Глава 16
Отнеха Тейт, след като изпих около четвърт литър от него, но после го върнаха, след като Мадиган изцеди от мен почти толкова за първите си тестове. От мислите на д-р Очевидност те бяха много развълнувани от предварителните резултати, защото кръвта ми се оказа съвместима с ДНК на гули.
Чудех се за това. Когато бях полукръвна, всички знаеха, че е възможно да съм се превърнала в укритие и така да съм запазила способности и от двата вида. Ето защо двете раси почти бяха започнали война заради мен. Дори като пълен вампир сърцето ми продължаваше да бие, когато бях подложена на крайна принуда, а диетата ми беше всичко друго, но не и обикновена – два факта, които пазехме в тайна, за да не ме смятат повече за междувидова заплаха.
Ако тези тестове бяха верни, може би все още бях такава.
Говорейки за война, къде беше Денис? Беше изминал почти един ден, откакто тя се беше промъкнала под тази врата. Трябваше да побърза с косматия си задник, преди Мадиган да започне да предава резултатите от кръвта ми на други заинтересовани страни. Какво чакаше тя?
В съзнанието ми се промъкна друга, по-мрачна мисъл. Може би тя не чака нищо. Може би плъхът, който бях видяла, е бил точно такъв – плъх, който се е сгушил в дрехите на Боунс, за да избяга от стрелбата, а след това е избягал при първия удобен случай. Не беше най-добрата ми приятелка, която се преобазява.
Ако беше така, не бях просто сама. Бях привързана мамка му към една маса, неспособна да се освободя, камо ли да освободя Тейт, Хуан, Дейв и Купър. Или да накарам Мадиган да си плати за това, което е направил. По дяволите, дори не можех да попреча на д-р Очевидност да забие още една игла в югуларната ми артерия, за да може да извлече още кръв.
Думата „прецакана“ не описваше положението ми.
Отчаянието се прокрадна в емоциите ми, потъвайки все по-дълбоко в ямата на мрака. Ако само това беше най-лошото, което ми се беше случило, но Боунс го нямаше. Дори Денис да се появи по магически начин и да успеем да убием всички тук, с изключение на приятелите ми, той пак щеше да си е отишъл. От очите ми започнаха да се стичат сълзи. Всичко, което ми беше останало от него, беше това тяло във фризера и мъничкото количество негова кръв в мен, което все още не беше изцедено…
Кръв.
Сред черната тиня на безнадеждността се появи пролука от светлина. Все още имах част от кръвта на Боунс в себе си, което означаваше, че съм абсорбирала способностите му, както правех с всеки вампир или гул, от когото пиех. Черпенето от невероятната му сила не беше успяло да помръдне многобройните титанови ремъци, които ме приковаваха към тази маса, но това не беше най-впечатляващият трик на Боунс. Най-новият му беше.
Изчаках, докато д-р Очевидност да приключи с последната си екстракция и изчезне в другата част на стаята, преди да започна с най-малката каишка. Тази, която ограничаваше главата ми. Не помръднах нито един мускул в опита си да я раздвижа, а вместо това съсредоточих цялата си концентрация върху това да си представя как каишката се откопчава.
Нищо.
Добре, значи не ми се получи от първия опит. Кога нещо важно е било толкова лесно? Затворих очи и се концентрирах отново, опитвайки се да отворя каишката със силата на мислите си. Още малко, още малко, добре, още веднъж трябва да стане…
Все още нищо.
Изпуснах разочарована въздишка. Способността трябваше да е в мен. Уменията ми за четене на мисли идват от кръвта на Боунс, макар че, да се признае, Боунс беше овладял това напълно, а той все още изследваше своята зараждаща се телекинеза. Затова и предположихме, че не съм я проявявала преди, но тя все пак трябваше да е там, дори и да не се беше проявила спонтанно досега – каза той.
Металната каишка вибрираше ли малко? Не можех да бъда сигурна, но си казах, че да, вибрира. Тогава се концентрирах по-силно, като исках тези вибрации да се усилят, докато не се скъса.
Не се получи. Не усетих нито щракване, нито вибрации, нищо освен хладния метал на челото ми и нарастващия ми гняв от факта, че Мадиган все пак можеше да спечели.
По дяволите, може и да не заслужавах да го победя, но той заслужаваше да загуби! И Боунс също заслужаваше нещо. Той беше на онзи кей, защото се опитваше да ме защити, така че последното нещо, което би искал, беше аз да остана на тази маса като последния лабораторен плъх на Мадиган. Искаше да се вдигна и да разгърна ада на всички, които бяха помогнали да бъдат затворени хората му, които го бяха застреляли до смърт и които ме бяха вкарали в тази извратена подземна лаборатория – особено на онова копеле, който беше организирало всичко това. Ако Боунс беше тук, щеше да поиска да спра да се опитвам да отворя ограничителя си и да накарам това нещо да прелети през цялата стая, за да прати д-р Очевиденост право между…
Кликни.
С този единствен, великолепен звук натискът върху челото ми изчезна. Д-р Очевидно обаче не го чу. Когато обърнах необезпокояваната си глава настрани, тя се взираше в компютъра си и мислено правеше сравнения на процента на сходство в геномите ми спрямо процента в човешките и нормалните вампирски клетки.
Нямаше да има възможност да завърши изводите си. Гневът винаги е бил катализатор на способностите ми, но в почти сковаващото ми състояние на скръб бях забравил това. Колко подходящо беше споменът за Боунс да ми го напомни. Сега трябваше само да дам воля на гнева си, а предвид всичко, което се беше случило, тази част беше лесна.
С един подхранващ яростта тласък на съзнанието ми останалите шест ремъка се отвориха с множество щракащи звуци. Това привлече вниманието на д-р Очевидна, но преди ръката и да успее да стигне до устата и в невярващ вид, аз вече бях в другата част на стаята и я дръпнах за реверите на лабораторната и престилка.
– Никога не сме се запознавали както трябва – казах аз със злобно мъркане. – Аз съм Червеният жътвар, а ти си мъртва.
Назад към част 17 Напред към част 19
