ГЛАВА 12
Ейдриън погледна ръката ми и очите му се разшириха. Без да каже и дума, той ме вдигна и се затича по покрива, като някак успя да направи бързите си стъпки почти безшумни.
Когато стигна до най-тъмния ъгъл, където едно от аварийните светлини беше изгоряло, той скочи надолу. Потиснах хъркането си, когато се приземихме от двуетажната площадка с гръм, който се отрази в костите ми.
Преди да успея да му кажа да ме пусне, той отново започна да тича, като няколко пъти поглеждаше зад себе си. Аз също се огледах, но не видях нищо. Не чувах и нищо друго, освен вятъра и едва доловимите звуци на хората вътре.
Общо взето, приех това като нещо добро. Ако съм била права и вътре е имало демон, поне изглежда не ни е забелязал.
Ейдриън се затича към извисяващата се часовникова кула, която беше заобиколена с желязна ограда. Прескочи я с лекота, дори и с мен, все още притисната към гърдите му.
След като се озова от другата страна, той пренебрегна искането ми да ме пусне. Той пренебрегна и вратата в основата на кулата и заобиколи външните стълби. Тръгна по тях, сякаш го гонеха, но ако не беше видял нещо, което аз не виждах, никой не ни преследваше.
Около два етажа по-нагоре стигнахме до друга врата и този път Ейдриън я преодоля с един ритник. Меко осветеният интериор показваше нещо, което изглеждаше като механичната част на часовника, който увенчаваше върха на кулата. Ейдриън най-накрая ме пусна вътре, но едва бях оформила всички въпроси в съзнанието си, когато той намери единствената аварийна светлина и я изгаси, потапяйки помещението в почти пълен мрак.
– Какво става? – Прошепнах, протягайки сляпо ръка. Миг по-късно ръцете му покриха моите.
– Шшш. – Останах тиха, оставяйки го да ме води около предметите, които бях успяла да зърна само за секунда.
Не знам как си е проправил път, без да се блъска в предмети, нито как е намерил стълбището, което ни изведе поне още един етаж по-нагоре в кулата. Но той го направи и леденият вятър ни посрещна, когато стигнахме до върха, където имаше големи наблюдателни площадки, изсечени в камъка. Веднага след това Ейдриън счупи малките лампички, които осветяваха външния часовник. Ако замъкът не беше достатъчно близо, за да се видят светлините, които все още го осветяваха, нощта щеше да прилича на стена от смола.
– Би трябвало да сме в безопасност тук за известно време. – Гласът на Ейдриън беше тих, но не беше шепотът, който беше използвал преди.
Това, в комбинация с думите му, облекчи възела, който се беше образувал в стомаха ми, откакто неземната ми татуировка започна да свети и гори. После се огледа и ме заведе до един ъгъл, където само малък прозорец прекъсваше камъка. – На това място би трябвало да има най-малко вятър, а каменните стени все още ще задържат малко топлина отпреди. – Той спря на думата „преди“ и аз поех бавно, накъсано дъх.
Точно така, преди, когато тази кула и всичко наоколо се огряваше от яркото пустинно слънце. Сега нищо на това място нямаше да види слънцето отново.
Още един порив на вятъра премина покрай мен, откъдето отекна пространен звук, който можеше да бъде вой на койот, и аз затворих очи в безмълвна скръб.
Липсата на слънчева светлина означаваше, че всяко живо същество тук щеше да умре от глад, ако студът не ги убиеше преди това.
Искаше ми се и аз да изрева от ужасната съдба, която буквално бе сполетяла това място и всичко в него. Намери нещо друго, за което да се бориш, беше ме призовал Коста преди броени дни, и като се огледах, разбрах, че съм го направила.
Ако можех да спра дори едно друго място от ужасното бъдеще, което очакваше това, борбата щеше да си струва, каквото и да ми струваше.
Междувременно обаче не можех да направя нищо. Осъзнаването беше не по-малко горчиво заради логичните си корени. Жезълът не беше тук, така че единственото, което можех да направя, беше да оцелея в това царство, за да живея и да се боря с демоните още един ден. Облегнах се назад към стената, а малък, неволен звук ме напусна, когато гърбът ми се стопли от слабата топлина в камъните, която скоро щеше да изчезне.
– Защо дойдохме тук? – Попитах след дълъг момент. – Защо не се върнахме в колата. – Ейдриън се плъзна по стената, докато не се облегна на хълбоците си до мен.
– Когато хората се страхуват, те са склонни да останат на закрито – отговори той, а тонът му беше спокоен. – Като добавим и тъмнината и студа, почти никога не ги намираш на открити места навън. Ето защо демоните и слугите, които пристигат тук, първо търсят хора в къщите, когато правят първоначалния си обход. След това ще претърсят всички коли и накрая ще се насочат към други открити места, като върха на тази кула. Това означава, че трябва да имаме поне ден-два, за да се промъкнем покрай тях и да стигнем до портала. – Отново почти непринуденият му начин на описване ме притесняваше на много нива, но трябваше да се съсредоточа върху това да се измъкна оттук.
– Ами ако греша. – Гласът ми беше мек, в случай че не съм, а свръхестествените уши може да са наблизо. – Ами ако няма никакъв демон и единствените хора в този замък са група ужасени хора. – Ейдриън хвана дясната ми ръка и плъзна якето по-нагоре по ръката ми.
– Виждаш ли нещо. – Беше много тъмно, но с остатъчното сияние от близкия замък успях да разбера достатъчно, за да видя, че прашката е избледняла до нормалния си кафяв цвят, да не говорим, че ръката вече не ме болеше.
– Не. Вече не. – Той ме пусна и ми се стори, че съзрях малка, стегната усмивка.
– Точно така. Прашката светеше, а сега вече не свети. За мен това означава, че демонът вече не е достатъчно близо, за да я активира. – Активира я.
Отново погледнах към ръката си. Това беше един от начините да опиша случилото се. След това погледнах отново към Ейдриън. Ако се концентрирах, чертите му станаха по-ясни.
– Мисля, че тя, ами се активира преди, когато за първи път се върна и извади Змийските ръце – казах му аз. – Не видях сиянието заради дългите си ръкави, но усетих същата болка. Може би прашката се е вградила в ръката ми като нещо като… демонична система за ранно откриване. – Ейдриън погледна ръката ми и този път бях сигурна, че съм зърнала усмивка.
– Може би. Предполагам, че Зак нямаше да ни предупреди за това. Той наистина обича изненадите. – Изпуснах накъсан смях.
– Архонти, нали. – Ейдриън също се засмя и нишката на надеждата си проправи път през депресията ми относно бъдещето на тази област.
С удоволствие бих приела болката, която идваше с „активирането“ на татуировката, ако тя ни предупреждаваше, че демонът е наблизо.
Нуждаехме се от всякаква помощ, която можехме да получим, когато ставаше дума за борба с демоните, и ако спечелехме, нямаше да се налага друго място да страда от същата съдба. Ейдриън започна да бърка в джобовете на якето си. След миг ми подаде пластмасова бутилка и нещо правоъгълно.
– Вода и енергиен бар – каза той, а тонът му се изкриви. – Едва ли щеше да е романтичната вечеря с теб, но в саковете има място само за неща от първа необходимост. – С благодарност отворих бутилката и преглътнах дълго, след което направих пауза преди следващата.
– Къде е твоята? – Той махна с ръка.
– Не искам нищо точно сега.
Познавах го достатъчно добре, за да разпозная умишлено неясния отговор, и го погледнах така, че не би трябвало да има проблеми с разшифроването му.
– Не за това те попитах. – С неразбираемо мърморене той извади идентична бутилка с вода.
– Виждаш ли, сега щастлива ли си? – Изчаках, барабанейки с ноктите си за акцент. – И. – Този път разбрах какво каза под носа си, а то беше демонична ругатня.
– И какво. – Завърши той.
– И нямаш никаква храна, за разлика от това, което се опита да ме накараш да повярвам – посочих аз.
– Не, казах, че не искам никаква в момента, като „никаква“ се отнасяше за водата ми. Не мога да помогна, че предположи, че имам предвид и храна – контрира той гладко.
Стиснах зъби. Защо мъжете не можеха просто да си признаят, когато бяха уличени.
– Лъжата на пропуските си остава лъжа, Ейдриън. – Погледът му говореше, че не е съгласен, а аз исках да го разтърся.
Сега говорехме само за шоколад, но ако той все още не вярваше, че лъжите от бездействие имат значение, какво щеше да направи, когато залогът беше по-висок.
Същото, което беше направил преди месеци, когато беше скрил от мен истината за истинската ми съдба.
– Шоколадът ти замръзва – добави той с вбесяващ глас.
Ако не се намирахме в подземен свят с демон, който вероятно се намираше в близкия замък, щях да му дам акъл по цялата тема. Но сега не беше моментът.
Затова вместо това му се усмихнах, докато разделях бара на половина.
– Не, шоколадът ни замръзва.
– Айви – започна той.
– О, кой предполага сега. – Подиграх се аз. – Мислеше си, че искам цялото нещо, но аз никога не съм казвала това, нали? – Може би очите ми се приспособяваха още повече към тъмнината, защото сега го виждах да ме зяпа.
– Не бъди упорита. – Засмях се на това.
– Ти от всички хора трябва да го кажеш.
– Има още в колата, ще донеса по-късно…
– Тогава ще си вземем по-късно – прекъснах го тихо, но твърдо. – Ако се стигне до битка с демони, ще имаш нужда от силата си, защото си единственият, който може да ги повали. Уменията ми се подобриха, но слугите са достатъчно трудни за мен. Не бих могла да спечеля, ако се изправя срещу демон, и двамата го знаем. – С това сделката беше приключена. Ейдриън се опитваше да се държи рицарски – една наистина непозната за него черта, но никой не знаеше повече от него колко е важно да се поддържа в най-добрата си смъртоносна, бойна форма.
– Добре – каза той и прие половината от енергийния бар. Щракнах върха на моята половина с неговата.
– Наздраве. – Усмивка се появи на устните му.
– Това обикновено е запазено за питиета, така че го запази за една от бутилките „Кристал“, които възнамерявам да отворя веднага щом се върнем в автобуса. – Очите ми се разшириха.
– Ти си донесъл шампанско на пътуване за лов на реликви, при което най-добрата ни надежда е да се озовем в задници, затънали в демонична пепел. – Гримасата му се превърна в усмивка.
– Бих изпил всички видове алкохол, които някога са били измислени, за да отпразнуваме това, че сме затънали в демонична пепел.
– Добре казано – казах аз и малко се засмях. – Наистина трябва да започна да гледам на нещата от светлата им страна. – Изражението на лицето му се промени, усмивката му изчезна.
Когато заговори, тонът му също се промени, стана по-тъмен и по-сериозен.
– Имах други мотиви зад шампанското. Една от тези бутилки е само за нас и ще я отворим, за да отпразнуваме това, което ще се случи, след като изпълня обещанието си към теб. – Погледнах настрани.
За пореден път той беше прескочил частта „шанс“ от условията ми и беше преминал направо към очакването за сваляне на чорапогащи. Като се има предвид реакцията ми към него този следобед, не можех да го виня за увереността му, но дали наистина исках да рискувам сърцето си отново.
Бях се съгласила да му дам още един шанс само защото смятах, че това е невъзможно. Оттогава той продължаваше да говори за това, сякаш беше сигурно. Бях го отминала, но сега трябваше да се справя с възможността той да го направи. А ако го направи…
Погледнах назад към него, задавайки въпросите, които ме вълнуваха през последните няколко дни.
– Тогава какво. Да речем, че наистина докажеш, че няма да ме предадеш отново, и аз се съглася да го отпразнуваме с много секс и шампанско. Това ли е всичко, което искаш? – Беше толкова близо до това да го попитам дали все още ме обича, колкото се осмелявах, но нуждата да знам гореше толкова силно, колкото и татуировката ми преди.
Ейдриън остави половината си от счупения шоколад, след което се обърна с лице към мен.
– По-дълго време, отколкото можеш да си представиш, мислех, че съществувам само за да предавам и убивам. – Дори контролираният му тон не можа да прикрие свирепия отзвук в думите му. – И ми харесваше да бъда оръжието, което щеше да спаси Деметриус и останалите демони. Те ме бяха отгледали, бяха спасили мен и майка ми от архонтите, или поне така си мислех. После разбрах, че майка ми е била убита от Деметриус и той е използвал способностите си да променя формата си в продължение на десетилетия, за да ме заблуди, че тя все още е жива. Всичко, което Деметриус и другите демони ми бяха казали, беше лъжа… е, всичко, освен съдбата ми на последния юдеин. – Той направи пауза, а на устата му се появи малка, горчива усмивка. – След това не можех да мисля за бъдещето и не можех да си спомням миналото си. Единственото нещо, което притъпяваше болката и яростта ми, беше борбата с демоните, които някога бяха мой народ, така че се примирих да правя това до края на живота си. Тогава, преди месеци, същата тази болка и ярост ме накараха да прекарам време с човека, когото най-много исках да избягвам. Последният давидовец. – Той взе ръцете ми, преплете пръстите си през моите, а когато заговори отново, суровата мрачност беше напуснала тона му. – Не исках да те познавам, да те харесвам, да се нуждая от теб или най-вече да те обичам, но го направих. И все още го правя. Ти си моята съдба, Айви, само че не такава, каквато всички предвиждаха. Сега, когато мисля за бъдещето, мисля да го прекарам с теб. Миналото все още ме разкъсва, но не мога да го променя, а ако ти помогна да намериш жезъла, тогава ще спася повече хора, отколкото съм наранил. За това се боря, а както виждаш, то е много повече от шампанско и секс. – Взирах се в него, чувствайки се така, сякаш всяка дума ме беше ударила право в сърцето.
Емоциите, с които се бях борила, изплуваха на повърхността и накараха думите „Обичам те“ също да потреперят на ръба на устните ми. Но ако ги изрека, няма да мога да сдържа нищо, а трябваше да го направя. Това беше нещо повече от лошо време за връзка: съдбата казваше, че сме свръхестествено обречени като двойка. Може и да ми се искаше да вярвам, че Ейдриън може да победи съдбата си, но как бих могла да хвърля предпазливостта на вятъра насред демонично царство, да не говорим за апокалиптична война. Ако не можех дори да изчакам, докато Ейдриън изпълни обещанието си, за да докаже, че няма да ме предаде отново, тогава нямах работа да подновявам връзка, в която последствията можеха да бъдат далеч по-сериозни от повторното разбиване на сърцето ми.
– Все още ме е грижа за теб – казах аз, а гласът ми се пречупваше от всичко, което не си позволявах да кажа. – И искам да имам възможност да видя дали ще се сработим. Но точно сега… не мога. – Ръцете му се сключиха около мен и той ме притисна толкова силно, че почти изтласка въздуха от дробовете ми.
Сигурно съм издала задъхан звук, защото той ме пусна, а ръцете му хванаха раменете ми. Те продължаваха да се огъват, сякаш му беше трудно да удържи силата си, а когато притисна челото си към моето, накъсания му дъх падна върху бузите ми.
– Знам, но няма да се откажа, а и ти не трябва да се отказваш. Освен това, като оставим настрана любовта и похотта, не искам да нарушавам обещанието си към теб. Искам да знаеш, че можеш да ми се довериш, както с живота си, така и с този на сестра ти и на всички останали. – Ако беше застрашен само моят живот. Но не беше и аз изпитах облекчение, че той разбира това.
Жасмин беше преживяла твърде много, за да вземам това решение вместо нея, а същото важеше и за всички останали. И все пак исках да знае какво означава за мен обетът му. Протегнах ръка и го погалих по лицето.
– Ейдриън, аз… – Ръката му се стовари върху устата ми с внезапност, която ме стресна. После страхът замени изненадата ми, когато той се изправи и ме повлече със себе си, а сърцето му биеше достатъчно силно, за да усетя вибрациите по бузата си.
– Не може да бъде – промълви той с едва доловим шепот.
Издърпах ръката му и се обърнах, като погледнах към единственото нещо, което можех да видя в тъмнината – замъка.
След това се загледах, като съзнанието ми почти се беше изпарило от неверие.
„Откъде Ейдриън знае.“ Беше първата ми смислена мисъл. Бяхме седнали доста под прозореца, така че той нямаше да може да види демона, който сега се разхождаше из замъка и навлизаше в паркинга. Следващата ми мисъл беше тих писък. Как е жив. Би трябвало да е изпепелен заедно с всеки друг демон, който бях убила в царството на Бенингтън. Но той не беше.
Не беше нужно да виждам бялата, бледа кожа на демона или дългата му черна коса, за да го разпозная.
Сенките, които се излъчваха от него, бяха ужасяващо познати. Те се извиваха около демона, обгръщайки го с ореол от чист, непроницаем мрак, който поглъщаше всички светлини зад него.
Ейдриън ме дръпна надолу, докато и двамата не се скрихме отново под прозореца.
Говори за дявола и той ще се появи, мина през ума ми. Ейдриън току-що беше казал колко много мрази демона, който го е отгледал, а сега Деметриус беше тук. Жив. И изглеждаше толкова страшен и могъщ, както винаги. И двамата едва дишахме, докато чакахме да видим дали са ни открили.
Няколко мъчителни минути по-късно звуците от запалване на автомобил и потеглянето му накараха Ейдриън да надникне през перваза.
– Няма го – каза той с облекчение. – Как изобщо е жив? – Най-накрая попитах на глас, все още неспокойна. – Трябваше да съм убила Деметриус, когато унищожих царството на Бенингтън!
– Мислех, че си го направила – мрачно отвърна Ейдриън. – Но или той е бил твърде силен, за да бъде повален от прашката, или е намерил начин да се измъкне. – После поклати глава, сякаш за да я прочисти.
Когато ме погледна обратно, изражението му беше по-твърдо от каменните стени, които ни заобикаляха.
– Трябва да минем през тази порта, Айви. Сега.
Назад към част 12 Напред към част 14
