ГЛАВА 15
Татуировката ми заживя с мъчителен, светещ живот, но с прилив на паника осъзнах, че нямам какво да сложа в прашката. Трябваше да натъпча джобовете си със снаряди веднага щом разбрах, че оръжието може да се прояви, но се бях съсредоточила върху опитите да спася Ейдриън.
После бях насочила вниманието си към спасяването на останалите хора, мислейки със сърцето си, а не с инстинкта си за оцеляване.
Ейдриън ме придърпа по-силно към себе си и очаквах той да ни изстреля през портала, въпреки че Деметриус със сигурност щеше да ни последва. Можех ли да измъкна прашката от ръката си и да намеря нещо, което да хвърля по Деметриус, преди демонът да ни застигне от другата страна. От това колко бързо Ейдриън се придвижваше между царствата, се съмнявах в това. Страхът накара сърдечния ми ритъм да се удари в ребрата ми, но Ейдриън не ни издърпа през портала. Вместо това той издаде нисък, почти доволно звучащ смях, докато гледаше демоничния си приемен баща.
– Деметриус, надявах се да се върнеш, преди да тръгнем. Зак е от другата страна на този портал. – Ейдриън придаде тежест на лъжата, като хвърли подигравателен поглед между камината и демона. – Ела с нас. С удоволствие бих видял как той отново ще ти срита задника. – Вместо да отговори, Деметриус погледна в моя посока и тези черни като въглен очи сякаш се впиха в моите.
Каквато и маскировка да ми беше сложил Зак, това нямаше значение; той знаеше, че съм аз, и злобната омраза в погледа му ми замрази гърлото, въпреки близостта ми с огъня. После обърна вниманието си обратно към Ейдриън и омразата се стопи. Всъщност по чертите му се появи нещо като възторжена обич.
– Сине мой, не ти ли стига вече твоето бунтарство?
– Едва започвам – отвърна Ейдриън, а тонът му бе разкошен от омраза. Рейнджърът сложи тежка ръка на рамото на Деметриус, без да може да види зловещите сенки, които идваха от демона.
– Това момче тук е твоят син. Той… – Една от тези сенки преряза гърлото на рейнджъра, превръщайки думите му в ужасни задушаващи звуци.
Той падна на колене, а от врата му бликна кръв. После тази смъртоносна сянка се присъедини към останалите вихри зад Деметриус, след като се наведе към мен в нещо, което можеше да се нарече само вълна.
– Как изобщо успя да се измъкнеш от старото ми царство? – Попита Ейдриън, без да изпитва шока, който аз изпитвах от току-що случилото се. – Прашката го опустоши. Би трябвало да си изпепелен точно сега.
– Има два вида демони – каза Деметриус, а тонът му беше лек. Почти закачлив. – Такива, които стоят наоколо, за да разберат какво може да направи Давидовец с едно свещено оръжие, и такива, които бързат да излязат навън, за да не го разберат. – Ейдриън се ухили.
– И така, ти избяга, за да спасиш живота си, като страхливец, какъвто си.
– Наричане с имена. – Деметриус се изсмя с лек укор. – Такава човешка черта. Не те ли научих на нещо по-добро. – Смехът на Ейдриън беше нисък и грозен.
– О, ти ме научи на много неща, които ще прекарам остатъка от живота си, за да ги отуча. С удоволствие бих останал да си поговорим, но Зак ме чака. – След това той ни хвърли назад и започнаха разтърсващите усещания на свободното падане при преминаването от една сфера в друга.
Кулминацията им беше, че се приземих с лице напред в стая, която изглеждаше идентична с тази, която бяхме напуснали, с изключение на това, че нито една от мебелите не беше счупена и тук беше много по-топло.
Ейдриън ме издърпа нагоре, преди да успея да кажа „оу“ за това, че съм паднала на земята.
– Той ще бъде точно зад нас – промълви той, като наполовина ме носеше, наполовина ме измъкваше от стаята в бяг. Опитах се да не изоставам, като проклинах замръзналите си, все още несилни крака.
– Но ти му каза, че Зак е тук. – Той измърмори.
– Това може и да ни спечели няколко минути, но той гарантирано ще реши, че блъфирам.
– Тогава нека взема нещо за прашката. – Протестирах. Ръката на Ейдриън се стегна около мен, докато ме принуждаваше да тичам надолу по стълбите с темпо, което едва успявах да овладея.
– Не се притеснявай. Ако си достатъчно близо, за да го уцелиш с прашката, значи Деметриус е достатъчно близо, за да те убие със сенките си. – Все още исках да грабна нещо, което може да се използва като снаряд, но пепелявият цвят на Ейдриън в комбинация с учестеното му дишане ме накараха да насоча цялата си енергия вместо това да тичам под собствената си сила. Той изглеждаше по-ужасен, отколкото някога бях виждала, и това не беше само от прекосяването на царствата.
Беше получил нападателна прегръдка на цялото тяло от Забравата, а ето че аз имах проблеми с възстановяването, след като бях получил само кратък захват на краката.
Стигнахме до основната стая на долния етаж, когато Ейдриън внезапно забави ход. Четиричленното семейство, което беше издърпал, беше до входната врата. До тях имаше полицай и той посегна към оръжието си веднага щом ни видя. Ейдриън ме избута настрани толкова силно, че аз паднах.
– Казах ти, никаква полиция – изръмжа той, докато се хвърляше към полицая. Чу се изстрел от пистолет и аз изкрещях. Скоростта на Ейдриън го накара да се приземи върху полицая и в продължение на няколко безумни секунди двамата се търкаляха по земята, като преобръщаха всичко, което им се изпречеше на пътя. Затичах се натам, но в мига, в който стигнах до тях, проехтя още един изстрел и купчината крайници замря.
– Ейдриън. – Изкрещях.
Тъмнозлатната му глава се вдигна. Кръвта бе размазала лицето му и той бе по-блед, отколкото някога съм го виждала, но успя да се усмихне.
– Слугите. Лесни за убиване – промърмори той. После се строполи над тялото на полицая, което започна да се разпада на пепел.
Превъртях Ейдриън и затаих мъчителен дъх, когато видях кървавата дупка в стомаха му. Беше прострелян, а ние бяхме изразходвали цялата манна, която носехме със себе си.
– Помогни ми да го пренеса на дивана – казах на бащата, който шокирано се взираше в пепелта, която допреди малко е била полицай. – Помогни ми – повторих аз. – Хвани го за краката, а аз за раменете. – След още един зашеметен поглед към пепелта бащата се подчини.
Качихме Ейдриън на дивана и аз извадих мобилния си телефон, като изпуснах облекчен звук, когато видях, че все още работи.
– Какво се случи с него. Какво се случва? – Молеше майката, докато стискаше двете си ридаещи деца.
– Той не беше човек – отвърнах аз, набирайки номера на Коста. – Ейдриън знаеше, че на истеричното обаждане за хора, пренесени от тъмна, ледена версия на този свят, вероятно ще се отзове някой прислужник. Ето защо ти е казал да не се обаждаш в полицията… Коста. – Казах, когато той отговори. – Къде си?
– Къде си ти? – Беше мигновеният отговор на Коста. – Навън ли си?
– Да. Ние сме в замъка на Скоти и Ейдриън наистина е ранен. – Гласът ми се пречупи при последната дума, но отказах да се пречупя. Животът на Ейдриън зависеше от това дали ще успея да се сдържа. – Нуждаем се от манна и от изход оттук. Веднага.
– Разбрах. Намираме се на около четиридесет минути източно от Скоти на 276, така че скоро ще сме там. – Четиридесет минути. – Погледнах към прозореца, който показваше, че нощта вече е настъпила. – Това е твърде дълго. – В тъмното Деметриус можеше да се разхожда свободно от тази страна на кралството.
Започнах да натъпквам в якето си всяка здрава, декоративна дрънкулка, която ми попадаше. Те не бяха толкова издръжливи, колкото камъните, но бяха най-доброто, което можех да измисля в момента. Ейдриън беше казал, че няма да са от полза, ако Деметриус е толкова близо, но предпочитах да имам лош шанс, отколкото никакъв. Деметриус можеше да се появи всеки момент. Служебното ченге бе стигнало дотук светкавично, въпреки че бяха минали само няколко минути, откакто Ейдриън бе измъкнал семейството през портала… или пък бяха минали повече.
– От колко време си тук? – Попитах бащата. След объркания му поглед уточних. – Колко време мина, откакто Ейдриън те изведе през камината. Десет минути. Двадесет.
– Около час – отговори бащата, а жена му кимна уплашено в знак на съгласие.
Почти изохках от облекчение. Точно така, времето се движеше по различен начин в царствата, понякога по-бързо, понякога по-бавно.
Ейдриън беше казал, че на Деметриус може да му трябват няколко минути, за да реши дали блъфира. Тъй като там минутите се равняват на около час от тази страна, може би ще имаме достатъчно време да се измъкнем. А и полицаят-прислужник не беше пристигнал тук с портала, така че това означаваше, че тук има кола, която мога да открадна. – Тръгвай – казах на Коста, като формулирах плана си. – Ще се срещнем по пътя.
Назад към част 15 Напред към част 17
