ГЛАВА 18
Усетих носталгия, когато огледах кампуса на университета „Маркет“ в Милуоки, Уисконсин.
Ако животът ми се беше развил по друг начин, щях да съм близо до завършване на младшата си година в Колежа на Уилям и Мери. Жасмин щеше да завършва първата си година там, а родителите ни щяха да очакват с нетърпение да се приберем и двете у дома за лятото.
Вместо това бяхме сираци, отпаднали от училище, които се промъкваха в кампуса с гаргойл, маскиран като чайка, бивш пленник на демоничния свят и последен потомък на Юда.
Нищо чудно, че имаше моменти, в които част от мен си мислеше, че това е просто един дълъг, изключително странен сън. И все пак бяхме тук и някъде в този кампус се намираше мястото, което Ейдриън очевидно наричаше свой дом.
Разбира се, той не живееше тук като студент. Всъщност, според него, никой не знаеше, че изобщо живее тук.
Бях усетила тътена на свещената земя още щом стъпихме в кампуса.
Тъй като това беше католическо и йезуитско училище, това обясняваше защо. На територията на училището имаше повече от няколко църкви, но забелязах, че свръхестествените вибрации се засилваха, колкото повече се приближавахме към целта си.
Докато стигнем до параклиса „Света Йоана“, нервите ми се чувстваха така, сякаш са се превърнали в струни на китара по време на концерт.
Със своята средновековна архитектура малкият каменен параклис изглеждаше така, сякаш му е мястото до руините на замък на самотен европейски хълм. А не заобиколен от многоетажни лекционни зали на територията на модерен американски университет.
Вечерната меса току-що беше приключила, ако се съди по хората, които се изсипваха от параклиса.
Усмихнах им се, докато се изкачвахме по каменните стъпала, като пренебрегнах многото любопитни погледи, насочени към Брут. Ако смятаха, че чайката, която се клатушка зад нас, изглежда странно, щяха наистина да се стреснат, ако можеха да видят истинската форма на Брут.
– Все още не мисля, че това е добра идея – промърмори Коста.
По изражението на лицето ѝ личеше, че Жасмин е съгласна, но мълчеше. Ейдриън ги погледна бързо, преценяващо, преди да отговори.
– Още веднъж, всеки, който иска, може да остане в автобуса.
– Веднага щом се уверя, че Айви наистина е в безопасност, си тръгвам оттук – каза енергично Жасмин. – Дотогава оставам. – Този път сребристосините очи на Ейдриън се спряха на мен.
– Не казвам, че ще е лесно, но би трябвало да е толкова безопасно, колкото и редовната тренировка за стрелба по мишена.
– Разбира се, ако пренебрегнеш частта, че мишената е жив, кръвожаден демон – каза Жасмин под носа си.
Трябваше да призная, че това ме накара да се замисля, когато Ейдриън за първи път ми разказа плана си, но знаех също толкова добре, колкото и той, колко важно е да се обучаваш за жезъла.
Жасмин не го знаеше, затова беше реагирала така, сякаш Ейдриън се опитваше да изпълни съдбата си, като ме предаде.
Докато се успокои достатъчно, за да го чуе как обяснява предпазните мерки, бяхме на половината път до Милуоки. Сега обаче, когато моментът беше настъпил, се чувствах повече от леко нервна. Не защото си мислех, че Ейдриън е на път да изиграе ролята на Юда, а защото се страхувах от болката, която предстоеше.
Когато влязохме в параклиса, дясната ми ръка започна да изтръпва, сякаш прашката беше започнала да се събужда. Имаше смисъл; според Ейдриън демонът се намираше на около трийсет метра под мястото, където стояхме. Вътрешността на параклиса не беше силно украсена, но това, което имаше, беше красиво. Дървените столове контрастираха с древните каменни стени и мозайките на витражите. Таванът беше изненадващо нисък и плосък, докато не наближи олтара, а след това се извисяваше нагоре с цял етаж и придобиваше формата на осмоъгълник, разрязан наполовина.
Параклисът вече беше празен от ученици, но един свещеник в пълни одежди спря Ейдриън, когато той започна да отива зад резбования олтар.
– Сине мой, какво правиш…
– Аз съм Ейдриън, отче Луис – прекъсна го той, като се усмихна криво.
– Ейдриън. – Каза свещеникът с очевидно щастие. – Каква впечатляваща нова маскировка. Толкова се радвам да те видя. Мина толкова време, че започнах да се притеснявам.
– Това не е никаква маскировка. За първи път виждаш истинския ми образ, а що се отнася до това, че ме няма – отвърна Ейдриън и протегна ръка, за да ме привлече напред – ще разбереш, щом се запознаеш с причината. Айви, това е отец Луис. Зак ме доведе при него, когато бях току-що излязъл от царствата, а той ме прие и ми даде бърз курс по човечност. Отец Луис, това е Айви. – Поздравих се и стиснах ръката на отец Луис, но когато дойде време да го пусна, свещеникът не го направи. Вместо това беловласият отец започна да трепери, докато се взираше в татуировката, която се виеше от пръста ми до предмишницата.
– Ейдриън – прошепна той. – Това… това… това тя ли е? – Изглеждаше твърде шокиран, за да довърши изречението, затова го направи Ейдриън.
– Да, тя е последният давидовец и да, това е прашката на Давид, вградена в кожата ѝ – каза той почти нежно.
За мой голям ужас, свещеникът падна на колене, мърморейки молитви на латински. Той обаче продължаваше да държи ръката ми, а за възрастен човек имаше добър захват. После натисна целувка към татуираната примка около пръста ми.
– Сангвиник Давид, арморум Дей – издиша той и най-накрая ме освободи.
– „Кръвта на Давид, оръжието на Бога.“ – Отдръпнах се колкото се може по-бързо, изнервен от неуместното поклонение.
Ако този свещеник ме познаваше, щеше да ме завлече до най-близката изповедалня и после да я заключи, докато не разкрия всичките си грехове, което щеше да отнеме известно време. Ейдриън ми се усмихна.
– Не позволявай това да те притеснява. Отец Луис е емоционален човек. Трябваше да видиш реакцията му, когато Зак му каза кой съм. Той изсипа съд със светена вода върху главата ми и започна да рецитира молитвата на екзорсиста. – Не можах да се сдържа да не се ухиля при мисления образ, което намали неловкостта на момента.
След като се прекръсти, отец Луис се изправи, като ми се усмихна с мило изражение.
– Извинявам се, госпожице. Бях неподготвен. Да вярваш в нещо не е съвсем същото като да го видиш на живо.
Уверих го, че всичко е наред, докато обмислях истинността на това твърдение. Преди месеци бях повярвала, че прашката ще работи, защото всички ми бяха казали, че ще работи, но въпреки това бях смаяна, когато наистина видях как демони и слуги падат със стотици от нея.
Нищо чудно, че добрият отец беше загубил малко от хладнокръвието си, след като Ейдриън му каза коя съм.
Да видиш и да повярваш бяха две различни неща. А понякога да вярваш и да се доверяваш също бяха две различни неща.
Знаех, че Бог е истински, заради всичко, през което бях преминала, но все още се борех да му се доверя.
В края на краищата, в най-добрия случай изглеждаше безразсъдно да поставяш съдбата на света на двадесет и едно годишено момиче, което далеч не беше най-умното или най-смелото, което човечеството можеше да предложи. Ако питате мен, всяко божествено същество, което смяташе, че това е добра идея, заслужаваше няколко съмнения.
– Помниш ли Коста, а това е сестрата на Айви, Жасмин – продължи представянето Ейдриън. – Тук сме, за да може Айви да изгради своята толерантност към персонала. Прашката излиза наяве в присъствието на демони, ето защо трябва да се видим с Блинки.
– Името на демона е Блинки? – Попита Жасмин невярващо.
Ейдриън изхърка.
– Той отказа да ни каже истинското си име, а аз не го познавам, така че трябваше да го наречем по някакъв начин. Ще разбереш защо избрахме това, когато го видиш.
– Моля, позволете ми да наблюдавам проявлението на прашката – каза отец Луис, а гласът му почти трепереше от вълнение.
Ейдриън го потупа по гърба.
– Доставете ми торба със стопроцентова, ръчно изсипана гробна пръст и имате сделка. Последният свещеник, през когото минах, сигурно е смесил обикновена почва с партидата, тъй като тя не направи нищо друго, освен да вбеси демона, върху когото попадна. – Отец Луис се просълзи.
– Готово. – Сега вече знаех защо гробната пръст, която бяхме използвали, не беше подействала на Забвение.
Отец Луис забърза към предната част на параклиса. Помислих си, че тръгва да вземе уговорената свещена пръст, но вместо това той заключи вратите на параклиса и се върна.
– Така и не обясни как Блинки успя да се озове на осветена земя, без да се взриви или нещо подобно – казах на Ейдриън.
Той се усмихна и за най-кратък миг ми напомни за Деметриус. Демонът беше единственият друг човек, когото бях виждал, който можеше да предаде такова мрачно очакване само с едно свиване на устните си.
– Скоро ще разбереш, но ще ти подскажа – ако съществуват осветени предмети, значи съществуват и техните аналози. – С това Ейдриън грабна една от четирите колони, които обграждаха олтара, и я завъртя около оста и.
Със скърцащ звук целият олтар и част от каменния под под се повдигнаха настрани, като накараха свещниците и кадифената кърпа да се разбият на пода. Новата позиция разкри квадратно, отворено пространство под олтара със стълби, които водеха надолу.
– Чували сте за врати-капани, ами това е олтар-капан – каза Ейдриън и усмивката му стана предизвикателна. – Следвайте ме.
Назад към част 18 Напред към част 20
