ГЛАВА 14
– Какво се случва? – Поиска мъжки глас. Не отговорих. Завлякох се до Ейдриън, като трябваше да използвам горната част на тялото си, защото краката ми все още не работеха. Той се беше свил на кълбо, а синият оттенък, полепнал по кожата му, ме изплаши толкова много, че почти се разплаках. Когато стигнах до него, се увих около него, опитвайки се да използвам тялото си, за да го стопля. Той едва дишаше, а кожата му беше толкова студена, че само за секунди разбрах, че има нужда от много повече топлина. Сега. Събрах всичките си сили, за да го повлека към камината. Плочките пред нея бяха горещи и аз го положих върху тях. След това грабнах покъщнината от пепелта на демона. Беше толкова леден, след като се беше забил в тялото на демона, че залепна за ръцете ми, така че едновременно замръзнах и изгорях, докато го използвах, за да разпаля огъня по-високо. След като пламна, се хвърлих върху Ейдриън, надявайки се, че тройната топлина, идваща от всички страни, ще обърне ужасните последици от докосването на демона.
Наблизо исканията за отговори ставаха все по-силни, но аз продължавах да ги игнорирам. Цялото ми внимание беше насочено към Ейдриън, чиято кожа бавно губеше онзи ужасяващ синкав цвят. Едва забелязах агонията, която ме пронизваше, когато прашката започна да се навива обратно в дясната ми ръка, сякаш беше змия, която се връща в дома си.
Забелязах, че Ейдриън се размърда, когато част от въжето се пресегна през него, но бях толкова щастлива да го видя да се съвзема, че не спрях да се чудя защо.
– Ейдриън. Чуваш ли ме? – Попитах го, като леко го разтърсих.
Той издаде някакъв звук. По-скоро стон, отколкото дума, но това беше отговор. После опита отново и този път го разбрах.
– Това… боли – промълви той. Облекчението ме връхлетя с такава сила, че вече не можех да контролирам сълзите си.
Те се изляха от очите ми, дори когато се засмях от чистата, главозамайваща радост, че е жив.
– Толкова много – съгласих се аз и слязох от него, за да има място да маневрира. – Все още не усещам краката си. – Това беше вярно, но прашката отново се беше завъртяла около пръста, китката и предмишницата ми, сякаш не беше нищо повече от татуировката, на която сега приличаше.
Ако не седях до купчина демонична пепел, щях да се закълна, че съм си представяла как се преформатира в свещеното оръжие, но пепелта беше там. Както и болката, а последният път, когато бях почувствал нещо толкова мъчително, беше, когато използвах прашката, за да унищожа предишното царство на Ейдриън.
Ейдриън погледна пепелта на пода до нас, после дясната ми ръка. Ръката му попадна на татуировката ми, която все още блестеше с онзи преливащ златист цвят. С вик той я пусна и на дланта му се появи червена рана.
– Кучи син – издиша Ейдриън. – Все още работи. – Треперенето ме прониза, докато шокът от последните няколко минути отшумя достатъчно, за да приема това напълно.
– Но не както преди. – Гласът ми трепереше, но още докато говорех, започнах да се съвземам. – Но достатъчно. – Повече от достатъчно.
Да имам оръжие, което може да убива демони, вградено в ръката ми, беше невероятен дар. Какво от това, че можех да ги убивам само по един. Това може и да не е толкова страшно, колкото това, че прашката беше изтребила едновременно стотици от тях първия път, когато я използвах, но след това всички я смятаха за неработеща, ако се брои как не приличаше на нищо повече от татуировка на ръката ми.
Ейдриън седна много бавно. Всяко движение явно беше болезнено за него и като го виждах, сълзите в очите ми този път се появиха по друга причина.
– Съжалявам – прошепнах аз. – Отвлякох вниманието ти, затова той успя да те хване. Не трябваше да ти се изпречвам на пътя. – Той ме придърпа в прегръдките си.
Прегръдката му беше хладна, но все пак беше най-хубавото нещо, което някога бях изпитвала.
– Това не е твоя грешка – промълви той. – Не можах да го победя. Забвение беше един от най-старите и смъртоносни демони, които съществуват. Деметриус не си е играл, когато го е довел тук като подкрепление. – Костюмарят избра този момент, за да загуби хладнокръвие.
– Настоявам да знам какво се случва. – Избухна той, като се запъти към нас.
Ейдриън ме пусна, после се оттласна от пода и се изправи. Движенията му бяха много по-бавни от обикновено, но погледът, който отправи към Костюмаря, беше изпълнен с предупреждение.
– Вече не си в Канзас, Тото, и ако искаш да се прибереш у дома, ще млъкнеш и ще направиш това, което ти казваме.
– Аз съм пазач на парка, както и екскурзовод на замъка на Скоти – каза Костюмарят и се съвзе. – Ако не искате да ви арестуват, ще правите това, което ви кажа. – За да потвърди мнението си, Костюмарят, известен още като парковия рейнджър, извади пистолет.
Преди да успея да реагирам, Ейдриън го изблъска от ръката му. Дори в отслабналото си състояние той беше много по-бърз от нормален човек.
– Някой друг иска ли да ме изпита? – Почти изръмжа Ейдриън.
Костюмираният рейнджър пребледня, а хората, които бяха дошли с него на горния етаж, изглеждаха също толкова уплашени. Не исках да се страхуват от нас, затова опитах по друг начин.
– Господине, нещо ужасно се е случило с това място. Ще помогнем на всички да се измъкнат оттук, но нямаме много време да обясняваме, така че ще трябва просто да…
– Какви сте вие. – Изсъска една белокоса жена, прекъсвайки ме. – Ти уби онзи човек и го превърна в, в нищо.
– Той не беше човек – отговорих честно.
– Не я слушай – прошепна рейнджърът на по-възрастната жена. – Просто трябва да изчакаме, докато другият мъж се върне. Той каза, че ще доведе помощ.
– Имаш предвид мъжа с дългата черна коса. – Подсмърчането на Ейдриън беше подигравателно. – О, той получава помощ, така е, но не и за теб. Той е демон и води със себе си още демони. – Задъхах се от откровеността му.
Толкова за това, че улеснявам хората да разберат истината за свръхестественото.
– Няма да слушам това – каза белокосата жена. После размаха мобилния си телефон към мен. – Веднага щом получа сигнал, се обаждам в полицията. – Или краката ми се бяха възстановили от смразяващото докосване на демона, или чистото разочарование ме изправи на крака.
– Дори и да можеш, полицията не може да ти помогне. Знам, че звучи невероятно, но ти не си в същия свят, в който си била преди. Намираш се в паралелна сфера и да, от тази страна живеят демони. Ето защо трябва да върнем всички там, откъдето са дошли. – Може би не е изненадващо, че те не се вслушаха.
През целия си живот бях виждала проблясъци на царствата и когато за първи път чух какво представляват в действителност, също не повярвах. С няколко мърморения и погледи назад към купчината пепел хората си тръгнаха. Ейдриън въздъхна.
– Никой не вярва на истината, докато не стане твърде късно. Ето защо Деметриус ги подхрани с тези глупости за „получаване на помощ“. Иска да са послушни, докато не приключи с прибирането на всички. – Направих няколко крачки, опитвайки се да изтласкам изтощителната леденост от краката си.
Топлината от близката камина ме примамваше да се приближа по много причини. Вратата беше точно пред нея и всичко, което трябваше да направя, беше да позволя на Ейдриън да ме преведе през нея и щяхме да сме в безопасност. Той беше прав; Деметриус или друг демон можеше да се появи всеки момент. Но как щях да живея със себе си, ако не се постараех повече да спася и хората долу.
– Не се отказвам – казах на Ейдриън и започнах да се насочвам към стълбището на все още нестабилните си крака. Той ме последва и ме завъртя.
– Мислиш, че ще те послушат. Ти ликвидира един демон пред очите им, а те все още не вярват какво се случва. Като стана дума за това, имаш късмет, че закова демона в главата, без да се целиш истински. Може би няма да имаш този късмет отново, ето защо трябва да тръгнем сега. – Знаех, че е прав, но лицето на Жасмин, както и това на родителите ми, изплуваха в съзнанието ми.
Може би никой не е успял да им помогне, когато са били в ситуации като тази, или може би някой е успял, но е предпочел да не го направи. Как бих могла да погледна сестра си в очите, ако сега си тръгна от тези хора. Как бих могла да издържа и да си спомня за родителите си, ако проявявам същата апатия, каквато са проявявали слугите, когато са допринесли за смъртта на родителите ми.
– Трябва да опитам още веднъж – настоях, като се отдръпнах от Ейдриън.
Челюстта му се сви, но не ме спря, докато се провирах покрай него. Може би и той не можеше да понесе мисълта да остави тези хора зад себе си. Може и да не е в пълната си сила, но бях почти сигурна, че все още може да ме метне през рамо и да ме промуши през портала, ако наистина искаше.
Слязох по стълбите, без да се спъна, което изискваше много усилия. След това внимателно си проправих път към голямата входна зала. Хората, които бяха станали свидетели на случилото се горе, се бяха скупчили с останалата част от групата и по враждебните погледи в моя посока не беше трудно да се досетя за какво са говорили.
– Каквото и да сте чули, всички трябва да дойдете с мен, ако искате да се измъкнете оттук. – След това си поех дълбоко дъх. Нямаше как да им кажа какво се е случило, без да прозвучи безумно, затова просто продължих напред. – Това място е изтеглено в друга сфера и демоните идват да ви поробят, но горе има портал, който ще ви върне у дома. – Беловласата жена разклати пръст към мен.
– Не я слушайте. Тя е луда и е зла. Казах ви, че е убила един човек и го е превърнала в мръсотия.
– Той не беше човек, беше демон и има още откъде да дойдат – отвърна Ейдриън, приближавайки се зад мен. – Ако искаш да живееш, ще ни позволиш да те измъкнем оттук.
– Това е нелепо – изплю се един очилат, добре облечен мъж. – Не знам каква измама се опитваш да направиш, но онзи другият човек каза, че е имало неочаквано затъмнение. Това е всичко и той тръгна да търси помощ…
– Огледайтесе – изръмжах аз, като махнах към прозореца. – Не само че от часове е черно, но и пустинята е замръзнала. Никое затъмнение не би могло да направи това, нито пък измамник. Знам, че е много за възприемане, но трябва да приемеш, че си в друго царство, за да можеш да се измъкнеш по дяволите от него.
– Демони. Царства. Очаквате от нас да вярваме в това? – Промълви той, а останалите се съгласиха.
Замислих се колко време ще ми отнеме да ги поваля всички, да ги изнеса нагоре и да ги изкарам един по един през портала. Твърде дълго, ако се съди по това, че едва вървях, а Ейдриън изглеждаше по-добре, но не с много.
– Имате ли още едно обяснение за това как изведнъж върху вас се е стоварила една тъмна, мразовита версия на този свят? – Контрирах, опитвайки се да ги накарам да преодолеят отрицанието си. – Ако нямате, може би ще искате да започнете да слушате лудия.
– Даде най-доброто от себесе, но те не слушат и трябва да тръгваме – промълви Ейдриън, дърпайки ме за ръката.
Подпрях краката си, отивайки за последен аргумент.
– Иска ми се да мога да ви докажа съществуването на демони и други царства, но нямам време. Вие не ми вярвате. Добре, доверете се на собствените си очи. Затъмненията траят минути, а не часове. Те не изключват всичко, което не се захранва с батерии, не изключват клетъчните сигнали и не замразяват пустините. Знаете това, така че ако това не е затъмнение, значи е нещо, което не би трябвало да е възможно, но все пак е. Така че, моля ви, ела с нас на горния етаж, а ние ще ви преведем през портала и ще ви докажем, че можем да ви приберем у дома. – Вложих цялото си отчаяние в тези последни няколко думи, опитвайки се да кажа и с очите си това, което изглежда не можех да предам гласово.
Очилатият Гай се обърна. Костюмираният рейнджър, беловласата дама и повечето от останалите също се обърнаха. Но след няколко колебливи погледа едно четиричленно семейство пристъпи напред.
– Ще дойдем – каза бащата, като вдигна малкото си момиченце.
– Заведи ги горе – казах на Ейдриън, борейки се с прилива на сълзи. – Моля ви, останалите да дойдат с нас. Както казах, ще ви докажем, че можем да ви измъкнем оттук. – Вместо това те започнаха да се отдръпват, подтиквани от непрестанните мълчаливи обвинения на беловласата дама и от собственото си неверие.
Ейдриън поведе семейството към стълбището и след няколко дълги мига, в които напразно се надявах, че поне още един човек ще промени решението си, ги последвах нагоре. Бях почти на върха, когато един писък ме накара да избягам последните няколко стъпала. Спънах се, но успях да вляза в разградената музикална стая навреме, за да видя как двамата родители удрят по камъка около камината.
– Чакай. – Викаше майката, а бащата пъхаше ръце в пламъците, сякаш се опитваше да изтръгне нещо обратно.
– Всичко е наред – успокоих ги аз, като направих странен скок в стаята. – Той ще се върне веднага, обещавам. – Едва успях да кажа това, когато Ейдриън се появи и едва не събори родителите с внезапното си влизане.
Той не спря да обяснява, както продължавах да правя аз, а сграбчи и двамата в мечешка прегръдка и след това се хвърли към камината. Те изчезнаха, сякаш пламъците някак си ги бяха погълнали. Знаех какво се случва, но честно казано, все още изглеждаше малко странно. Костюмираният рейнджър избра този момент, за да нахлуе в стаята. В ръцете си държеше свещник и го размахваше към мен.
– Къде са те. Какво си им направила?
– Нищо – започнах аз, но появата на Ейдриън ме прекъсна.
Той ме хвана за раменете и забелязах, че диша тежко и цветът на лицето му не изглеждаше добре.
– Добре ли си? – Попитах, достатъчно притеснена, за да пренебрегна внезапния вик на рейнджъра
– Какво, по дяволите?
– Замръзяването ми се отрази зле, а прекосяването на царствата го влошава още повече. – Думите на Ейдриън бяха накъсани между тежките му вдишвания. – Остава ми само още едно пътуване, Айви. – Веднага се обърнах към рейнджъра.
– Моля те – започнах да казвам, но тогава Ейдриън се обездвижи толкова рязко, че го погледнах загрижено. Той гледаше през рамото ми, а когато погледнах натам, рейнджърът вече не беше сам на вратата. Деметриус стоеше зад него.
Назад към част 14 Напред към част 16
