ГЛАВА 20
Това изявление беше посрещнато с мълчание. Проверих краката си и установих, че мога да се изправя отново.
Уау.
Това не се беше случвало, когато намерих прашката. Тогава просто бях почувствала тревога на цялото тяло и странно усещане за придърпване, което ме беше довело до местоположението ѝ.
Колко ли силен трябва да е жезълът, щом само присъствието в близост до него беше достатъчно, за да ме събори от краката ми.
Твърде силен.
Веднага щом тази депресираща мисъл се появи в съзнанието ми, я отблъснах. Трябваше да го направя, независимо от последствията. От друга страна, поне щеше да свърши скоро.
– Да го направим – казах аз и влязох в малката стая, която с един поглед се оказа крипта.
Един мъж стоеше до каменна гробница, която беше единствената мебел в помещението. Изглеждаше на възрастта на баща ми, с гъста кестенява коса, бледа кожа и изправена като таран стойка, която ми напомняше на морски пехотинец в пълна бойна готовност.
Дотук свършваше човешката му прилика. Беше без риза, което разкриваше странни разширения на плътта под ръцете му, които приличаха на клапи, сякаш носеше скафандър от кожа.
Не това обаче ме накара да спра и да се вгледам в очарован ужас. Това бяха очите му.
Всичките няколко дузини от тях. Очите покриваха цялата горна част на тялото му, дори и на тези кожени капаци. По-лошото е, че те следяха всяко мое движение, сякаш самото присъствие не беше достатъчно страшно.
Толкова, толкова се радвах, че беше облякъл чифт торбести панталони. Ако тези очи бяха навсякъде по него, не исках да знам.
После срещнах погледа на очите в нормално изглеждащото му лице и наистина потръпнах. Никой човек не би могъл да вложи в погледа си такова сурово, неподправено зло.
Дори слугите не можеха.
Демоните имаха монопол върху това, а този сякаш беше големият майстор. Докато се взирах в него, ме смразяваха тръпки чак до душата ми.
Ако в ръката ми не беше увито оръжие за убиване на демони, може би щях да си тръгна точно сега. Но аз останах, а освен това усещах в тази стая още по-мощно оръжие. Затова се взирах в него и се опитвах да не му позволя да види колко ме е разтревожил.
– Защо има очи навсякъде по себе си? – Попитах Ейдриън с възхитително спокоен глас.
– Блинки е бил серафим – каза Ейдриън, като ме погледна косо. – Серафимите бяха едно от най-високите нива на ангелите, излъчващи светлина като огнени бури, но Блинки загуби всичко това, плюс перата си, когато се разбунтувал по време на Падението.
Демоните бяха толкова зли; често забравях, че много от тях са били ангели. Не бях чувала за серафим и никога не бях предполагала, че един ангел – паднал или не – може да изглежда толкова странно. Да бъде покрит с пера и да излъчва светлина щеше да помогне, но все пак.
С тези странни, широки платна, израстващи от горната част на ръцете, гърба и краката му, Блинки приличаше на кръстоска между човек и скат манта.
Като прибавим и десетките очи, които го покриваха, за пореден път се оказа, че предубедените ми представи за ангелите са погрешни. Един ден трябваше да взема Библията и да проуча тези неща.
– Тя е Давидовец – отвърна серафимът, превърнал се в демон, с презрително подсмърчане. – Сигурно се шегуваш. – Оскърблението прогони последната част от тревогата ми.
– Блинки, това е. – Казах, а тонът ми беше хладен. – Напълно разбирам защо са те нарекли така. Ти си мечтата на офталмолога. – Той се усмихна и това просто разтягане на устните му успя да излъчи злонамереност.
Жасмин влезе, погледна демона и излезе, видимо разтреперана. Ейдриън ме спря, когато започнах да вървя след нея.
– Коста ще се увери, че тя е добре – каза той. С един-единствен поглед към демона Коста тръгна, като изглеждаше облекчен от това. – Не докосвай кръговете около него – предупреди ме Ейдриън. – Те ще те наранят, защото маркират границите на прокълнатата земя.
– Прокълнатата земя. – Повторих и се наведох, но не докоснах трите отделни линии, които образуваха кръгове около демона. Най-близката до мен изглеждаше направена от блед, рохкав пясък, вторият пръстен изглеждаше като пепел, напластена в каменния под, а третият беше образуван от тъмно петно, което приличаше на засъхнала кръв.
Ейдриън коленичи до мен, като пръстът му се опираше в близост до кръга от блед пясък.
– Да, така е. Изсипахме и след това остъклихме тези линии около Блинки, след като оставихме свещената земя да го повали. Казвал съм ти, че осветените предмети си имат своите аналози. Този първи пръстен е съставен от смлените кости на Молох, полудемон, който заповядвал да се принасят в жертва деца за неговото поклонение. Следващият пръстен съдържа пепел от Вавилонската кула, а третият – пролята кръв от първата битка между архонти и демони. Ако събереш подобни предмети заедно, те превръщат земята, върху която лежат, в осъдена земя, което прави пространството, където стои Блинки, толкова безопасно, колкото и домашната база. – Бях с отворена уста от историята, която се криеше зад тези безобидни на вид кръгове.
– Откъде изобщо ги взехте тези неща? – Той повдигна развеселено вежди.
– Бивш демоничен принц, помниш ли. – Вярно, все забравях това.
Значи така Блинки е могъл да оцелее под параклиса. Прокълнатата земя образува невидим щит под него и около него. Това обясняваше и защо на вратата на тази крипта нямаше ключалки. Ако демонът направеше и една крачка извън малкото си защитено пространство, тя щеше да е последната му.
А сега вече знаех и че прокълнатите предмети ще ме наранят по същия начин, по който осветените нараняваха демоните, но това не ми казваше всичко.
– Никога не си ми казвал как изобщо си хванал в капана един демон – напомних на Ейдриън.
Той сви рамене.
– Сблъсках се с Блинки преди няколко години, докато той търсеше за ученици, с които да снабди близкото царство. Принудих го да попадне на свещена земя, което едва не го уби, а после му направих тази секция в криптата, за да мога да го разпитам за прашката. Казах ти, че отначало я търсех, защото исках да убия Деметриус. Едва по-късно открих, че не бих могъл да я използвам, дори и да я намеря. – Не, Зак беше скрил това от Ейдриън, както архонтът беше скрил много важни неща от мен.
Продължих да се оглеждам в стаята, виждайки още странни кръгове, изрисувани по стените. Те дори преминаха над вратата, която все още беше отворена след прибързаното излизане на Жасмин и Коста.
– Какво е това?
– Мютери – отвърна Ейдриън. – Те отменят вибрациите, оставени от свръхестествените обекти. По този начин другите демони не могат да проследят следите им обратно до източника и да намерят Блинки.
– Ето защо преди не усещах жезъла. – Изпуснах треперещ смях. – Тези „мютери“ сигурно са притъпили вибрациите му. – И когато Ейдриън беше отворил вратата, това разчупи кръга на заглушаване, позволявайки на остатъчната сила на жезъла да освети свещените ми сензори достатъчно, за да ме събори от краката ми.
Сега предстои наистина трудната част.
– Госпожице, моля ви, къде е? – Попита разтревожено Отец Луис.
Сякаш беше отбелязано с Х, аз отидох до част от стената само на около два метра извън кръга на демона.
За наш късмет този, който беше заровил жезъла, не го беше скрил няколко крачки по-нататък, иначе щяхме да си имаме още един голям проблем.
Притиснах ръката си към стената. Силата се протегна, за да запрати дланта ми, и аз се усмихнах въпреки новия прилив на болка.
– Точно тук е.
Ейдриън се обърна към отец Луис.
– Ще ни трябват електрическа бормашина, работни ръкавици и много плат. – На мен той каза: – Няма да го пипаш, Айви. Още не. Аз ще го извадя, а после ще го заключим на сигурно място, докато изградиш поносимостта си към него. – Не се срамувах от това колко облекчена ме направи това.
Повече време за тренировки беше добра идея. Даваше ми по-голям шанс да оцелея.
– Ооо, да дадем жезъла на Мойсей на юдеите, прекрасна идея – подиграваше се Блинки, за да прекъсне щастието ми. Ейдриън го стрелна с опасен поглед.
– Виж това въже, увито около ръката ѝ. Това е прашката на Давид и макар че не успях да те убия през последните няколко години, тя може да го направи.
Отец Луис си тръгна, след като измърмори нещо на латински, от което устата на демона се сви.
– Суеверен стар глупак – каза той презрително. След това бледозелените очи по цялото му тяло се стесниха, докато се взираше в мен. – Трябва да знаеш, че жезълът ще те убие, ако се опиташ да го използваш. – Най-големите ми страхове бяха изречени на глас.
Не можех обаче да му позволя да разбере, че е постигнал успех.
– Прашката не го направи – казах аз, като държах светещото въже около ръката си за акцент.
– Обикновена играчка – издекламира демонът. – Нейната слава се състои в това, че е убила един великан. Жезълът на Мойсей постави цял народ на колене с толкова страшни язви, че подобни на тях не са виждани нито преди, нито след това.
– Още една дума към нея – каза Ейдриън през зъби, – и няма да живееш достатъчно дълго, за да видиш тоягата. – Блинки махна с ръка, сякаш изведнъж му беше омръзнало.
Прекарахме няколко напрегнати минути в това мълчаливо противопоставяне, докато стъпките по стълбището не накараха главата ми да се завърти към вратата. Отец Луис се втурна в стаята, леко зачервен, и пусна няколко предмета до краката на Ейдриън.
– Вече имах тук повечето от това, което ти трябваше, за когато правим ремонта – каза той, а думите му бяха по-задъхани от усилието му.
– Бормашината беше в съседната зала, която е в процес на изграждане. – Ейдриън изхърка.
– Откраднал си я.
– Взех я назаем – отвърна свещеникът бързо. – Ще я върна веднага щом приключим.
Час по-късно Ейдриън беше издълбал един от каменните блокове, които съставляваха стената. Почти затаих дъх, когато видях очертанията на нещо в тясното пространство между тези камъни и следващия слой скала. Ейдриън ме погледна, а изражението му беше толкова неразгадаемо, че чертите му можеха да бъдат издълбани от стените, които ни заобикаляха.
След това, много бавно, той извади продълговат предмет, увит в тъмни, зацапани кърпи. Поех си дълго дъх. Отец Луис падна на колене и за пръв път демонът изглеждаше уплашен.
След това Ейдриън дръпна кърпата и разкри какво има вътре. Загледах се, поклащайки глава в объркване. Това не приличаше на жезъл. Не бях специалист по тях, но не беше ли жезълът по същество дълга дървена пръчка?
Това беше от камък и ако слабата светлина не ми играеше лоша шега, приличаше на плоча. Тогава нисък, жестоко доволен смях проби шокираната тишина в криптата.
– Изглежда, че твоите прочути свещени сензори са набрали грешен номер, Давидовке – изрева демонът.
Назад към част 20 Напред към част 22
