ЕПИЛОГ
Не беше необходимо да тръгвам, за да хващам слуга за кръвта му. Ейдриън измъкна останалите хора в царството, като ги вземаше на групи по двама и трима. Това все още отнемаше остатъка от нощта, но аз не се страхувах, че демоните ще ни спрат.
Не и когато Зак отседна в „Б и Б“, който бързо се напълни до краен предел от всички оцелели от Бенингтънското царство. Може би все още му бях ядосана, но никой демон не би се справил с един архонт, камо ли с трима.
В един момент с Жасмин раздавахме одеяла на хората, които се бяха изсипали на моравата, а в следващия се взирах в двама души, за които знаех, че не са хора, въпреки нормалния им външен вид.
Момичето брюнетка имаше лунички, а момчето – руси дредлокове, но за миг и двамата излъчваха светлина, както Зак при първата ни среща.
– Здравей – казах аз, толкова изненадана, че се препънах в думите си.
Хората отвън нададоха викове. Завъртях се и се стъписах, когато видях гаргойла да се приближава към нас.
Ейдриън беше казал на Брут да остане скрита сред дърветата. Архонтите му хвърлиха един-единствен поглед.
– Кажи на твоето създание да се отдръпне.
– Адманта. – Изкрещях, използвайки думата, на която ме беше научил Ейдриън.
Гаргойлът изчурулика предупредително към архонтите, но се обърна и отново изчезна в дърветата.
– Извинете – промълвих аз, доволна, че Фрекълс успокояваше хората.
– Той не е неин – каза Жасмин, като се взираше любопитно в непознатия. – Той, хм, принадлежи на Ейдриън.
– Вече не – каза архонта и отново изръмжа неодобрително. – Ейдриън го обвърза със сестра ти като неин защитник, преди да изпрати двете ви извън царството.
– Какво. – Изтръпна Жасмин. Взирах се в архонта, твърде зашеметена, за да говоря.
Мисли, обвинения и въпроси бомбардираха съзнанието ми и след миг той започна да им отговаря.
– Не, Зак не те е излъгал. Архонтите не могат да лъжат, както ти каза той. Ние също така не можем да влизаме в тъмните царства, както ти каза, но можем да виждаме в тях. Никога не си го питала за това.
– Той… – започнах яростно, само за да ме спре предупредителният му поглед. – Искаш да кажеш, че Зак е знаел, че сестра ми е жива през цялото време, и никога не си е направил труда да ми каже. – Жасмин избърса очите си. Това беше твърде много, твърде скоро за нея.
Архонтът само сви рамене.
– Това не бяха неговите заповеди.
Заповеди.
През ума ми преминаха множество проклятия. Архонтът ме погледна още веднъж, но аз се измъкнах:
– О, моля те. Не съм казала нито една от тях, така че дай ми почивка.
– Смъртници – промълви той. – Толкова са обсебени от техническите подробности.
– Джаз – казах аз, като с голяма трудност контролирах гнева си. – Можеш ли да видиш дали Ейдриън се е върнал, моля те. – Не исках той да спре да транспортира хора, но исках да измъкна сестра си оттук за няколко минути. Тя се движеше с шок и адреналин, така че във всеки един момент можеше да избухне.
Тя изчезна в къщата, без да се аргументира, което беше още един показател, че не е на себе си. Миг по-късно Ейдриън излезе на моравата, като гледаше двамата архонти с предпазлив оптимизъм.
– Надявам се, че сте дошли да помогнете. Ще ни трябват няколко автобуса, за да изведем всички тези хора оттук.
– Няма да го направим – отвърна Фрекълс.
С тези думи тя и всички останали изчезнаха, оставяйки мен, Ейдриън и Архонтите сами на моравата. По внезапната тишина в къщата личеше, че и тя е била изчистена.
– Какво? Просто? Се случи? – Успях да попитам.
Дори Ейдриън изглеждаше изненадан. Русият архонт не беше. Ако не друго, бих казала, че изглеждаше отегчен.
– Тези хора трябваше да бъдат отведени на безопасно място. Сарай направи това.
– Но те просто са изчезнали – подчертах аз, сякаш бях единствената, която беше забелязала това.
Той повдигна рамене.
– Архонтите не са ограничени от вашите закони на физиката. – След всичко, което бях видяла, защо това ме изненада.
– Жасмин все още ли е тук? – Попитах с внезапно безпокойство.
– Да. Ние ще се погрижим за останалите, но тя е твоя грижа.
Добре. Не исках да е по друг начин. Ейдриън ме придърпа до себе си, ръката му беше добре дошла тежест върху раменете ми. Освен онези няколко блажени минути в тунела, не бяхме имали момент заедно, откакто го открих жив. Беше прекарвал хора през портала и аз се опитвах да направя каквото мога за травмираните оцелели.
Дори не бях имала време да си измия ръцете. Да се отбия в банята, когато толкова много от тези хора не бяха вземали горещ душ от години, би било крайно егоистично, така че все още бях покрита с пепел. Ейдриън също.
Приличахме на слуги след срутване.
Зак излезе на моравата. Той размени поглед с русокосия архонт, който накара Ейдриън да се напрегне в каменна неподвижност.
– Недей – каза той тихо.
– Твърде късно е – отвърна Зак със също толкова тих глас. – Второто изпитание вече е започнало.
– Какво изпитание. – Попитах аз, като също се сковах.
Тъмнокафявият поглед на Зак се спря върху мен.
– Ейдриън вече не трябва да транспортира оцелелите. Те сами преминават в това царство. – Бях недоверчива.
– Как.
– Портите се отварят – каза просто Зак.
Ръката на Ейдриън падна от раменете ми, докато той прокарваше двете си ръце през косата. Те все още бяха покрити с кръв под саждите от всичките му наранявания. Без Зак, който го излекува първия път, когато премина на тази страна, не ми се струваше, че сега Ейдриън дори щеше да е в съзнание.
Изявлението на Зак обаче отблъсна загрижеността ми за Ейдриън.
– Портите се отварят – повторих аз. – От тона ти и от реакцията на Ейдриън се вижда, че това е лошо, но защо. Ако хванатите в капан хора вече могат да се измъкнат от царствата без помощта на демон, юдиан или слуга, това не е ли нещо добро.
– Портите се отварят, защото стените между нашите светове са започнали да се рушат – каза Зак. – Портите са засегнати първи, тъй като те свързват царствата.
Сега разбрах и ме изпълни ужас.
– Но ако стените се разпаднат, докато нищо не раздели демоничните царства от нашето, за нула време ще настъпи ад на земята.
– Точно така – заяви с мек тон русокосият архонт. От безгрижието му ми се прииска да го зашлевя.
– Е, някой трябва да направи нещо.
Ейдриън издаде болезнен звук в момента, в който Зак каза:
– Този някой си ти, Айви.
– Аз? – Изпсувах. – Какво мога да направя. Изгубих прашката, не че има значение, защото вече я използвах…
– Не е изгубена – прекъсна ме русокосият архонт. – Тя е завинаги вградена в плътта ти. – Зяпнах го, после запретнах ръкава на палтото си. Не можех да видя нищо под мръсотията, затова изтичах до маркуча, от който хората пиеха, и плиснах вода върху ръката си.
Когато саждите се разчистиха, започнах да треперя. Очертанията на кафяво, оплетено въже минаваха от примката на пръста ми чак до лакътя, дължината на прашката се извиваше няколко пъти около ръката ми. Приличаше на изключително детайлна татуировка, само че това не беше мастило. Беше като свръхестествена марка.
Големи ръце стиснаха раменете ми и аз се обърнах в ръцете на Ейдриън. Той трепереше, осъзнах с шок, а когато бузата му се допря до моята, беше мокра.
– Каквото и да се случи по-нататък – прошепна той. – Помни, че те обичам. Не съм те лъгал за това, Айви. – Уау. Отблъснах го, като предчувствах, че ме побиват студени тръпки при поразеното му изражение, да не говорим за думите му.
– Какво не знам. – Попитах, като започнах да треперя.
– Твоята съдба, Давидовец, не е само да намериш прашката – заяви русокосият архонт. – Трябва да се сдобиеш с останалите две свещени оръжия, преди демоните да се сдобият с тях, или светът, който познаваш, ще престане да съществува.
– Чакай, какви други оръжия.
Изричам, преди споменът да ме разяде с безпощадна яснота. За да повалиш демони, ти трябва едно от трите оръжия – беше казал Ейдриън в деня, в който се запознахме – а второто и третото вероятно ще те убият.
После, когато ме беше отвел в първото царство, беше казал:
Ето защо все още крия нещата от теб, Айви. Ако не можеш да приемеш начина, по който е създадена дъската, значи още не си готова да научиш крайната игра…
– Ти си знаел – въздъхнах, взирайки се в измъчения му скъпоценен поглед. – През цялото време знаеше, че намирането на прашката е само началото, но ме остави да повярвам, че ако го направя, всичко ще свърши. Ти ме излъга, Ейдриън. – Той помръдна, сякаш думите ми му бяха нанесли физически удар.
Наред с гнева, неверието и разяждащата ме болка усетих и нова вълна на изтощение. Мислех си, че ако се сдобия с прашката и спася Жасмин, ще приключа с демоните и техните ужасни царства. Нямах сили да поема още една битка с тях, камо ли две. Точно сега дори не знаех дали имам сили да продължа да стоя. Зак се приближи до мен, а кафявите му очи бяха изпълнени с познато съжаление.
– Юда е виновен за три предателства. Първото беше доверието, когато ограби парите, заделени за бедните. Второто беше алчност, когато прие тридесет сребърника, а третото…
– Беше смъртта – довърших аз, а сърцето ми отново се разкъса. – Ти ме предаде, Ейдриън, точно както всички казваха, че ще го направиш. Само че все още не си ме убил.
– Айви, съжалявам – каза той, хвана ръцете ми и ги задържа, когато се опитах да се отскубна. – Преди не вярвах, че мога да победя съдбата си, но сега вярвам. Ти ме накара да повярвам и… – Смехът ми го прекъсна.
Беше мрачен, грозен и изпълнен с цялата мъка на изгубената, намерена и отново изгубена любов.
– Колко иронично. Сега ти вярваш, а аз не. – Той отвори уста, а аз изпуснах груба насмешка.
Или това, или щях да започна да плача, а ми отнемаше цялата избледняваща сила, която имах, за да не го направя вече.
– Просто си тръгни. Не мога да те слушам в момента. Твърде много ме боли дори да те погледна. – Той пусна ръцете ми, но стисна раменете ми, а сапфиреният му поглед пламна в моя.
– Ще си тръгна, но не за дълго. Ще те накарам да повярваш отново, Айви, ако това е последното нещо, което ще направя. – След това изчезна, използвайки ослепителната си скорост, за да изчезне в дърветата.
Изчаках, докато се уверя, че няма да се върне, преди най-накрая да си позволя да падна на колене, а сълзите ми да изтекат през стиснатите ми клепачи. Всички ме бяха предупредили, но аз не само се бях доверила на Ейдриън, но и се бях влюбила в него.
По-лошото е, че дори и след всичко това, все още го обичах.
Дали това беше така, защото имах най-лошия случай на глупост на света. Или това беше още един пример за проклятието на моята съдба.
– Какво е това второ оръжие и какво трябва да правя? – Попитах, като всъщност не исках да знам, но имах нужда от нещо, което да ме разсее от желанието ми да извикам Ейдриън.
Зак коленичи, докато се изправи на нивото на очите ми.
– Жезълът на Мойсей. Той раздели Червено море, изпрати десет язви върху Египет и накара водата да се излива от скалите в пустинята. Накратко, той контролира природата, така че може да поправи стените между царствата. – Главата ми падна в ръцете, докато от мен се изтръгна задъхан смях.
– Нищо чудно, че се предполага, че това нещо ще ме убие, ако го използвам.
– Може и да го направи – каза Зак твърдо. – Но прашката не го направи, а можеше да го направи и тя. Ти си силна, Айви. Сега трябва да станеш още по-силна, за да можеш да предотвратиш унищожаването на твоя свят. – Още един задъхан смях.
– О, това ли е всичко. – Всички бяхме обречени. Обречени.
– Ако успееш, ще спасиш и Ейдриън – почти небрежно каза русокосият архонт.
Главата ми се вдигна.
– Как. Той е предопределен да ме предаде, помниш ли.
– И той го направи – каза Зак с мек тон. – И все пак сега има шанс да не го направи отново. Омразата на Ейдриън към демоните беше първото нещо, което го накара да се бори срещу съдбата си, но омразата никога нямаше да е достатъчна, за да я преодолее. Само светлината може да победи мрака. Любовта към теб е неговата светлина, Айви. Без нея той е бил обречен на провал, но с нея съдбата му наистина е в собствените му ръце. – Взирах се в него, поразена от мълния, докато различните детайли започнаха да си идват на мястото.
Ако Зак не го беше изоставил преди всички тези години, Ейдриън нямаше да се научи как да бъде безумно силен боец, какъвто беше. Също така нямаше да мрази демоните заради безбройните им измами, които му дават причина да се бори с тях на първо място. А по-късно омразата му гарантира, че той тръгна с мен, когато търсех единственото оръжие, което можеше да ги убие. Както бях обвинила Ейдриън преди, в противен случай той нямаше да тръгне с мен, независимо колко Зак се опитваше да го убеди…
Надеждата започна да се върти в спиралата на диво люшкащите се емоции. Точно така, Зак искаше Ейдриън да отиде с мен, така че може би архонтът използваше свръхестествената връзка между нас, за да помогне на Ейдриън, а не за да го обрече. В края на краищата, ако Ейдриън не беше отишъл с мен да търси прашката, нямаше да се влюбим.
Да, Ейдриън ужасно беше предал доверието ми, но и аз бях предала неговото, а той ми беше простил.
Можех ли наистина да откажа да му простя, ако все пак можеше да има бъдеще за нас. Поех си дълбоко дъх. Не бях готова да се хвърля обратно в обятията му, но какво, ако архонтите бяха прави. Ами ако любовта беше дивата карта, която ни даваше шанс да победим демоните, да спасим стените между царствата от разрушаване и да се спасим от съдбите си?
Вярно е, че това беше голям шанс, но сега имах трихилядолетно оръжие, татуирано на ръката ми, така че всичко беше възможно.
Изправих се и погледнах двамата архонти с нервен, но решителен поглед.
– Добре, кога започваме?
