ГЛАВА 38
Жасмин крещеше от ужас по целия път до „Б и Б“. Аз също крещях. От мъка.
Ейдриън беше силен, но не можеше да победи десетки слуги, когато те бяха въоръжени, а той – не. Щеше да умре и го знаеше, но доброволно се беше обрекъл, за да ме спаси.
Обичам те, Айви.
Мислех, че сърцето ми е било ранявано и преди. Сега усещах как то се разкъсва широко, опарвайки вътрешностите ми с такава болка, която никога няма да зарасне.
Трябваше да има начин да го спася. Веднага щом гаргойлът ни освободи на входа на „Б и Б“, започнах да крещя същата дума, която Ейдриън беше използвал, за да го накара да го остави.
– Тарате, тарате. Върни се и вземи Ейдриън. – Съществото само се взираше в мен.
Жасмин се отдръпна на няколко крачки, потривайки ръце от студа, който едва забелязвах в отчаянието си.
– Ако наистина си Айви, направи нещо, за да го докажеш. – Направи нещо. Като какво, да започна да имитирам буквите на името ми. Не можеше ли да види, че се опитвам да накарам крилатото чудовище да спаси Ейдриън, но глупавото нещо продължаваше да ме гледа.
В пълно разочарование отвърнах на Жасмин. Тя примигна невярващо, след което се хвърли към мен.
– Айви. – Започна да плаче по онзи силен, хълцащ начин, по който го правеше, когато беше дете.
Придържах я с една ръка, а с другата махах на гаргойла в последен опит да го накарам да разбере, че трябва да лети. Сега.
Съществото ме изгледа с явно раздразнение. След това крилото му се размаха толкова бързо, че за секунда ме изпълни дива надежда.
Отблъснах Жасмин назад, като изкрещях:
– Това е – докато размахвах и двете си ръце.
Тогава забелязах, че нещо се търкаля по земята към мен. Какво беше… Жасмин изкрещя и аз се отдръпнах.
Беше глава и докато се разтваряше в малка купчина пепел, забелязах формата вдясно от гаргойла точно преди и тя да се разтвори в пепел. Гаргойлът наклони под ъгъл крилата си като две масивни, кожени остриета. След това направи една крачка към мен, а избликът на движение зад мен ме накара да се обърна. Слугата, който се беше промъкнал до нас, се обърна и започна да се измъква към гората. Гаргонът изръмжа гръмко, сякаш казваше:
„Да, по-добре бягай“ преди да сгъне крилата си в две компактни купчини на гърба си. Искаше ми се да му благодаря и да му се нахвърля едновременно.
Да, то току-що беше спасило живота ми, но би трябвало да спаси този на Ейдриън. А не да стои тук като динозавърска версия на рицар в блестящи доспехи.
Тъй като не успях да се оправя с това, изтичах до пъна, където бях оставил запасите си. Там, където имаше двама слуги, скоро щеше да има и още, така че трябваше да измъкна Жасмин оттук, докато все още можех. Освен това, може би Коста и много оръжия ме чакаха от другата страна на това царство.
Ако не можех да накарам гаргойла да спаси Ейдриън, може би можех да намеря начин да го направя сама.
След като си взех чувала, хванах Жасмин за ръка и я поведох към Б и Б.
Невероятно, но гаргойла ни последва, макар че остана наведен, защото беше по-висок от тавана. Човешките обитатели на „Б и Б“ стояха застинали от ужас при вида на гончето и крилатото същество в къщата, а аз нямаше как да им кажа, че никой от нас не е опасен.
Е, гаргойла вероятно беше опасен.
Завлякох Жасмин в кабинета на госпожа Полсън, а болката отново прониза сърцето ми, когато извадих една от двете бирени бутилки, пълни с кръвта на Ейдриън. Ще се върна за теб – тихо обещах, мразейки се за това, което бях направила.
След това, защото нямах друг избор, намазах ръцете си с кръвта на Ейдриън и започнах да ги прокарвам по Жасмин. Тя издаде звук, който беше наполовина хленч, наполовина страшно ридание.
– К-какво правиш, Айви? – Не исках да хабя кръвта на Ейдриън, като я използвам, за да напиша обяснение, затова поднесох пръст към устните си в универсалния жест за мълчание.
След като прецених, че тя е достатъчно покрита, използвах останалата част от кръвта му върху себе си.
„Предателка.“
Сякаш ми крещяха тези червени петна.
Очите ми се замъглиха от сълзите. Да, аз бях предателка, а Ейдриън не беше. Сега, за да се уверя, че е жив, за да мога да му се извиня до края на живота си. Поставих втората бутилка в противоположния ъгъл на кабинета, след което сграбчих Жасмин около кръста и запратих и двете към портала. Онова усещане за бутане, дърпане, разтягане и повръщане, докато преминавахме през сферите, изглеждаше по-лошо, но ние се изтърколихме в недемоничната версия на кабинета на госпожа Полсън.
За съжаление не бяхме сами.
– Какво, по дяволите? – Изпсува младото, пясъчнокосо ченге.
Точно така, гостите щяха да се обадят на полицията, след като ги бях изплашила оттук с моята постъпка на буйстващо чудовище.
Пуснах Жасмин, но се изправих пред нея. Ако полицаят посегнеше към пистолета си, имах по-голям шанс да го спра, тъй като бях по-бърза от Жас.
Тогава нещо ме повали отзад. Нямах време да регистрирам какво ме беше накарало внезапно да падна по лице, преди главата на полицая да се озове на пода пред мен.
Останалата част от него все още беше нагоре, където не можех да видя.
Претърколих се, зашеметена, за да видя гаргойла, надвиснал като тъмна сянка над мен и Жасмин. Едното му крило все още беше изпънато в тази сечаща формация, а ударът наблизо трябваше да е тялото на полицая, паднало до отрязаната му глава.
– Защо направи това? – Изригнах, само за да усетя малко „пуф“ до лицето си. Когато погледнах отново, главата се беше превърнала в пепел. Полицаят беше слуга.
Разбира се.
Детектив Крогър не беше единственият в полицейското управление в Бенингтън, а и кой друг би разследвал истории за чудовище в същата гостилница, която се удвояваше като демонична „Б и Б“.
– Ех, добро момче – казах неловко на гаргойла.
– Какво прави това тук? – Попита познат глас, а тонът му натежа от неодобрение.
Зак.
Скочих нагоре, толкова развълнувана да видя архонта на вратата, че в бързината си да стигна до него съборих Жасмин.
– Измъкни ме от тази маскировка, трябва да поговоря с гаргойла. – Казах набързо.
Тя не ме беше разбрала като гонче, но може би Ейдриън я беше научил да разбира на английски.
Зак докосна върха на главата ми. Разбрах в мига, в който маскировката ми изчезна, защото Жасмин се задави:
– О, Айви – и отново ме обгърна с ръце.
Искаше ми се да я прегърна обратно. Голяма част от мен дори имаше нужда да го направи след всичко, което бяхме преживели, но бях прекалено уплашена за Ейдриън, за да направя нещо друго, освен нежно да я отблъсна настрани.
– Брут, трябва да се върнеш и да спасиш Ейдриън – казах на гаргойла, като в силното си желание хванах ръба на крилото ѝ. – Моля те, върни се сега. – Гаргойла поклати глава, а крилото под ръката ми потрепери.
По изражението и личеше, че иска да направи това, за което го помолих, но въпреки това не направи никакво движение към портала.
– Върви, сега. – Повторих, опитвайки се да я тласна в правилната посока, но гаргойла беше прекалено тежък за мен.
– Той не те разбира – каза Зак, като този път звучеше озадачено. – Това трябва да е домашният любимец на Ейдриън. Защо те е последвал тук?
– Ейдриън му каза нещо и оттогава той не ме е напускал, но това няма значение. – Пуснах крилото на гаргойла, за да хвана характерния пуловер на архонта. – Ейдриън се бори за живота си, така че ми трябват всички оръжия, които имаш, сега.
– Нямам никакви оръжия – каза Зак, сякаш идеята беше абсурдна. – Тогава си направи бляскави оръжия – почти изръмжах аз. – Не ме ли чу. Ейдриън ще умре.
– Не мога. Блясъкът е илюзия – не е създаване на нещо от нищото. – Тъмният поглед на Зак се стесни, докато разглеждаше джоба ми. – Но ти вече имаш оръжие, нали? – Не знам защо, но се отдръпнах, а ръката ми полетя да покрие джоба ми.
– Не работи – казах задъхано.
Зак изхърка с нещо като презрение.
– Без вяра не би могло. – После изражението му стана смъртоносно сериозно. – Дай ми прашката, Айви. – Отдалечих се още повече, като погледнах към невидимата порта.
– Защо. Не можеш да преминеш в тъмното царство, така че няма да я използваш, за да спасиш Ейдриън.
– Деметриус няма да позволи той да бъде убит – отвърна Зак, като сега звучеше почти небрежно. – Може да си излее гнева върху него, но Ейдриън би трябвало да преживее това.
– И това не е проблем за теб. – Изригнах, яростта ми кипеше. – Чакай, разбира се, че е така. Това няма да е първият път, в който го оставяш на милостта на демоните, нали. – Чертите на Зак се втвърдиха и той протегна ръка в мълчалива, властна заповед. Дай ми оръжието – предупреди погледът му.
Той наистина щеше просто да вземе прашката, да я даде на шефа си и да приключи, независимо дали това означаваше мъчения или смърт на Ейдриън.
Можем да разчитаме само един на друг. За архонтите и демоните ние сме просто пешки, които те движат за собствените си цели – беше казал Ейдриън.
От непоколебимото изражение на лицето на Зак се виждаше, че е бил прав.
И аз го бях предала също толкова ужасно, колкото и Зак преди всички тези години. Бях повярвала в най-лошото от думите на Ейдриън, когато действията му трябваше да ми покажат, че никога няма да ме предаде на Деметриус.
В крайна сметка действията ни бяха тези, които ни определяха. Не думите.
Погледнах към Жасмин, която гледаше през прозореца, сякаш не можеше да повярва, че се е върнала в реалния свят. Тя беше, както и аз, и всичко това благодарение на жертвата на Ейдриън. Сега беше мой ред.
Обичам те, Жас – помислих си, задушавайки риданието си. Но ти не си единствената, която обичам.
После погледнах към Зак.
– Може би си готова да изоставиш Ейдриън отново. Аз не съм. – Викът му беше прекъснат, когато изтичах в портала, оставяйки него, сестра ми и останалата част от моя свят зад себе си.
Назад към част 38 Напред към част 40
