ГЛАВА 35
Влезнах след хрътките в замъка, но вместо да завия по ниския коридор, който сигурно водеше към техния вариант на кална баня, се отклоних в един ъгъл. Сигурно някое от тях ме проклинаше, че отново не се справям, но примамката да се стоплят им попречи да ме преследват.
Добре.
Едно куче, което обикаля замъка, вече щеше да предизвика подозрения.
А група от тях. Можех да напиша името си на гърдите, за да знаят всички коя съм.
И все пак, може би това нямаше значение. Чувствах как оръжието дрънка за способностите ми, подтиквайки ме да го освободя от скритото му място.
Щом го направех, вече нямаше да има нужда да се страхувам. Вместо това демоните и слугите щяха да се страхуват. Тази мисъл ме окуражи.
Излязох от ъгъла, без да обръщам внимание на изненаданите погледи, които получавах, докато тичах през вътрешните дворове. Поне тези продавачи на храна продаваха телешко, свинско и птиче месо вместо човешко, което означаваше, че не ми се искаше да повръщам, докато се провирах през тях.
После отминах зоната на продавачите и се затичах към първото видяно каменно стълбище. Според това, което усещах, оръжието се намираше няколко етажа над мен и силата му пулсираше в емоциите ми като фар.
По пътя се разминах с няколко човека, така че в това царство наистина имаше повече. Всъщност те изглежда живееха в замъка, ако се съди по мигновеното затръшване на вратите, когато ме забелязаха и се скриха. Тези, на които се натъкнах на стълбището, замръзнаха по средата на крачката си, само очите им се движеха, докато се промъквах покрай тях. Точно както си мислех, Хрътките трябва да имат определени места, а вътрешността на замъка не беше едно от тях. Зад мен се чу глас на демоничен език. Дали някой е изпратил водачите на Хрътките след мен. Пренебрегнах вика, тичайки по-бързо, а страховитото въодушевление се надигаше, за да ме задуши. Не можех да позволя някой да ме спре, когато бях толкова близо до целта си. Просто не можех. Оставих стълбището на площадката на четвъртия етаж, а прашката ме теглеше към него, сякаш бях риба, която се навива на въдица. Следвайки това вътрешно привличане, се втурнах по коридора към една богато украсена, облицована с дърво стая, която приличаше на библиотека. Или ме беше изпреварил слухът за избягалата Хрътка, или тази стая не се използваше много, защото в нея нямаше никой. Това не означаваше, че е празна. Тялото ми пулсираше от близостта на оръжието, което ме теглеше към центъра на стаята. Огромна, четиристранна камина се издигаше през пода, а каменният комин изчезваше във високия таван. Щитовете украсяваха страната, обърната към мен, а от противоположните страни имаше зловещо изглеждащи бойни брадви. Огнището беше високо почти колкото мен, а от пращящите пламъци се излъчваше топлина, но не затова стоях до него, протягайки се колкото се може по-високо, за да докосна камъните над камината.
Там.
Прашката беше точно там, а аз бях твърде ниска, за да я достигна.
Завъртях се, грабнах най-близкия стол и го завлякох до камината.
След това спрях, като погледнах полирания каменен комин.
Не можех да го пробия, без да си счупя всички кости в ръката, а тогава нямаше да мога да използвам прашката.
Обхваната от вдъхновение, аз се изправих на стола и дръпнах една от бойните брадви. Чувствах я тежка и солидна като истинско оръжие.
Време беше да видя дали работи като такова. Още с първия замах върху мен се стовариха каменни отломки, чиито остри ръбове ме убодоха.
Добре, значи брадвата работеше. Замахнах отново, по-силно, и по-голямо парче камък се откърти. Столът се наклони от инерцията ми, напомняйки ми да внимавам за равновесието си.
Използвах краката си, за да противодействам на силата си, докато замахвах с брадвата отново и отново, докато не ударих по комина като дървар, който се опитва да отсече дърво.
Сърцето ми се разтуптя, когато достатъчно камък се откърти, за да разкрие гладка стена под него, като скрит панел.
Нещо кафяво и усукано се сгромоляса в дъното ѝ и аз захвърлих брадвата. В никакъв случай нямаше да рискувам да разсека прашката, като си проправя път до нея. Вместо това използвах ръцете си, за да изтръгна останалите камъни, преди да се спусна в панела. Силата изсвистя в ръката ми, усещането беше толкова внезапно и силно, че чак болезнено.
Инстинктивно отдръпнах ръката си обратно, после се усмихнах и се подпрях, когато отново посегнах надолу. Този път издърпах дълго, плетено въже, което беше идентично с прашката на Ейдриън – с изключение на това, което беше оцветено в кафяво от възрастта.
– Хондалте. – Извика някой зад мен. Обърнах се, виждайки двама прислужници в броня и трети прислужник, покрит с толкова много кал, че трябваше да е водач на Хрътките. Калният слуга държеше в едната си ръка сбруя, а в другата – нещо, което приличаше на сурово печено месо. Предполагах, че това е моята примамка да дойда тихо. Скочих от стола, което накара всички да настръхнат. Предполагам, че не бяха очаквали да видят Хрътката да стои върху мебелите. Не очакваха и някой да използва прашка и докато прокарвах пръст през примката на оръжието, се усмихнах. Това беше то. Свободата на Жасмин и билетът ни оттук – всичко това благодарение на овехтялото оръжие, което вибрираше с такава сила, че ръката ми пулсираше само от допира с него.
Взех едно от по-заоблените парчета камък, които се бяха отчупили от комина, и го поставих в по-дебелата част на прашката.
Ейдриън може и да възнамеряваше да ме предаде, но той ме беше научил как да използвам това и аз не се поколебах, когато започнах да въртя въжето, вървейки към слугите, докато ме заливаше диво очакване.
Слугите започнаха да се отдръпват или от недоверие, че виждат Хрътката да държи прашка, или от осъзнаване на това, което наистина се случваше.
Завъртях въжето по-бързо, решена да не позволя на тях или на някое от другите ужасни същества в това царство да се измъкнат. След това се прицелих и изпратих камъка към тях с пращящ звук, който беше музика за ушите ми. Вземете го, гадове.
Камъкът удари русокосия слуга в гърдите, като вдлъбна бронята му точно в средата на сложно бродираното „Е“. След това падна на пода, което и очаквах да направи русия слуга.
Всъщност очаквах всички да паднат мъртви на място, но русия слуга само ме гледаше.
След това се загледа в камъка и приятелите си, като изражението му се промени от страх към недоумение.
– Това е всичко? – Попита той на английски.
Ликуването ми се превърна в пепел, това което трябваше да направят слугите. И все пак те стояха там, а вдлъбнатината в бронята на русия слуга беше единственият знак, че съм го ударила с прочутото, дълго търсено оръжие.
Грабнах още едно парче камък, отчаянието накара пръстите ми да треперят, докато го вкарвах в леката торбичка. Това трябва да проработи, трябва да проработи – ревеше умът ми. Във всеки случай това беше правилното оръжие. Не само че беше скрито в стена в демонично царство, но и силата му караше ръката ми да ме боли. Тогава защо не убиваше всички, както се предполагаше, че ще стане. Запратих камъка към тях, без да се прицелвам този път. Той удари калния слуга и той нададе писък, който ми даде див проблясък на надежда, преди да осъзная, че само съм го ядосала. Тогава тримата слуги се хвърлиха към мен, цялата им предишна предпазливост изчезна и аз направих единственото нещо, което можех да направя. Побягнах.
Назад към част 35 Напред към част 37
