ГЛАВА 17
Събуди ме мирисът на прясно сварено кафе. Вдишах, фантазирайки за чаша с много захар и сметана, когато си спомних какво се беше случило точно преди да загубя съзнание.
– Ейдриън – изпъшках, когато отворих очи.
Лицето на сестра ми се фокусира. Челото на Жасмин беше набръчкано от притеснение, но в този момент се изчисти и тя ми се усмихна с напрегната, макар и унищожителна, усмивка.
– Ако той е първото нещо, за което се сещаш, това означава, че си се върнала към старото си аз. – Седнах, а ръката ми инстинктивно се насочи към главата ми.
Нямаше превръзки или прорезни рани, значи бях излекувана. Дали той е бил.
– Добре ли е той? – Попитах, като се огледах, но само аз и Жасмин бяхме в спалнята на автобуса.
– Вече е добре – каза тя за мое голямо облекчение. – Въпреки че беше полумъртъв, когато Брут долетя с двама ви обратно при нас. Отне ни цялата мана, която имахме в автобуса, за да излекуваме и двама ви. – Седнах и когато стаята сякаш се наклони, тогава разбрах, че раните ми може и да са излекувани, но не съм се възстановила докрай.
– Това беше умно, да изпратиш Брут за нас. Аз припаднах веднага след като той стигна дотам, а не знам дали Ейдриън щеше да успее да шофира до теб в това си състояние.
– Вероятно не – каза Жасмин. После се засмя, макар че звучеше по-скоро задушено, отколкото забавно. – Предполагам, че вече не мога да мразя Ейдриън, като се има предвид, че той пое куршум и нещо, което изглеждаше като адски побой, за да те измъкне от това царство.
– Надявам се да спреш – казах аз и задържах погледа ѝ. – Не е нужно да го харесваш, но той не е направил нищо, за да заслужи омразата ти. – Тя прокара ръка през бялата ивица в косата си.
– Направил го е с това, че е един от тях.
– Юдеанец. – Въздъхнах. – Той не може да помогне за това, както и аз не мога да помогна за това, че съм последният давидовец.
– Не това – каза тя. – Демон. Не ме интересува дали формално е човек, той е точно като тях. Освен това са напълно безмилостни, освен когато става дума за каквото те искат, ако искат нещо, ще стъпчат всеки и всичко, за да го получат. – Това беше толкова близко до загрижеността, която бях почувствала, когато Ейдриън отпътува от онези закъсали шофьори, без да погледне назад, че просто я погледнах за момент.
Възможно ли е тя да е права.
Не – реших аз, отблъсквайки тези страхове. Тя не може да е права.
– Обстоятелствата принудиха Ейдриън да бъде целеустремен и безмилостен. Понякога са принуждавали и мен да бъда такава – казах, а убеждението ми се засилваше, докато си мислех за хората, които трябваше да оставя зад гърба си в кралството.
Не бях искала, но нямах избор. През повечето време нямаше и Ейдриън.
Това не означаваше, че някой от нас е безсърдечен до степен да прилича на демон. Жасмин просто не го разбираше. Жасмин си пое дъх накъсано.
– Може би не трябва да съдя Ейдриън. Аз също съм вършила ужасни неща.
– Не, не си – казах веднага. Тя отвърна поглед и раменете ѝ започнаха да треперят.
– Аз… не ти казах това преди, но те измъчваха Томи, за да ме накарат да отговарям на въпроси за теб. Не исках, но това, което направиха с него… – Гласът ѝ се пречупи и по лицето ѝ се разляха сълзи. – То ме съкруши. Разказах им всичко. Продадох те, Айви. – Болката в гласа ѝ беше толкова сурова, че ме разкъса. Не можех да си представя колко ужасно е било за нея, когато е видяла как приятелят ѝ е измъчван от най-садистичните същества, които съществуват. Опитах се да заговоря, да ѝ кажа, че я разбирам, но тя почти насила вдигна ръка. – След това те все пак убиха Томи и ми се присмиваха, че съм вярвала, че ще го оставят жив, ако им кажа това, което искат да знаят. След това и аз исках да умра, но омразата… тя ме държеше. Беше единственото нещо, което го правеше, и сега, ако го пусна, не мисля, че ще успея да се справя – завърши тя с мъчителен шепот, преди да се разтвори в сълзи.
– Да, ще успееш – казах аз, хванах ръцете ѝ и ги стиснах. – Ти си силна, Жасмин. Много по-силна, отколкото те някога ще бъдат, без значение колко сили имат. И ти не си ме продала. Ти не знаеше къде съм и какво правя през цялото време, докато демоните те държаха, така че не се чувствай виновна за това нито миг повече. – Гласът ми се повиши, докато се опитвах да я накарам да ме погледне. – И дори да знаеше и да им кажеш, пак щях да те обичам. Ти си моя сестра и нищо няма да промени това. – Тя най-сетне вдигна поглед, а смесицата от надежда и разбито сърце в погледа ѝ беше болезнена за наблюдаване.
– Наистина ли.
– Разбира се, аз ти го казвам – казах, като вложих цялата си убеденост в гласа си. – Завинаги. – Тогава тя направи нещо, което не беше правила, откакто бяхме деца. Обгърна ме с ръце и се разплака.
* * *
Половин час по-късно Жасмин използва светлоотразителната повърхност в банята, за да се увери, че е изчистила всички следи от сълзите си. Аз не бях използвала спирала като нея, така че трябваше само да плисна малко вода на лицето си и да издухам носа си няколко пъти, за да бъда като нова.
– Ще се опитам да не мразя повече Ейдриън – обади се Жас от банята – но ми е много по-трудно да вярвам в най-доброто за него като теб, особено когато съм чувала толкова много за най-лошото му от демоните, които ме държаха в плен. – Изтръпнах, доволна, че не съм чула това, което тя беше чула.
Ейдриън ми беше разказал общи неща за миналото му, но никога не съм искала да знам подробности.
– Разбирам и не очаквам чудеса. – След това изпуснах кратък, ироничен смях. – Добре, предполагам, че очаквам, но си ги запазвам за намирането на жезъла и възможността да го използвам. – Тя поклати глава.
– Защо да не можеш да го използваш? – Погледнах встрани, обвинявайки скорошната си загуба на кръв за подхлъзването.
Жасмин не ме беше виждала да владея прашката, така че не знаеше, че използването ѝ едва не ме беше убило, а жезълът трябваше да е много по-мощен.
В оптимистичните си дни си давах шанс петдесет на петдесет да оцелея. И все пак, какво можех да направя. Да не се опитам да спра разрушаването на стените между царствата. Дори и да можех да живея със себе си, ако не направя нищо, за да предотвратя масовото клане, което щеше да последва – а аз не можех, не и след това, което бях видяла – нямаше да преживея и последиците.
Така че, вероятна смърт или не, жезълът беше най-добрият шанс, който имах.
Просто не бях в състояние да кажа на Жасмин, че използването му вероятно ще бъде последното нещо, което ще направя в живота си. Все още не. Тя все още беше твърде смазана емоционално, за да се справи с това.
Лъжата на бездействието все още е лъжа – един вътрешен глас сякаш се подиграваше. Нима само снощи бях казала това на Ейдриън. Толкова много неща се бяха случили оттогава, че ми се струваше, че е минало много време.
– О, знаеш – казах аз, принуждавайки се да се засмея фалшиво. – Безпокойство от представянето. Случвало ми се е да изпадам в ужас и преди хоровите си сола. – Не можех да ѝ кажа истината, дори това да ме правеше пълен лицемер.
Предпочитах да изпитам оправдания ѝ гняв по-късно, отколкото да я нараня още повече сега, докато тя вече кървеше отвътре от безброй емоционални рани.
– Спомням си. – Усмивката на Жасмин ми подсказа, че е повярвала на лъжата, което беше облекчение. – Но ти беше страхотна с тези и ще бъдеш страхотна и с това. Мама и татко… – гласът ѝ се пропука – те биха се гордели с теб, Айви. – Не очаквах сълзите, които се разляха по бузите ми, сякаш копнееха да избягат. Толкова много се опитвах да не скърбя открито за родителите ни, както за да бъда силна за Жасмин, така и за да избегна болката, която ме погребваше всеки път, когато си позволявах да се занимавам със смъртта им.
Те ме бяха осиновили, след като бях изоставена на магистралата като боклук. Отгледаха ме със същата любов и отдаденост, с която се бяха отнасяли към биологичната си дъщеря, и всячески се опитваха да ми помогнат да преодолея психологическия си недъг, който се оказа свръхестествена съдба.
Нямаше начин да преодолея толкова голяма загуба. Единственият ми механизъм за справяне беше да я загърбя. Ето защо принудих още една фалшива усмивка, докато прибирах косата на сестра ми зад ухото ѝ.
– Те също щяха да се гордеят и с теб. – И щяха да искат ти да си щастлива.
Избърсах очите си, решително пресушавайки сълзите си.
Ако успеех, тя щеше да има шанс да бъде, както и Коста, Ейдриън и безброй други хора. Какво беше една малка вероятна смърт в сравнение с това.
– Ще си взема душ – казах ѝ, почесах се с ръка по косата си и усетих нещо зърнесто. – Ако не се лъжа, имам засъхнала кръв по себе си.
* * *
Автобусът ни спря и тръгна по време на душа ми, но не се замислих, докато не излязох в общата жилищна зона на автобуса, не се огледах и не разбрах, че някой липсва.
– Къде е Ейдриън? – Коста шофираше и ми отвърна с махване с ръка.
– Излезе за друга кола, тъй като трябваше да остави своя Challenger. Знаеш, че този звяр е твърде бавен и тромав. Ще ни трябва нещо с мощност, когато има друга спешна ситуация.
– Когато. – Повторих, като се засмях малко кухо. – Каква полупразна мисъл. – Коста ме погледна със саркастична усмивка.
– Ти си единственият оптимист в това пътуване, Айви. – Брут беше на обичайното си място зад седалката на шофьора, одеяло го покриваше от главата до ноктестите пръсти. Когато се приближих, той започна да се мята в очакване. Обгърнах го с ръце и се озовах в скута му, когато той ме сграбчи. След това с щастливо хъркане започна да облизва лицето ми през одеялото.
– Ти си голям мечок, хванат в капана на страшно тяло на гаргойл – казах му, но нямах нищо против. Той сигурно беше измъкнал мен и Ейдриън направо от кабриолета, спасявайки ни от катастрофа в тежко контузените ни състояния. Това си заслужаваше няколко облизвания на лицето. – Кой е най-добрият, Брут. – Продължих, като потупах огромната му глава. Той отговори с поредица от подсвирквания, които бяха очевиден превод на аз съм, аз съм. така че го потупах и похвалих отново.
Жасмин ме наблюдаваше с някакво болезнено очарование.
– Мама и татко трябваше да ти позволят да си вземеш още едно кученце, когато бяхме малки – промълви накрая тя. – Ти си го загубила, Айвс.
– Приятелите идват във всякакви форми и размери – отвърнах перверзно. – И това включва двутонни, демонично променени влечуги. – Жасмин поклати глава, но когато се обърна, зърнах усмивка.
Брут беше преминал от това да я ужасява, да я кара да бъде предпазлива и сега да предизвиква усмивка.
С времето тя бе осъзнала, че страховитият страж, който бе видяла, когато бе попаднала в царството на демоните, не представляваше наистина всичко, което Брут бе.
Като се замисли, същото можеше да се каже и за възприятието ѝ за Ейдриън, макар че тя вероятно щеше да приеме Брут по-бързо. След като приключих с похвалите към Брут за спасяването ни, изпих онази чаша кафе и приготвих нещо за закуска или обяд, тъй като беше минало доста време.
След това изненадах себе си, като заспах на дивана. Не осъзнавах, че все още съм толкова уморена, но сигурно беше така, защото когато се събудих, навън беше тъмно.
Потиснах мигновената си тръпка при вида на чернотата, притисната към прозорците, сякаш беше злокобна сила, която се опитваше да влезе.
Струваше ми се, че е минало твърде много време от последния път, когато тъмнината, която видях, беше истинско, живо същество, което се опита да ме убие.
– Не се притеснявай, намираме се на свещена земя. – Гласът на Ейдриън долетя от задната част на автобуса, след което той излезе от банята, все още сушейки косата си с кърпа.
Не знаех откъде знаеше, че съм се събудила, нито откъде знаеше за мигновения ужас, който ме обзе от тъмнината навън, но думите му ме успокоиха. Както и това, че го видях без никакви дупки от куршуми, кръв или синкаво оцветена кожа.
Станах и отидох при него, а той ме обгърна в прегръдка, която сякаш шепнеше обещания на душата ми, които аз с удоволствие попих.
– Хм. – Сестра ми прочисти гърлото си и това беше първият момент, в който разбрах, че и тя е наблизо. – Бих казала да си вземеш стая, но при наличието на такава наблизо се страхувам, че можеш наистина да го направиш. – Обърнах се и я видях да седи на пътническата седалка, въпреки че автобусът беше паркиран.
– Това шега ли беше? – Попитах учудено. Тя ми намигна с малка усмивка. – Надявам се да е така. – Засмях се и пуснах Ейдриън доста неохотно. – Дори и да се изкуша да го оставя да се изплъзне от обещанието си, за да докаже, че няма да ме предаде, той се кълне, че няма да го направи. – Ейдриън изви вежди към Жасмин, сякаш искаше да каже: Обзалагам се, че не си очаквала това. От изражението ѝ се виждаше, че е прав.
– Пропуснах ли нещо. – Коста влезе в автобуса.
– Нищо, което искаш да знаеш – промълви Жасмин. Сега, когато всички бяха тук, исках да ги информирам за най-значимото нещо, което се беше случило по време на бягството ни от Кралството.
– Имам да ви кажа нещо, което би трябвало да ви накара да се почувствате по-добре. – Прочистих гърлото си. – Мисля, че убих Деметриус. – Изричането на тези думи ме накара да се чувствам едновременно щастлива и уплашена.
Исках да празнувам и в същото време се страхувах, че демонът ще се появи по магически начин, за да докаже, че греша. Очите на Жасмин се разшириха.
– Наистина.
– Не беше ли вече мъртъв? – Беше изненаданият въпрос на Коста.
Ейдриън издаде нисък, злобен звук.
– Той е оцелял след случилото се в Бенингтън и макар да се надявам Айви да е права, няма да повярвам, че е наистина мъртъв, докато не затанцувам в пепелта му.
– Но как би могла да го убиеш? – Коста изглеждаше объркан. – Прашката е изчезнала, а аз мислех, че само архонтите могат да убиват демони. – Вдигнах ръката си.
– Оказа се, че прашката не е изчезнала. Тя просто е в спящо състояние, докато демонът не се приближи. Тогава се превръща отново в истинска, само че ги убива само по един. – Жасмин и Коста се взираха невярващо в маркировката.
Ейдриън сложи ръка върху татуировката, като се усмихна малко мрачно.
– Тя казва истината и щях да имам следи от изгаряния, за да го докажа, ако снощи не бяхте ме натъпкали с мана.
– Мен също ме изгаря – казах аз с глух смях. – Само че нямам видими ранички. Поне не ме боли толкова, колкото първия път, когато я използвах. – Ейдриън погледна напред-назад между мен и татуировката, преди да срещне очите ми.
– Не мисля, че силата на оръжието е намаляла. Мисля, че си станала по-силна и можеш по-добре да издържаш на болката. Всъщност… – Изражението му придоби твърд, оценяващ вид – с нея вече имаме какво да използваме, за да изградим толерантността ти към тоягата. Осветеното оръжие е най-добрият начин да те обучим да издържаш на друго осветено оръжие. – Не ми хареса как звучи това.
– Как. Трябва да съм много близо до демон, за да активирам прашката, а аз не искам скоро да рискувам живота си да се закачам с демони. – Твърдостта в изражението на Ейдриън не намаля, дори когато лека усмивка изви устните му.
– Може би знам начин да заобиколя това.
Назад към част 17 Напред към част 19
