ГЛАВА 36
Да се опиташ да се скриеш, докато изглеждаш като половинтонен демоничен гущер, е невъзможно. Ето защо побягнах направо към тунела в долния двор, където бях видялa да изчезват другите Хрътки. Както се очакваше, той водеше към калната стая и аз се потопих в топлата, воняща вода заедно с останалите. Дори свалих кожените си бикини, тъй като бях забелязалa, че никой от тези Хрътки не носи каишки, но запазих прашката. Възнамерявах да удуша Зак с нея веднага щом го видя – ако успея да преживея това.
Всичко това за нищо. Продължавах вътрешно да вия. Многократно бях рискувалa живота си въз основа на обещанието, че ако намеря прашката, ще мога да спася сестра си. Сега разполагах с глупавото, древно оръжие, а то дори не можеше да ми помогне да спася себе си.
След около десет минути Хрътките решиха, че им е достатъчно топло, за да патрулират отново. Излязох заедно с тях, като възнамерявах да тичам право към Б и Б, веднага щом разчистя територията на замъка.
Когато обаче завихме зад ъгъла на каменния коридор, барикада от слуги препречи пътя ни, подредени толкова плътно, че не можех да ги преброя всичките. Другите хрътки се обърнаха, като решиха, че това трябва да означава, че ще имат повече време в калната баня. Последвах ги, като се надявах като луда, че има друг изход, освен този, който беше блокиран. За всеки случай, щом се върнахме в малката стая, плъзнах прашката под купчина животински кости в ъгъла. Колкото и да ми се искаше да удуша Зак с безполезното оръжие, не исках да ме хванат, защото бях единствената Хръткар, който, изглежда, носеше собствена каишка. Отне ми само няколко секунди, за да осъзная, че тук долу няма изход. Останала без възможности, влязох във водата заедно с другите Хрътки, чувствайки се също толкова голи и безпомощни, колкото и аз. Защо тичах към единственото място, от което нямаше друг изход. Мълчаливо се заканвах. Толкова за плана ми да се слея с околните. Положението ми се влоши още повече, когато Деметриус се запъти към подземното помещение. Сенките на демона изпълниха малкото пространство, прокарвайки се по главата и раменете ми като малки, ледени пръсти. Потънах още по-дълбоко под водата, като изведнъж се зарадвах, че съм покрита от миризливата, кална течност. След него влязоха още трима души. С потъващ дух разпознах Русия слуга, Мъгливия слуга и техния приятел, когото сега по очевидни причини нарекох Мрънкащия слуга. Деметриус им каза нещо на демоничен. Мъгливият слуга се приближи до ръба на водата и излая една дума. Хрътките изскочиха напред, сякаш той беше изкрещял „Обяд. “ Аз също го направих, заставайки нащрек, както изглеждаше, че правят те. Деметриус мина по дължината на пътя ни. Каквато и дума да беше използвал водачът на Хрътките, той държеше всички тях в идеална формация като послушни гущерови войници. Толкова за надеждата ми, че те ще нападнат всеки, който се движи, и аз ще мога да се изплъзна в последвалото меле. Не, трябваше да стоя в една редица с тях, като през цялото време се чувствах така, сякаш над главата ми мигаше неонов надпис „Давидовка“. Ужасът се прокрадваше през мен и ме караше почти да забравям факта, че съм чисто гола пред Деметриус и още няколко мъже. Ако Деметриус можеше да разбере, че не съм Хрътка, бях мъртва. Или по-лошо. Деметриус заговори рязко на Мъгливия слуга, който погледна другите Хрътки и мен с такова очевидно объркване, че аз почти изохках от облекчение. Той не можеше да ни различи. Добре де, няма да удуша Зак, ако се измъкна от това. Само щях да го ударя в лицето. Маскировката на Хрътката му беше толкова добра, че дори водачът им не можеше да ме различи от останалите – браво Зак.
– Айви. – Само силата на волята не позволи на главата ми да изхвръкне нагоре при звука на името ми.
Деметриус не ме беше накарал да се издам толкова лесно. Сигурно твърдостта ми го е изненадала, защото той отиде до най-близкото гонче и го погали с видимо недоумение.
– Знам, че си тук – продължи Деметриус и се усмихна жестоко, докато галеше звяра. – Никоя Хрътка не би използвала брадва, за да разбие комин, така че е очевидно, че си дошла в това царство, за да търсиш оръжието. Много умно от страна на архонтите, че са те маскирали като един от нашите домашни любимци. Толкова сме свикнали да ни тичат Хрътки, че дори не забелязваме, когато имаме допълнителна. – Не казах нищо, разбира се. Дори не дишах шумно.
Продължаващото ми преструване само отлагаше неизбежното, но какво трябваше да направя. Да си сложа усмивка.
– Умно е и от твоя страна да се накиснеш тук – продължи Деметриус, като се наведе, за да помирише следващата Хрътка в редицата. – Тази кална баня мирише толкова много, че не мога да доловя нищо, което би могло да те издаде, като например трайна следа от парфюм. – Не съм носила никакъв напоследък – помислих си, за да се разсея от страха, който ме караше да започна да треперя. Бягството с Ейдриън не беше позволило много посещения на мола. – Но аз ще открия коя си ти – почти мъркаше Деметриус, когато стигна до мен. Принудих се да не се отдръпна, когато ръката му се плъзна по мен, докосвайки гърдите ми по пътя към гърба ми.
Докосването му беше някак изгарящо студено, като да държиш ледена висулка твърде дълго. Все пак се опитах да придам на чертите си безвкусна, послушна маска, каквато носеха другите Хрътки. Положението ми може и да е безнадеждно, но ако Деметриус искаше да ме убие, трябваше сам да разбере коя съм. Ръката му се плъзна по ръката ми и той се наведе, като си пое дълбоко дъх. Моля те, нека ми позволи да смърдя толкова силно, колкото и останалите. Тихо се помолих.
Какво щеше да стане, ако можеше да усети миризмата на шампоана, който бях използвала, когато миех косата си тази сутрин. Или пък дезодоранта, който си бях сложила, защото не ми беше хрумнало, че тази вечер ще ме проверяват с демоничен обонятел.
Всичко, което можех да направя, беше да не се отпусна от облекчение, когато Деметриус се премести при Хрътката след мен. Как те обичам, мръсна воняща кална баня. Провикнах се вътрешно.
Ако се измъкна оттук, всяка вечер ще се къпя в кална баня в твоя чест… В стаята влязоха още двама прислужници, които замразиха мислите ми по средата. Не защото слугите бяха най-големите мъже, които някога бях виждала, а защото не дойдоха сами. Те избутаха Жасмин между тях, като я накараха да се препъне на няколко метра, преди Деметриус да я хване. Сестра ми погледна демона с целия ужас, който изпитвах аз, а когато той прокара ръка по покритата ѝ с мръсотия руса коса, ме разтърси трепет от чиста ярост. Не я докосвай. Тихо изригнах. Ще те убия, ще те убия. Но не можех. Оръжието се намираше в другия край на стаята под купчина животински кости и дори да можех да го достигна, проклетото нещо не работеше.
Отчаянието се вплете в яростта ми, образувайки отровна смес, която протичаше като отрова във вените ми. Всичко, което бях рискувала, цялата болка, която бях понесла, всичко, през което Жасмин беше преминала… всичко това беше напразно.
– С теб тук, Айви, тя вече не ми е нужна – каза Деметриус, а тонът му бе изпълнен със сигурността на победата. – Така че имаш избор – да се разкриеш или да гледаш как сестра ти умира.
– Айви. – Попита сестра ми, оглеждайки се наоколо. – Къде.
Поех си дъх, който вероятно щеше да е последният ми. Не исках да давам на демона удовлетворението да ме накара да се разкрия, но независимо какво щеше да ми направи, не можех да гледам как сестра ми умира.
– Не се притеснявай. – Гласът на Ейдриън изпълни стаята, смразявайки и вълнувайки ме, докато предателските ми емоции реагираха по безумно противоречив начин. След това сърцето ми почти спря при следващите му думи, които бяха произнесени с категорично безчувствен тон. – Мога да видя коя е тя. – Ейдриън се промъкна покрай огромните слуги, сякаш те не бяха нищо повече от войници-играчки.
После погледът му се спря върху мен и студенината, която видях, ме опустоши. За част от секундата ми се прииска да умра. Най-лошите ми страхове се потвърдиха в тези безмилостни сапфирени дълбини, а извивката на устата му сякаш ми се подиграваше, че някога съм вярвала на лъжите, които ми беше казал.
А аз им бях повярвала. Дори когато го бях нокаутирала и вързала, част от мен се надяваше, че правя ужасна грешка. Да, беше така, но не като направих това. Като не го послушах първия път, когато ми каза да не му се доверявам.
Тъмният поглед на Деметриус пламна, когато Ейдриън тръгна към него.
– Сине мой – каза той почти благоговейно. – Никога не съм се съмнявал, че този момент ще настъпи. – Потиснах горчиво подсмърчане.
Демон с непоколебима вяра, колко иронично. И вярата му скоро щеше да бъде възнаградена, колко несправедливо. Ейдриън се усмихна, докато прегръщаше приемния си баща, като на практика избутваше Жасмин от пътя, за да стигне до него. Не знам защо не се затичах към сестра си през последните секунди, които ми оставаха. Може би шокът ме беше замразил на място, не ми позволяваше да направя нищо друго, освен да се взирам в мъжа, който се беше оказал също толкова предател, колкото и позорният му прародител.
Всички ме бяха предупреждавали за Ейдриън, но точно както моите лековерни или добронамерени членове на семейството, аз не се бях вслушала. Сега, също като моите предци, и аз щях да умра, след като бях предадена от Юдианец.
– Запазих всичко в това царство такова, каквото го остави – промърмори Деметриус, като се отдръпна. – Дори нелепите ти средства за изхранване и настаняване на робите ти. – Ейдриън се засмя, сякаш Деметриус беше разказал шега.
– Кара ги да работят по-усърдно, за да не бъдат изпратени в някое от твоите царства… Отче. – Думата беше последният пирон в сърцето ми, но Деметриус се усмихна с такава радост, че тя преобрази лицето му, карайки го да изглежда така, както сигурно е изглеждал някога, макар и преди много еони. Ангелски.
– Да приключим с това – каза той и целуна Ейдриън по челото. След това се обърна към другите Хрътки и към мен, като ръката му все още беше около раменете на Ейдриън, сякаш не можеше да понесе да го пусне. – Коя е тя? – Ейдриън срещна погледа ми – и се запъти към Хрътката до мен, бутайки я към Деметриус с такава сила, че всъщност успя да накара огромното същество да се спъне.
– Ето я – каза той ясно.
Назад към част 36 Напред към част 38
