ГЛАВА 13
Не знаехме колко скоро ще се върне Деметриус, затова Ейдриън се отказа от всякакви опити да се прикрива. След като провери татуировката ми, за да се увери, че не свети, той премина през двора и стигна до предната част на къщата, като отвори вратата, сякаш мястото му принадлежеше.
Както се очакваше, само аварийните светлини бяха включени, но в сравнение с кулата вътре беше почти дневна светлина. Последвах Ейдриън, стиснала в ръка торбата с гробна пръст, докато влизахме в пищния замък. Пламтяща камина осветяваше голямата стая и при други обстоятелства с удоволствие бих прекарала времето си там. Както и да е, почти не забелязвах красотата около себе си.
Бързият ми, преценяващ опасността поглед регистрира, че стените са с пясъчен цвят, подът е от мексикански плочки, а огромен полилей виси между три балкона, които се извисяват над помещението. Това, което задържа цялото ми внимание, бяха диваните и столовете, разположени около голямата камина, защото нито един от тях не беше празен.
– Кой сте вие? – Поиска един жилав мъж, облечен в костюм от началото на XIX век.
– Не се притеснявай, няма да останем – изръмжа Ейдриън и хвана ръката ми, когато започнах да забавям ход. – Жезъл, Айви, не забравяй.
– Тук има поне десетина души – изсъсках аз. – Не можем да ги оставим.
– Те може да не са единствените тук – напомни ми той, гласът му беше много тих. – Искаш да са наблизо, ако разберем, че Деметриус не е дошъл тук сам. – Не, не исках.
Веднъж Коста беше станал заложник на един демон. Не исках същото да се случи с когото и да било от тези хора, докато не се уверим, че порталът е тук и че е свободен от демони.
– Ще се върнем – казах на тълпата, скупчена край камината, бързайки да не изоставам от крачките на Ейдриън. – Никой да не си тръгва. – Още щом го изрекох, осъзнах жестоката ирония на указанието си. Те не можеха да си тръгнат. Не и ако не им помогнем.
– Не можете да се качите там. – Извика след нас костюмираният мъж, но аз не спрях.
Ейдриън също не спря. Той пое по стълбите вземайки по две наведнъж, щом стигнахме до стълбището, привлечен към втория етаж от сила, която не можех да усетя или видя.
Продължих да поглеждам към ръката си, докато го следвах. Нямаше зловещо златно сияние, нямаше болка. Дотук всичко е наред.
Стълбищната площадка на втория етаж се отвори в още по-прекрасна стая с витражи и извит таван, украсен с ред по ред гравирани дървени елементи. В нея имаше още една камина, а пред нея – още по-изкусно подредени мебели. Този път около камината нямаше никой и Ейдриън се насочи право към нея, избутвайки от пътя си луксозните дивани и столове. След това протегна ръка и аз бях шокирана да видя как тя изчезва, сякаш изтрита с магическа гумичка.
– Вратата е точно тук – каза той и дръпна ръката си назад, което я направи отново цяла. – Но е толкова нова, че все още не се усеща стабилна. Ела тук, Айви. Може да се затвори всеки момент.
– Няма да отида никъде без тези хора – възразих аз.
Ейдриън стигна до мен с две дълги крачки.
– Ще се върна за тях – каза той през зъби. – Мога да мина без теб, но ти не можеш да прекосиш портата без мен.
– Веднъж те оставих в царството на демоните – изръмжах аз. – Никога повече няма да го направя, така че можем да си губим времето в спорове или можем да вземем тези хора и след това всички да се махнем оттук. – Той измърмори една особено неприятна демонична прокоба, но с кратко кимване се отказа от борбата.
Бяхме почти до стълбището, когато ръката ми изведнъж пламна от болка, което съвпадна със силен свистящ звук зад нас. Не беше нужно да се обръщам, за да разбера, че вече не сме сами в стаята.
– Ебаси – изсъска Ейдриън и ме избута към стълбите. – Бягай.
Направих го за първите няколко крачки. След това се завъртях, спомняйки си, че имам пръстта от осветения гроб. Втурнах се обратно в стаята, за да видя как Ейдриън разбива рояла върху нечия глава. Дървото от пианото веднага придоби бледа, лъскава глазура, а след това се взриви навън, разкривайки афроамериканец с бяла коса и зловещи, подобни на албиноси очи. Това, че мозъкът му беше разбит от детски роял, изглежда също не стресна демона.
Той се усмихна, като каза нещо много бързо на демоничен. Не знаех какво, но разпознах една дума: името на Ейдриън.
– О, по дяволите – прошепнах аз. Демонът знаеше кой е Ейдриън.
Толкова за думите на Зак, че няма да е необходимо Ейдриън да бъде маскиран с архонтски блясък. От друга страна, кой друг би бил достатъчно силен, за да третира пиано като бейзболна бухалка.
След това демонът насочи погледа си към мен.
Ейдриън се възползва от разсейването му и хвърли по него покера за камина. Покерът се заби в гърдите на демона и го прободе. Ейдриън веднага хвърли по него един стол, другия диван и масичката за кафе, които бяха следващите. Дясната ми ръка пулсираше от болка, но аз се включих в сместа и хвърлих шепа гробна пръст към демона. За моя изненада нищо не се случи и Ейдриън спря мебелната си атака, за да ме избута обратно към стълбището.
– Казах ти, бягай – предупреди ме той. – Той е… – Това е всичко, което Ейдриън измъкна, преди мебелите, покриващи демона, да избухнат. В следващия миг той сграбчи Ейдриън. Почти веднага кожата на Ейдриън бе покрита със син оттенък, последван от блестящ бял слой, който наподобяваше лед. Измръзване – осъзнах с ужас, спомняйки си за стъкления блясък, който бе завладял дървото от пианото. Ето защо Ейдриън се беше борил с този демон с мебели, вместо с юмруци. По някакъв начин демонът трябва да е успял да замрази всичко, до което се е докоснал. А всичко, до което се бе докоснал, бе замръзнало толкова бързо, че в крайна сметка се бе взривило.
– Не. – Изкрещях, грабнах останалата гробна пръст и я хвърлих по демона. Това не само не успя да накара демона да освободи Ейдриън, но и той ми се усмихна, сякаш го бях развеселила.
Зъбите му бяха изпилени в ледени точки, а тези бледи, бели на цвят очи сякаш изгаряха в моите. От Ейдриън се изтръгна задушлив звук и ръцете му започнаха да махат отривисто, некоординирано. Паниката ме обзе, като в сравнение с нея болката от вече златната ми татуировка ми се стори почти блажена. Демонът убиваше Ейдриън точно пред очите ми, а единственото оръжие, с което разполагах, не работеше. То не е единственото ти оръжие. Думите прошепнаха в съзнанието ми, толкова слаби, че едва ги чух. Не знам защо погледнах надолу към дясната си ръка, но го направих. Дори с якето, което ме покриваше до китката, татуировката на древната прашка светеше толкова ярко, че осветяваше пространството около мен. Всъщност невероятната светлина, която се излъчваше от нея, накара изображението на въжето, което се увиваше около пръстите и ръката ми, да изглежда почти… истинско. Без да се замислям, хванах една част и дръпнах. Ако бях спряла да обмислям какво правя, никога нямаше да го направя, камо ли да продължа да дърпам, когато усетих безпогрешното отпускане на нещо осезаемо под кожата ми. Усмивката на демона изчезна и се превърна в израз на недоверие. Вече не дърпах, а дръпнах, агонията прониза ръката ми, сякаш я бях разрязал до костта. Но когато погледнах към дясната си ръка, кожата ѝ не беше пробита. И сега държах дълго, златно въже, което беше много, много истинско – и пулсираше с достатъчно свръхестествена сила, за да накара зъбите ми да дрънчат. Сякаш всичко се случваше на забавен каданс, видях как грабвам парче дърво и го поставям в примката на прашката. Видях как демонът пусна Ейдриън и се насочи към мен. Видя как го избягвам и завъртам въжето, след което го счупвам към него. След това усетих ледената, парализираща сила на способностите му, когато ръцете на демона се сключиха върху краката ми, но след миг тази хватка се разхлаби, а после изчезна. Паднах на пода, а краката ми бяха сякаш превърнати в сладолед. Лицето на демона беше точно до моето, докато главата ми се удряше в плочките, и аз зърнах рана на челото му. Преди да успея да се претърколя от него в инстинктивна защита, чертите му започнаха да се раздробяват, пукат и разтварят. Докато се съвзема в седнало положение, той вече беше само купчина пепел на земята до мен.
Назад към част 13 Напред към част 15
