с агонията, която все още кипеше в него.
Наложи се ледът да го покрие и да замрази Кат.
– Ела при мен, Криспин – каза Анет и се протегна към него.
Той го направи и се съсредоточи върху Анет с твърда решителност.
Не успя. Стоновете ѝ само затвърдиха, че това не е гласът, който копнееше да чуе, нито пък ръцете ѝ бяха тези, които искаше да го стискат. Скоро всичките му сетива крещяха в знак на протест, докато болката не прогори леда му, сякаш споменът за Кат беше жив огън.
„…но ще те обичам завинаги, чак до последния си дъх, където името ти ще бъде последната ми дума, обещавам…“
Боунс се откъсна и скочи от леглото.
– Какво правиш? – Попита с изтръпване Анет.
Той не беше завършил акта и въпреки това изпитваше повече срам, отколкото когато беше курва през седемнайсетте години на миналия век.
– Съжалявам – каза той, докато дърпаше панталоните си и събираше вещите си.
– Тръгваш ли си? – Изрече невярващо Анет.
Той тръгваше. Анет беше права за едно нещо: да седи тук и да се валя, не беше той. Вече не се отдаваше на съжалението, болката или отчаянието. Да, Кат можеше да продължи живота си, но той не можеше да го направи, докато не чуеше от нейните устни, че не го иска повече, и не знаеше, че това е истината, а не че някой друг е взел това решение вместо нея.
– Съжалявам – повтори той и си тръгна.
Назад към част 5 Напред към част 7