ГЛАВА 30
– Това е лоша идея – каза Коста за единадесети път.
Двамата с Ейдриън реагирахме по същия начин, по който бяхме отговорили на останалите му десет предупреждения – с каменно мълчание. Бяхме твърде заети да играем нашата версия на „пиле“ с високи залози, за да позволим на Коста да ни възпре.
Ейдриън разчиташе, че ще променя решението си да вляза в най-опасното демонично царство на света, а аз се обзалагах, че той ще откаже да ме издърпа през портала, когато дойде моментът. Щяхме да видим кой ще се отклони пръв.
– Обсидиана е видяла возилото ти, така че не можеш да вкараш това в града, без всеки слуга да знае кой си – продължи Коста, като не се отказваше от опита си да ни вразуми. – Това е монетарен Challenger от 68-ма година, така че ще привлече някои погледи.
– Ще го оставим пред Бенингтън – отвърна Ейдриън, а стегнатостта в тона му говореше, че все още е под пара. – И какво ще правим с олющения демоничен гущер на задната седалка? – Изстреля в отговор Коста, като добави: – Извинявай, Айви – като последна мисъл.
Ейдриън дори не погледна в моя посока.
– Ще я скрием в нещо друго. – Коста хвърли съмнителен поглед през рамо.
– Ще трябва да е нещо голямо. – Устните ми се стегнаха.
– Стига с тези дебелокожи пукнатини – изръмжах, като се надявах съскането, което Коста чу, да прозвучи толкова ядосано, колкото се чувствах.
– Това е лоша идея – отново промърмори Коста. Очевидно се стремеше към една дузина.
– Порталът е вътре в „Б и Б“, но сестра ти вече няма да е там – заяви Ейдриън, без да откъсва поглед от пътя, въпреки че сега говореше с мен. – Мястото, където се намира, беше погълнато наскоро, след като Деметриус превзе царството. Тя ще бъде в стария Бенингтън. Той и части от Ню Йорк бяха погълнати преди много време, така че там е дворецът му.
– Не си спомням да съм зърнала дворец, когато минах през Бенингтън. – От друга страна, бях се съсредоточила върху това да показвам снимката на Жасмин на служителите в хотела и мотела, а не да обръщам внимание на това, което смятах за халюцинации.
Ейдриън измърмори.
– Тя е там. – Всяко царство, в което бях влизала, имаше грандиозна структура, а Ейдриън все още не беше сбъркал с чертежите на царството, но нещо в тона му караше увереността му да звучи по-… лично.
– Ти си живял там преди, нали? – Предположих. Очите му за кратко срещнаха моите, преди да върне войнственото си внимание към пътя.
– Дълго време го управлявах. – Гневът ме прониза. Разбира се, той не беше споменал това преди.
– Ти си само с няколко години по-възрастен от мен, така че не може да е било толкова дълго, Ейдриън. Освен ако не си бил малък крал.
– Ако правилно предполагам накъде отива този разговор, време е тя да знае – промълви Коста и погледна Ейдриън със съчувствие.
– Знае какво. – Попитах рязко. Ръцете на Ейдриън се стегнаха върху волана.
– Казах ти, че времето се движи по различен начин в царствата. След като станах достатъчно голям, за да се бия, Деметриус се погрижи да живея в царства, където времето почти е спряло, за да има достатъчно време да усъвършенства обучението ми. Може да изглеждам само с няколко години по-възрастен от теб, Айви, но съм роден през 1873 г. – Умът ми замръзна, докато правеше изчисленията. Ейдриън не можеше – просто не можеше, да бъде на повече от сто и четиридесет години.
– Не – изсъсках аз. Коста се протегна, за да ме погали по главата.
– Знам, че е трудно да го приемеш. Когато Ейдриън ме измъкна и осъзнах, че тук са минали петдесет години, ми беше трудно да се приспособя…
– На колко години си. – Избухнах, преди да си спомня, че той не ме разбира.
– Коста е на седемдесет и три, или седемдесет и четири, предполагам. – Усмихна се на приятеля си Ейдриън без чувство за хумор. – Забравих рождения ти ден. – Отричането все още ме държеше в свирепа хватка.
– Но семейството на Томас все още е живо. Изпратихме Хойт при тях, за да може да се възстанови.
– Това бяха внуците му, Айви – каза Ейдриън, като хвърли още един поглед към мен. – Не си ли забелязала старите дрехи, които родителите му са носили на снимките в стаята на Томас. – Забелязах, но си мислех, че семейството му просто е обичало да носи по… хм, странни дрехи.
– Ти наистина си на сто и четиридесет години. – Наречете ме бавна, но имах нужда да чуя от него още едно потвърждение.
– Да. – Наведох глава под ъгъл, за да го видя по-пълно, сякаш сега, когато знаех истинската му възраст, щеше да изглежда различно. Не беше така, разбира се.
Същите пронизващи сапфирени очи, извити вежди, високи скули, чувствено пълна уста и силна челюст – всичко това съставяше лице, което оставяше красивото в прахта. Като се има предвид, че това лице беше на върха на тяло, толкова изградено, че можеше да накара супергерой да завижда, външният вид на Ейдриън беше незабравим. Както и това откровение.
Той не просто беше прекарал детството и тийнейджърските си години, живеейки с демони. Беше прекарал почти век и половина с тях. Нищо чудно, че Деметриус бе нарекъл работата на Ейдриън за Зак „малък бунт“.
Това едва ли се е случило на фона на зашеметяващото време, през което е живял в царствата като пророкувания спасител на демоните. Тогава разбрах, повече от всякога преди, абсолютната увереност, която Деметриус, Зак и дори Ейдриън имаха, че той не може да избегне съдбата си.
Как можеха няколко седмици, през които е бил привлечен, да се сравнят с тринайсет десетилетия, през които е бил подготвян да предаде последния Давидовец.
Не е като Ейдриън да се опитва да се отърве от скорошен лош навик – той буквално е прекарал няколко живота в тренировки, за да може да доведе до моята гибел. А аз бях направила почти всичко, което можех, за да му помогна, осъзнах с опарване от самообвинение. Дори сега настоявах Ейдриън да ме заведе в царството, където го чакаше демоничният му приемен баща и няколкостотин от най-близките му зли приятели. Царство, в което Ейдриън бе признал, че някога е властвал и където сега можеше да се завърне като победоносен предател.
Всичко, което трябваше да направя, беше да си сложа панделка на задника, за да се превърна в перфектната, твърде глупава за живот жертва.
– Размишляваш ли, Айви? – Гласът на Ейдриън прекъсна смазващите ми размисли.
Акцентът му беше мрачно съблазнителен както винаги, но беше демоничен. Когато срещнах погледа му, тези очи с цвят на скъпоценен камък съдържаха обичайната си смесица от замислена опасност, но към кого беше насочено завоалираното му насилие.
Към момичето, което му беше съдено да унищожи, или към демоните, за които ми беше казал, че възнамерява да повали. В края на краищата те също искаха оръжието. Обзалагам се, че Деметриус и останалите от тях щяха да сметнат слугите, които Ейдриън беше убил, за приемливи загуби, ако накрая им донесеше прашката – и мен.
Ами ако всички пъти, когато Ейдриън ме е спасявал, са били само за да го доведа доброволно до мощното оръжие, от което се нуждаеха демоничните му братя.
Ами ако всичките му твърдения, че се грижи за мен, са били само за да се втурна с главата напред към собственото си предателство.
Накратко – какво, ако единственият път, когато Ейдриън ми е казвал истината, е бил, когато ми е казвал да не му се доверявам.
– Да, имам размисли – казах дрезгаво.
– Кажи ми, че е казала „да“ – промълви Коста. – Защото това…
– Е лоша идея – довърших аз, макар че само Ейдриън ме разбра. – Коста е прав. Нека спрем някъде. Изведнъж не ми е толкова горещо. – Ейдриън хвърли подозрителен поглед по посока на мен, но стомахът ми изкъркори, сякаш в знак на съгласие.
Или го чу, или реши да не ме притиска, защото отби от магистралата на следващия изход. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да възпра свиването на червата си, което идваше от страха, гнева и съвсем реалното усещане за предателство.
Въпреки всичките му предупреждения, аз му се бях доверила. По дяволите, бях направила нещо повече от това. Останалите ми предци може да са били привлечени от състрадание или от вярата, че тъмнината може да бъде победена от светлината, но аз си бях позволила да се влюбя в Ейдриън, което ме направи най-глупавия Давидовец, който някога е ходил по земята. Зъбите ми се свиха. Добре. Може би бях най-доверчивият човек в древното си, прочуто родословие, но това свърши точно сега. Щях да се уверя, че сестра ми е жива, и ако е така, щях да намеря това оръжие. Просто щях да го направя без Ейдриън. Но първо трябваше да намеря начин да се измъкна от него.
Назад към част 30 Напред към част 32
