ГЛАВА 11
Колата имаше спукана гума, но Ейдриън не използваше мана, за да я поправи. Да, маната действаше на всичко. Тъй като запасите ни бяха на привършване и не знаехме дали няма да ни трябват още за бъдещи наранявания, просто карахме с бавно темпо, а спуканото колело ни караше да си проправяме път през пустинната плейа с туп-туп-туп.
Ейдриън държеше едната си ръка на волана, а другата – извън прозореца, усещайки въздуха, сякаш можеше да ни даде насоки. За него можеше. Исках първо да потърся Жасмин и Коста, но Ейдриън каза, че намирането на изхода е с предимство, защото без него всички сме заклещени тук.
Беше прав, но аз все още се притеснявах дали са успели да излязат или не. Ако бяха излезли, оставаше само да се измъкнем оттук, а ние се бяхме измъкнали от царството на демоните при по-лоши обстоятелства.
Ако Ейдриън беше прав и това място в момента беше празно, дори още не бяхме в истинска опасност. Е, ако все пак пренебрегнем факта, че сега се намирахме в замръзнала пустиня без вода, храна или подслон, освен една кола без прозорци. Тъй като нямах какво друго да правя в момента, продължих да пиша на Коста, за да видя дали ще отговори.
Възможно беше да ги получи, тъй като мобилният телефон на Жасмин за кратко бе проработил, след като я бяха вкарали в едно царство. Така научих, че е в беда, преди всичките тези месеци, когато неистовите ѝ съобщения за помощ и капан ме бяха поставили на сблъсък със съдбата ми.
След доста повече от час шофиране Ейдриън зави и във фаровете ни се разкри павиран път. Сега вече трябва да сме се разминали с Racetrack Playa. Бяхме оставили автобуса паркиран близо до трибуните встрани от този път, защото никой не биваше да кара на Плая.
Ейдриън беше пренебрегнал това, когато ме взе на нашето пътуване, но Коста беше спазил правилата. Минути по-късно затаих дъх, докато карахме покрай района на трибуните. Засега нямаше познат туристически автобус, но фаровете от други превозни средства осветяваха паркинга и когато видях големи фигури, които се движеха наоколо, изпаднах в ужас.
– Тук има хора. – Ейдриън продължи да кара, след като хвърли един-единствен мрачен поглед към района на трибуната.
– Туристи. Тях ги повлече със себе си, както нас, когато този район беше засмукан в царството.
Зад нас започнаха да се чуват клаксони и ми се стори, че чувам викове.
– Трябва да се обърнем – заявих аз. – Тези хора нямат представа какво се е случило току-що. Сигурно са ужасени.
– И ти мислиш, че като им кажеш, че са били въвлечени в царството на демоните, това ще им помогне? – Попита той саркастично. – Дори и да ти повярват, това само ще ги накара да изпаднат в още по-голяма истерия. Само намирането на изхода ще им помогне, Айви. Ако гравитационното поле на портала все още не се е уталожило, може дори да е достатъчно слабо, за да могат да преминат сами, без да се налага аз да ги издърпвам. – Това, което каза, имаше пълен смисъл, но все още ме притесняваше начинът, по който го каза.
Погледнах зад нас, като вече не можех да видя фаровете на колите, въпреки че не бяхме изминали толкова далеч. Толкова пълен беше мракът.
Той поглъщаше всичко и всички в него завинаги. А Ейдриън звучеше така, сякаш не му пукаше за хората, от които се отдалечавахме.
Дали това беше от практичност, тъй като не можехме да направим нищо. Или пък беше още един показател за студенината, която живееше в него от това, че бе прекарал първите над сто години от живота си като демоничен принц.
Той се грижеше за мен, разбира се. И се грижеше за Коста, вярвах. Но когато се стигнеше до натиск, дали някой друг имаше значение за него. изобщо.
– Прав си – казах накрая, потисната от тази мисъл. – Но все още се чувствам зле. Те не знаят къде се намират, какво се случва и какво ще дойде за тях. – Това беше най-лошото, защото наистина знаех какво ги очаква, ако не успеем да ги измъкнем.
От друга страна, ако не откриехме портала, щяхме да сме по-зле от всеки от тях. От месеци бяхме номер едно в списъка на най-търсените от демоните и колко иронично щеше да е, ако накрая ни заловят след нещо толкова случайно като ново заграбване на земя…
– Чакай, защо демоните биха искали да погълнат пустиня? – Попитах внезапно. – Те използват поглъщането на царството си, за да се покажат, но тук няма нищо друго освен пясък, още пясък и камъни. – Ейдриън ме погледна замислено отстрани.
– Може би не искат последиците от поглъщането на населен район. Хилядолетия наред им се е разминавало, но сега е информационната епоха. Внезапното изчезване на хиляди хора би се превърнало в световна новина и би предизвикало масова паника. И все пак…
– Демоните не се интересуват много от това да плашат хората. – Допълних. – Всъщност сигурно би ги забавлявало да видят как правителствата се мъчат да измислят обяснение защо цели градове са се превърнали в призрачни градове за един миг. Плюс това, ако демоните постигнат своето и стените на царството рухнат, тогава всички ще могат да видят как тези тъмни, ледени царства се разливат в нашия свят и тогава ще знаят със сигурност, че демоните съществуват. – Ейдриън започна да намалява скоростта на колата.
– Тогава единствената друга причина, поради която биха използвали силата си, за да погълнат парче пустиня, е ако смятат, че тук има нещо повече от пясък.
– Жезълът – прошепнах аз, а парчетата се подредиха. – Ти сам каза, че са го търсили, за да могат да го използват, за да разрушат всички стени на царството, но не могат да го усетят. Само аз мога, така че какво от това, ако новата им тактика е да поглъщат местата с природни явления, за да ме принудят да го търся на тяхна територия, точно както трябваше да направя с прашката. – Той паркира колата и излезе, като взе манерката със себе си. Когато се върна, торбичката беше празна, но когато започнахме да караме, туп-туп-туп от спуканата гума го нямаше.
– Тогава те ще дойдат за това царство по-рано, отколкото очаквах – отговори той накрая, а тонът му се втвърди. – Всъщност може би вече са тук.
* * *
От всички неща, които най-малко очаквах да видя насред пустинята, на първо място беше замък. И все пак той се простираше на няколко акра, а в единия му ъгъл величествено се извисяваше наблюдателна кула. Фактът, че изобщо можех да я видя, означаваше, че замъкът имаше аварийни светлини, захранвани с батерии, и те показваха белите стени, покривите с керемиди в испански стил и множеството извити арки.
С размерите и разкоша си това щеше да е първото място, което демоните биха избрали, за да установят щаба си. Казвайте каквото си искате за злите паднали ангели; те не бяха тълпа от хора с вили и сечива. Вместо това обичаха да живеят стилно, и колкото по-пищно, толкова по-добре. Което поражда въпроса:
– Защо сме тук? – Попитах.
Ейдриън изгаси фаровете си, използвайки слабата светлина от замъка, за да кара извън пътя. Пясъкът тук беше много по-мек, с върхове и долини, каквито можеше да се очакват от една нормална пустиня.
Движеше се бавно и си помислих, че на няколко пъти ще затънем. Отне ни почти двайсет минути да изминем стотина метра, но накрая Ейдриън паркира колата под едно дърво Джошуа, стърчащо от хълма.
Тук щяхме да бъдем невидими, освен ако не тръгнеш на трекинг през пясъка, което сигурно щяхме да направим.
– Вратата е тук – отвърна Ейдриън. – Логично е. Който и да е погълнал това царство, би искал да е до замъка, за да може да продължава да привлича туристи от другата страна. – Гневът ме изгаряше. Това приличаше на онова, което се беше случило с Жасмин. Тя и гаджето ѝ бяха отседнали в хотел за нощувки и закуски, който имаше портал от сфера в кабинета на кръчмаря; място, на което никой гост не би се чувствал предпазлив да влезе, и което бяха подправили така, че избраните гости да не могат да напуснат.
Прогоних спомена, докато слизахме от колата и тихо затваряхме вратите. Бяхме видели и други коли, паркирани пред замъка, но кой знае дали всички те не принадлежаха на невинни туристи. Някой от тях можеше да е от същия демон, който беше пуснал това царство на това място. Той или тя трябваше да е някъде тук.
Ейдриън ми беше казал, че е необходима невероятна сила, за да се създаде сфера, а тази сила не можеше да бъде използвана от голямо разстояние. Ейдриън ми направи жест да го последвам, докато тръгваше нагоре по стръмния хълм. Аз го направих, като се огледах предпазливо.
Не виждах много, но очите ми бяха започнали да се приспособяват към тъмнината. Преди месеци, след като бях пътувала до множество демонични царства, бях успяла да виждам почти толкова добре, колкото Ейдриън.
Многократното им използване разкриваше предимствата на моя род. Жалко, че омразата ми към царствата ме бе спряла да практикувам нощното си виждане оттогава. Мобилният ми телефон иззвъня, звукът наруши тишината и ме стресна толкова много, че едва не го изпуснах.
Държах го в ръката си, в случай че Жасмин или Коста отговорят на съобщенията ми, но не вярвах, че ще ги чуя от тази страна на царството. Ейдриън го грабна и натисна „Отговори“ преди следващото силно позвъняване.
– Излязъл ли си? – Беше единственият му приглушен въпрос.
– Излязохме – чух Коста да отговаря и приливът на облекчение, който изпитах, беше толкова силен, че отслаби коленете ми. – Ти.
– Все още съм тук – прошепна Ейдриън. – Ние…
Светлината от телефона угасна. Както се очакваше, най-доброто, което сигналът успя да постигне, бяха няколко секунди, но това беше достатъчно.
Сега вече знаехме, че Жасмин и Коста са в безопасност. Брут също, тъй като се беше скрил от слънцето в туристическия автобус.
Бях толкова щастлива, че можех да се въртя в замаяни кръгове. Ейдриън ми го върна, след като настрои сигнала за повикване на вибрация.
Сложих го в един от джобовите с цип в панталона си. Нямаше да ни трябва отново, докато не напуснем това царство, а надявах се това да стане скоро.
Ейдриън спря, когато стигнахме до ниската стена, която обикаляше от едната страна на обширната постройка в средиземноморски стил.
– Вратата е някъде вътре в къщата – каза той, като отново усети въздуха, сякаш имаше форма. – От звуците личи, че всички хора са на долното ниво, така че нека започнем отгоре. – Нямах възможност да попитам как възнамеряваше да направим това.
Ейдриън се затича към ъгъла на нещо, което приличаше на външен двор, където лозите се виеха до втория етаж. Той отметна лозите настрани, разкривайки решетки и тънки, издълбани трупи, които сигурно са били там за допълнителна опора.
Ейдриън се хвана за един от тънките трупи, но вместо да се изкачи нагоре, ми направи жест.
– Първо ти. – Отидох при него, като възнамерявах да вмъкна краката си в пространството между решетките и да се изкача. Преди да успея да го направя, Ейдриън ме сграбчи ниско около бедрата и ме бутна. Изведнъж започнах да се мъча да се хвана за керемидите на покрива, за да не се изхлузя от втория етаж. Знаех, че е силен, но едва ли съм била слабичко момиче, а тук той почти ме беше изстрелял на втория етаж с едно натискане.
След това се отдръпнах, за да се измъкна от пътя му, когато той се изкачи нагоре. Добре, че покривът имаше само лек наклон, защото керемидите с форма на цев бяха хлъзгави от студа.
Ейдриън се повдигна в клек и ме хвана за ръка, като ме поведе по покрива. Аз го последвах, имитирайки ниския му профил, само за да спра рязко, когато стигнахме до външния комин. Дясната ми ръка започна да гори от внезапна, стряскаща болка. Ейдриън спря в същия момент, докосвайки камъните на комина.
– Ето – каза той с тъмно задоволство. – Вратата е точно под това. – Болката в ръката ми стана по-силна.
Хванах я с писък и когато изпънах ръкава си, бях шокирана да видя как превърнатата в прашка татуировка се променя от скучен кафяв цвят в богато, блестящо злато. Болката се излъчваше от всяка примка на бившето въже, където то се увиваше около ръката ми, докато цялата маркировка не се почувства така, сякаш гори.
– Какво става? – Ейдриън не видя странното златисто сияние, защото ръката ми покриваше частите, които се виждаха. Отначало успях само да поклатя глава в болезнено объркване.
Нямах никаква представа защо татуировката с прашка сега гореше, сякаш беше нанесена върху плътта ми с киселина. Никога досега не беше правила това… чакай.
Да, беше. Веднъж. Погледнах към комина, после към плочките под нас. Според Ейдриън някъде под нас се намираше порталът. Но може би това не беше единственият тъмен обект в къщата.
– Ейдриън – прошепнах аз, разтваряйки дясната си ръка, за да може той да види новия, златист блясък на свръхестествената ми татуировка. – Мисля, че демонът, който е създал това царство, може да е тук.
Назад към част 11 Напред към част 13
