ГЛАВА 21
Слугата отвори устата си. Преди да успее да изкрещи, ударът на Ейдриън в гърлото го прекъсна. След това Ейдриън го хвана в брутална хватка за главата, която завърши с изтръгване, счупен звук и слугата се разтвори в купчина пепел на пода.
– Движи се, Айви – нареди Ейдриън. – Не ни остава много време, докато някой ги намери.
Със същото зловещо спокойствие, което бях почувствала, когато застрелях касапина, прибрах оръжието си и коленичих до голото момче.
– Дай ми ножа си – казах на Ейдриън.
Той се намръщи, но ми го подаде и аз прерязах пластмасата, която връзваше ръцете на момчето. Той примигна веднъж, но не каза нищо, дори когато свалих парката си и го увих в нея.
– Айви – каза Ейдриън с предупредителен тон.
– Ще го вземем с нас – отвърнах аз и събух ботушите си.
Съжалението изкриви изражението на Ейдриън.
– Иска ми се да можехме, но…
– Ще го вземем с нас – повторих, като почти изплюх последните две думи. – Не ме интересува дали е по-опасно. Не ме интересува дали ще ни забави. Той ще дойде или аз няма да дойда.
– Би рискувала живота на сестра си, за да го спасиш? – Попита сурово Ейдриън.
Нахлузих ботушите си върху краката на малкото момче. Той не можеше да е на повече от дванайсет години, така че бяха твърде големи. Щеше да се наложи да затегна връзките.
– Не мога да спася Жасмин точно сега – казах аз, гласът ми беше спокоен от абсолютната увереност, която изпитвах, че това е правилното нещо, което трябва да направя. – Но мога да го спася. Не се преструвай, че не разбираш. Коста и Томас са доказателство, че го правиш.
Ейдриън измърмори нещо на демоничен, но вдигна момчето, хвърляйки тежък поглед към вече голите ми крака.
– Обуй си отново ботушите. Аз ще го нося.
– Той мръзне и аз мога да се справя – възразих аз.
– Ако го направим по твоя начин, всички ще умрем – заяви категорично Ейдриън. – Обуй отново ботушите, после млъкни и направи каквото ти кажа.
Настръхнах, но оцеляването ни надделя над гордостта, затова свалих ботушите от момчето и ги обух обратно. Той все още не казваше нищо. Може би беше в състояние на кататоничен шок.
– А сега активирай силата си и претърси замъка оттук – нареди Ейдриън.
Опитах се да прочистя съзнанието си достатъчно, за да се концентрирам. Не се получи, вероятно защото се намирах в малка ледена кутия с две купчини пепел от слуги на пода и разчленено тяло на по-малко от пет метра от мен.
– Трябва да изляза от тази стая – казах аз.
Сапфиреният поглед на Ейдриън сякаш се впи в моя.
– Няма вариант, а и времето ни изтича.
Опитах отново, като затворих очи, но все още не можех да се концентрирам върху нищо друго освен върху касапницата около мен. Стоях върху пластове замръзнала кръв, за бога.
– Ейдриън – започнах да казвам, но внезапната му хватка върху гърлото ми ме прекъсна.
– Може би не разбираш – каза той, а пръстите му бавно се затягаха. – Трябва да претърсиш този замък точно сега и няма да мръднеш от това място, за да го направиш.
Хванах китката му, впивайки нокти в кожата му. Ръката му само се стегна още повече, докато гърлото ми не изгоря от натиска. Дори не му се наложи да смени хватката си върху момчето, за да ме удуши, а детето ни гледаше с тъпи, празни очи. Паниката ме изпълни, тъй като не можех да си поема повече от няколко тънки, недостатъчни вдишвания. Гръдният ми кош започна да се надига по спешност, опитвайки се да вкара въздух, който Ейдриън не ми позволяваше да имам.
Спри! Помислих си, без да мога да кажа нищо. Ноктите ми се впиваха в китката на Ейдриън, но тази желязна хватка не намаляваше.
– Все още не можеш да използваш силата си? – Попита той, като се взираше в очите ми с безпощадна решителност. – Тогава ще те удуша в безсъзнание и ще оставя това дете, докато те изнеса вместо него. Така или иначе не можеш да търсиш оръжието, или можеш?
Въздишката ми от ужас заседна в гърлото ми. Той не би го направил… нали? Нима бях сгрешила за него? Дали беше досущ като чудовището, за което ме беше предупредил?
– Единственият начин да ме спреш е да получиш достъп до силата си и да претърсиш това място – продължи той. – И, Айви? Усещам го, когато го правиш, така че не се опитвай да се преструваш.
„Никога няма да ти простя!“
Заклех се с погледа си, но после хватката му се отпусна и въздухът нахлу в дробовете ми, като си присвои цялото ми внимание. Вторият ми дълбок дъх беше амброзия, потискаща неистовото стискане в гърдите ми. Третият отне паниката ми, а четвъртият ме накара да затворя очи, докато увисвах от облекчение…
От мен се изтръгна невидима светкавица, сякаш бях изстреляла сонарен пинг, който някак си не издаваше звук. С него усетих замъка и близките територии, сякаш бях успяла да ги претърся за миг. В края на краищата знаех, със сигурност, толкова силна, колкото и решението ми да взема момчето, че оръжието не е тук. Нямаше нищо свято. Това беше замръзнала пустош на злото.
С премерен поглед Ейдриън ме пусна да вървя. Червените капки се смесиха с рубинения цвят на пода, докато кръвта капеше от китката му, където ноктите ми я бяха разкъсали.
– Съжалявам – изрече той вкаменено. – Не можехме да заведем момчето в замъка, без да ни хванат, затова трябваше да направя нещо екстремно, за да те накарам да получиш достъп до силата си оттук.
– Какво е това… за крайност? – Изсумтях, след което го ударих колкото можех по-силно, а гневът ми се превърна в сила, която обикновено не притежавах. Главата на Ейдриън се разклати настрани и когато се обърна към мен, по бузата му вече се бе подул червен отпечатък от ръка.
– Заслужавах си го – каза той, все така с онзи настръхнал глас. – А сега да се махаме оттук.
Бях ядосана на него, че ме задуши до почти пълно безсъзнание и заплаши да остави момчето, но отложих това в бързо нарастващия списък, озаглавен „Предстоящи разплащания“. Изтръсках ръката му, когато ме поведе към изхода, и погледът ми го предупреди да не ме докосва повече, докато го следвах по коридора с розови подове.
Преди да стигнем до вратата, Ейдриън извади пистолета ми от парката, замени празния пълнител с пълен и после ми го върна.
– Може да се наложи да се измъкнем с куршуми – каза той, а устата му се свиваше от мрачното очакване, което винаги показваше преди битка. – Но този път не стреляй, освен ако не го направя аз.
Преглътнах язвителния си отговор, защото от говоренето гърлото ме болеше още повече. Освен това можеше и да не преживеем това. Ако обаче го направим… Отплата.
– Не изоставай – предупреди Ейдриън, след което излезе от замъка, тичайки наведен в противоположната посока от тази, в която бяхме влезли.
Последвах го, като се държах ниско, както правеше той. Щом излязох навън, леденият въздух сякаш блъсна горната част на тялото ми, а тънкият ми пуловер не ме предпазваше от студените температури на царството. В един момент зъбите ми започнаха да тракат, а вятърът го влошаваше още повече, докато тичах колкото можех по-бързо, за да не изоставам от размития във формата си спринт на Ейдриън. Дори докато се тресях, се успокоявах с мисълта колко топло щеше да бъде на момчето в моята парка. Тя беше направена, за да издържа на минусови температури, а точно сега навън се чувствах така.
Никой от охраната не ни преследваше, което беше щастлива изненада. Може би защото се бяхме втурнали право в стената от мрак, която граничеше със задната част на замъка. Нищо и никой не изглеждаше да е навън по този път и когато рязко паднах върху твърдата, хлъзгава повърхност, разбрах защо. Ейдриън ни беше извел на замръзналото крайбрежие на острова.
Изтърколих се на крака, пренебрегвайки болките от това, което бях наранила. Поне не бях изгубила пистолета или не се бях простреляла от удара. Не виждах пред себе си, но блестящият замък зад мен беше цялата мотивация, от която се нуждаех, за да продължа да тичам към мястото, където за последно бях забелязала Ейдриън. Въпреки усилията ми, отново паднах, като си порязах лактите и предмишниците на неравния лед. С неудоволствие трябваше да призная, че Ейдриън е бил прав. Без ботуши нямаше да мога да измина и десет метра по този лед. Краката ми щяха да бъдат нарязани на ленти.
Нещо голямо и тъмно се втурна от чернотата към мен. Вдигнах оръжието, само за да чуя как познат глас изръмжа:
– Казах ти да не изоставаш! – Преди Ейдриън да ме хване за ръката.
Този път приветствах хватката му, докато той ни запращаше по-далеч върху леда. Ако градът беше достатъчно близо, за да мога да използвам светлината му, за да виждам, значи бяхме достатъчно близо, за да ни забележат стражите. Разбира се, Ейдриън нямаше моето зрително затруднение. Той ме привлече до себе си, докато се движеше с обичайната си главоломна скорост, като ни държеше доста навътре в чернотата, докато се движехме успоредно на брега. Когато забави ход и спря, вече се задъхвах толкова силно, че почти хипервентилирах, а по бузите ми бяха замръзнали ледени пътечки от предизвиканите от вятъра сълзи.
– Бъди много тиха – нареди той. – Трябва да се върнем обратно на острова, за да стигнем до портала.
Опитах се да потисна шумните си вдишвания, като вдишвах въздух през носа, вместо през устата. Това само ме накара да звуча като намусен кон, вместо като намусен човек. Ейдриън извъртя очи, като се държеше ниско, докато тичаше по леда към континента. Реших, че това означава, че скоростта е по-важна от тишината, и го последвах.
Светлината от близките иглута ми позволи да видя фигурата, която се приближи до Ейдриън, когато той стигна до сушата, а пазачът протегна ръка в универсалния жест за „спри“.
– Хондал… – започна слугата, но не довърши думата. Два кратки звука на кашлица по-късно стражът падна като камък. Когато го настигнах, зърнах зееща дупка в челото му, преди тялото му да се разтвори в пепел. В опит да прикрия следите от случилото се, ритнах пепелта с надеждата, че ще се разнесе, преди някой да я намери.
– Айви! – Изсъска Ейдриън и нетърпеливо размаха пистолета си към мен.
Тръгнах към него, а бедрата ми горяха от тичане, докато се опитвах да остана ниско. Няколко минути по-късно Ейдриън спря. Не видях нищо, но се окопитих, когато той ме притисна към себе си и след това хвърли тримата назад.
Претърколихме се през портата в нашия свят и излязохме в основата на разцепения ствол на дървото. Облекчението ми от прегръдката на топлите температури секна, когато видях колко е тъмно.
– Какво? – Изръмжах. Все още ме болеше да говоря, проклет да е. – Само от два часа сме в това царство, а влязохме в него по обяд!
Ейдриън ме издърпа на крака, след като коригира хватката си върху момчето.
– Там времето тече по друг начин – каза той и ме поведе през гората. – Понякога по-бързо, понякога много по-бавно. Коста ми каза, че двамата с Томас са ни чакали два дни в пустинята в Мексико.
Два дни? Това ми се струваше невъзможно, но от друга страна, всичко, свързано с царствата, включително и аз, също. Бях застреляла хладнокръвно някого и не се чувствах ни най-малко зле заради това. Всъщност това беше единственият спомен, който исках да запазя за блестящото, ледено царство.
– Нещо не е наред – промълви Ейдриън и ускори крачка. – Това беше лесно. Само един страж ни спря, а очаквах да убием поне половин дузина слуги на излизане.
Имахме късмет – почти казах аз, но после направих пауза. Никога не сме имали такъв късмет. Погледнах зад нас, не виждайки нищо друго освен дървета и мрак, но това не означаваше, че сме сами.
– Какъв е планът? – Прошепнах.
– Вземи още оръжия – отвърна той мрачно. – Сега.
Тръгнахме покрай вече затворения посетителски център към паркинга. Колата на Ейдриън все още беше отзад и Коста стоеше до нея, а горната улична лампа разкриваше автоматичното оръжие, което той беше поставил на покрива ѝ. Не това накара Ейдриън да спре и да ме дръпне със себе си. Това беше жената до Коста, която почти небрежно преметна ръка през рамото му, а главата ѝ беше наведена с видимо любопитство, докато ни оглеждаше.
Разпознах я веднага. Тези дълги, абаносово-медни коси бяха незабравими, да не говорим за ослепително съвършеното лице и бледата кожа, която показваше в роклята си с дълбоко деколте. Пълните червени устни се отдръпнаха в смразяваща усмивка, докато топазовите и очи преминаха през мен, Ейдриън и момчето, което държеше.
– И така – каза прекрасният демон от царството на Майхем, а гласът ѝ беше също толкова чувствен, колкото и външният ѝ вид. – Кой от вас тримата е маскираният Давидовец?
Назад към част 21 Напред към част 23
