ГЛАВА 34
Направих единственото нещо, за което можех да се сетя, когато се сблъсках с едно много по-голямо същество, което ме смяташе за куче-язовец:
Претърколих се по гръб и му показах корема си, надявайки се, че жестът „Не ме убивай, аз съм приятелски настроен“ е толкова универсален сред животните тук, колкото и в моето царство.
Гаргойлът наведе глава и ме загледа, сякаш бях най-странното нещо, което някога е виждал. Все пак не започна да се впива в мен с ножоподобните си нокти или зъби, така че сметнах хода си за победа.
Предпазливо се претърколих, като се гърчех толкова силно от нервност, че опашката ми, украсена с архонтски блясък, вероятно изглеждаше така, сякаш се клати.
Тази ситуация не просто ме завладяваше – бях на хиляда метра под водата. Гаргойлът ме погледна. Това е най-близкият начин, по който бих могъл да го опиша, но поне не започна да говори на демонски. Ей така, гаргите можеха да говорят в анимационните филми; откъде, по дяволите, знаех дали могат да говорят и в реалния живот.
– Здравей – казах аз, като се надявах това, което то чу, да е подобно звучащо чуруликане.
То отново изчурулика, като удари с криле, за да акцентира. Явно от мен се очакваше да направя нещо.
Проклета да съм, ако знаех какво.
– Е, следвам те. – Предположих, като направих колеблива крачка назад по хълма.
То се издигна с експлозия на въздух от мощните си криле, което приех като „да“.
След това трябваше да се олюлявам, за да избегна поредния дъжд от замръзнали клони, когато се взриви през върховете на дърветата. Триумфът и ужасът се смесиха в мен.
Бях срещнала истински гаргойл и оцелях. Сега имаше актуализация във Facebook за по-късно, не че някой щеше да ми повярва. Освен това, какво щеше да стане, ако гаргойлите не бяха единствените неочаквани същества в това царство. В продължение на няколко удара на сърцето не бях сигурна какво да правя.
Да бягам към демоничния град отвъд хълма. Или да се върна към портала в „Б и Б“.
Ейдриън не се беше пошегувал, когато каза, че демоните в това царство ще засилят охраната си. Нищо чудно, че нямаше никакви слуги в „Б и Б“. Не им бяха нужни, за да държат хората под контрол. Не и когато смъртта летеше отгоре. И се носеше по земята, разбрах, когато познатите съскащи звуци оповестиха приближаването на три Хрътки.
– Закъсняхте – казах им сухо, като оставих зверовете да ме омажат с отвратителни, слузести облизвания, докато казваха своите версии на поздрав.
Между срещата с гаргойла и банята с езика на Хрътките, само от това царство щях да сънувам кошмари завинаги. Взех решение и последвах Хрътките обратно нагоре по хълма.
Тъй като вече имах белези за цял живот, нямаше да си тръгна, докато не се убедя, че Жасмин е жива.
Когато стигнахме върха на хълма и за първи път видях града, спрях. Красиво – помислих си неохотно. Беше минало много повече време, откакто тази част от царството беше погълната.
По-голямата част от гората беше изсечена, оставяйки гладка, равна земя. Замръзналите реки се виеха на зигзаг през долината, а ледът отразяваше светлините от замъка.
Ефектът правеше замъка да изглежда така, сякаш седи на сребърни огърлици, а значението на сините му каменни стени не се изгуби. Сребро и сапфир, същият цвят като очите на Ейдриън.
Гледах бившия му дом, а той беше варварски великолепен. Имах чувството, че оставям парчета от сърцето си, докато следвах Хрътките надолу по хълма към огромния замък.
Разбира се, Ейдриън сигурно си играеше с мен. Никой, отгледан от демони, не би имал твърдостта да се откаже от всичко това. Хората, които не са отгледани от демони, трудно биха отказали на цялата власт, пари и свръхестествени блянове, които Ейдриън можеше да вземе. Като замъка му.
С огромните си размери той можеше да се превърне в ледена версия на Хогуортс. Като прибавим и каменните порти със сложни замръзнали дърворезби, които блестяха по върховете им като глазура за торта, той спираше дъха.
Слугите, които го охраняваха, имаха сенчести знаци по кожата си, които показваха, че принадлежат на Деметриус, но на сребристите им нагръдници беше изписано сложно Е, издълбано в метала. Същото правеха и фреските във външните дворове, сякаш имах нужда от още едно доказателство, че се намирам в бившето царство на Ейдриън. И всичко това отново щеше да бъде негово, стига да ме предаде на демоните, както всички очакваха.
Една от Хрътките ме побутна, като почти ме събори.
Добре, значи бях спряла да тичам, за да се взирам в някогашното и бъдещо кралство на Ейдриън. То притежаваше цялата екстравагантност на другите царства, но с една забележителна разлика.
Къде бяха робите? По пътя не бях подминала нито едно схлупено селце, а повечето от хората, които се мотаеха из дворовете, бяха слуги.
Нещо на върха на една от кулите привлече вниманието ми. Тази кула беше осветена повече от другите – това бях забелязала от върха на хълма – а освен това имаше повече открити пространства, което позволяваше по-лесно да се вижда вътре.
Ето защо успях да видя момичето в клетката.
Кехлибарената светлина я обгръщаше, покривайки косата и тялото ѝ с различни нюанси на златото. Клетката висеше на дебела верига от покрива на кулата, а момичето седеше в нея, облегнало гръб на един ъгъл.
Тя не носеше много повече от мен, което ме накара да се зачудя как не е замръзнала до смърт, докато бръмчащите звуци, идващи от кулата, не се съчетаха със златните светлини, които я къпеха.
Беше заобиколена от преносими отоплителни уреди. Когато погледна надолу към Хрътките, които бяха започнали да виятт от досада, защото отново бях спряла да се движа, зърнах лицето ѝ. Макар че беше на повече от четиридесет метра над мен, сърцето ми започна да бие, а душата ми сякаш си пое дъх.
Жасмин.
Сестра ми беше жива и беше в тази клетка.
Лавина от емоции се стовари върху мен, карайки очите ми да се замъглят от прилив на сълзи. През всичките тези седмици бях рискувала живота си, за да я спася, но една грозна, скрита част от мен си мислеше, че тя вече е мъртва.
Всички останали, за които се грижех, ми бяха отнети, така че защо тя да е по-различна.
Ето защо в продължение на няколко зашеметени секунди не можех да спра да се взирам в Жасмин. Онази безнадеждна, изтерзана част от мен беше убедена, че ако мигна или отвърна поглед, тя ще изчезне. Тя не изчезна, въпреки че най-накрая бях достатъчно смел да затворя очи.
Когато ги отворих и видях, че тя все още е там, от гърлото ми се изтръгна звук, който беше отчасти ридание, отчасти смях. Тя беше жива. Наистина, наистина жива и невредима, от това, което можех да видя от нея.
Ако не бях заобиколена от слуги, които щяха да ме убият в момента, в който разберат коя съм, може би щях да се кикотя от водовъртежа на облекчението, който ме заля, присъединявайки се към всички останали чувства, които сякаш се състезаваха помежду си за максимална интензивност.
Тогава се случи нещо неочаквано.
Способностите ми за лов на свещени предмети се задействаха. Може би внезапното ми претоварване с емоции ги беше активирало.
Не се бях опитвала да ги използвам, защото оръжието не можеше да е тук.
То се намираше в царството на слаб владетел, а Деметриус управляваше това царство в отсъствието на Ейдриън.
И все пак мигновеният пламък, който ме прониза, не беше облекчението от откритието, че Жасмин е жива, макар че и от това бях повече от облекчена.
Дори не беше гняв заради начина, по който тя беше изложена като подигравателен трофей, а това адски ме ядосваше.
Беше нещо съвсем различно.
Единственият друг път, когато бях почувствала нещо подобно, беше, когато открих свещена земя, на която да избягаме с Ейдриън.
Ако онова беше проблясък на вътрешния ми радар, то това беше бум, който ме разтърси отвътре навън.
Дори и реакцията на кръвта на Полсън към демоничната порта бледнееше в сравнение с нея, а това означаваше едно: тук имаше нещо свято.
Нещо толкова свято, че цялото ми тяло сякаш имаше многобройни аларми, които се стремяха към едно място, сякаш беше предавател за проследяване, а аз бях антената.
Шокът се превърна в дива, невъобразима надежда. Жасмин не само беше жива, но и се намираше в същата сфера като оръжието, което можеше да я спаси.
Назад към част 34 Напред към част 36
