Глава 28
Напуснахме клуба на разсъмване. Като вампир това беше най-нелюбимият ми час за пътуване, но в момента беше и най-безопасният. С изгряването на слънцето не трябваше да се притесняваме, че Дагон ще се промъкне при нас, ако реши да пренебрегне предупреждението на баща ми толкова скоро. А и ярките лъчи на светлината сега предизвикваха усмивка у мен, вместо да се отдръпна от тях като вчера. Каква разлика от липсата на махмурлук. И много секс.
Облякох се с дрехите, които бях намерила в „Изгубени и намерени“ в клуба. Те не си подхождаха, но това едва ли имаше значение. Иън носеше полицейска униформа. Съмнявах се, че я е намерил в „Изгубени и намерени“, така че предположих, че някой от полицаите, които се бяха появили в клуба снощи, сигурно си е тръгнал с много по-малко дрехи, отколкото беше дошъл. Можех само да си представя историята, която Иън щеше да му набие в главата, за да обясни и липсата на дрехи.
Силвър вървеше край нас, вързан на каишка, сякаш беше всеки друг домашен любимец. Бях го омагьосала така, че крилата и перата му да са невидими. Сега той приличаше само на по-малка версия на сив самоед.
Аз също се бях омагьосала, използвайки външния си вид, който обикновено носех. Слабакът, както го описа Иън. Да, тя беше по-малко красива и извита от истинската ми форма, но Тенох ми беше придал този вид, използвайки за шаблон биологичната си дъщеря. Бях запазила цвета на кожата си, но все още смятах, че да нося лицето и формата на дъщеря му е една от най-високите почести в живота ми. Тенох я беше обичал толкова много, че помнеше всяка нейна подробност дори хиляди години след смъртта ѝ. Беше споделил любимата си памет с мен, за да ми помогне да се скрия от Дагон, бившите ми похитители и останалите последователи на Дагон. Още преди да ме превърне във вампир, Тенох се отнасяше с мен като със семейство.
– По дяволите!
Проклятието на Иън завъртя главата ми. Той държеше до ухото си новия мобилен телефон, с който някак си се беше сдобил. Устните му бяха свити в тънка линия, докато слушаше. Не можех да разбера думите, но ми се стори, че разпознах гласа на Менчерес. Звучеше така, сякаш Иън слушаше записано съобщение. После Иън изведнъж хвърли телефона си на земята толкова силно, че той се разби.
– Какво става? – Дагон ли беше направил нещо ужасно на един от приятелите на Иън? Това би приличало точно на него.
– Сюн Гуан – изръмжа Иън.
Примигнах.
– Какво тя? – Тя не би наранила никого…
Иън тупна върху останките от телефона си, сякаш вече не го беше унищожил достатъчно.
– Ревнивата кучка изрази толкова много тревога от предполагаемия ни брак, че слухът за това стигна до Менчерес. Сега той настоява да разбере какво, по дяволите, се случва, а ако го пренебрегна, ще се наложи двама души да ни преследват.
Знаех безброй думи на стотици езици, но от устата ми се изтръгна само
– О, ебаси!
Иън ме погледна разочаровано.
– Точно така. – След това измърмори още една поредица от проклятия, която завърши с – Менчерес ще каже на Криспин, после Криспин ще каже на Кат, а Кат ще каже на всички. Може и да започнеш да си купуваш кървав годежен пръстен още сега.
– Майната му – казах с още по-голяма сила. – Това означава, че и Дагон ще чуе за това!
Иън ме погледна раздразнено.
– Сякаш ми пука какво мисли той.
Острият му ум сигурно беше притъпен от ужаса му, че е разкрит като уж женен мъж.
– Сега Дагон знае, че съм жива, но не знае под каква самоличност се крия. Знае обаче, че сме си партнирали, така че колко време мислиш, че ще му отнеме да разбере, че всъщност съм Веритас, щом чуе, че изведнъж си се оженил за пазителка на закона?
Веждите на Иън се събраха в най-тъмната от всички бръчки.
– Всичко, което си направила, за да се скриеш…
– Разкрито – казах аз, като се разтреперих. – Точно така. – По дяволите, Сюн Гуан! Как можа да го направиш?
Но това не беше нейна вина. Не биваше да позволявам на Сюн Гуан да се приближи достатъчно близо до мен, за да я нарани по този начин. Знаех, че чувствата ѝ са дълбоки, и все още търсех утеха в прегръдките ѝ от време на време. Подобно на Иън, тя също беше усетила, че се сдържам, както в леглото, така и извън него. Но никога не бях свалила гарда пред нея. Отказът ми беше наранил дълбоко Сюн Гуан, както и отказът ми от сериозни връзки. Сега моят предполагаем обрат, като се ожених за непознат, сигурно беше твърде голям за нея. Само аз бях виновен за това, че тя говори с другите за болката си.
Все пак всички хора, за които трябваше да получа справедливост, не заслужаваха Дагон да ме убие заради това. Иън също не заслужаваше и се нуждаеше от мен, за да осигури победата си. Часовникът на псевдонима ми може и да се изнизва, но играта още не беше приключила.
– Ще се справим с Менчерес, като изиграем щастливата двойка, а след това ще трябва да действаме бързо, за да убием Дагон.
– Как? – Попита откровено Иън. – Дори и да успеем да заблудим Менчерес да повярва, че бракът ни е истински, макар и изключително идиотски, плановете ни за Дагон изискват време. Сега нямаме такова.
– Знам! – Мозъкът ме болеше от всички идеи, които измислих и веднага отхвърлих. Страданието ми сигурно беше осезаемо, защото Силвър захленчи и се притисна към крака ми. Наведох се, за да го погаля, докато се опитвах да измисля как да компресираме първоначалния си, сложен план в много по-бърз вариант.
Иън клекна до мен.
– Не исках да ти се нахвърлям. Нищо от това не е по твоя вина.
– Не? – Отговорих, като се засмях без чувство за хумор. – Не е някоя от бившите ти любовници, която провали всичките ни планове по дяволите.
– Можеше и да е – каза той, като ми хвърли внезапна усмивка. – Статистически погледнато, би трябвало да е така. Въпреки огромната си възраст вероятно си се ограничила до едва четири или пет любовници годишно. Често съм преминавал през тази бройка за една нощ, така че моите бивши несъмнено са повече от твоите.
Тъй като беше надценил значително броя на любовниците ми, той беше прав.
– Спомням си какво правеше, когато те намерих – казах аз.
– Е, това. – Махането на Иън отхвърли оргията на тема карнавал. – Дори не се забавлявах истински.
– Съгласна съм. Изглеждаше по-скоро мизерно, отколкото каквото и да било друго.
Веждите му се вдигнаха.
– Мизерно: може би е пресилено…
Въздъхнах.
– Хайде, Иън. Мислеше, че ти остават само сто седмици живот. Избрал си да прекараш това време не с приятелите си, нито с членовете на рода си, нито дори с непознати, които са те намирали за привлекателен. Вместо това си го прекарал с хора, на които си платил, за да бъдат там. Това трябва да е било ужасно самотно, което прави тази оргия само на няколко стъпала от саморазправата по скалата на страданието.
Саркастична усмивка изкриви устата му.
– Колко прилича на теб да пренебрегваш повърхността и да виждаш какво има под нея. Повечето хора не си правят труда. Грешиш обаче за едно нещо. Да бъда с приятелите си щеше да е по-нещастно. Тогава щеше да ми се наложи да мисля за това колко много щяха да ми липсват. И все пак, тъй като времето не стигаше, исках да имам повече спомени за това какво е усещането хората да ме докосват, без да искат да ми навредят. Знаех, че това ще са едни от последните, които ще получа, тъй като ми оставаха по-малко от две години, преди Дагон да дойде да прибере душата ми. Разбира се, оргията само ме накара да се почувствам още по-самотен. Можеше и да блъскам врати в празна къща, само за да се преструвам, че звуците, които издават, са гласове на други хора.
Докоснах лицето му.
– Знам какво е да се лекува болката по нездравословен начин. Понякога съм осъдителна и забравям това, но когато се възстановявах от най-тежката си травма, правех неща, които не ми дават възможност да критикувам теб или някой друг.
Той покри ръката, която държах до лицето му, със своята.
– Може би някой ден ще ми разкажеш за най-тежката си травма.
Погледнах настрани, зървайки отново саркастичната му усмивка, преди да пусне ръката си. В един момент докосването му ми липсваше, но все още не бях в състояние да се отворя така, както той искаше.
– Значи действията на Сюн Гуан не са по твоя вина – каза той, връщайки се към първоначалната си теза. Силвър долови вътрешния ми смут. Той отново захленчи, като търкаше главата си в мен. Разперих перата край крилата му, после спрях, когато усетих някъква неравност. Тогава потопих пръстите си по-дълбоко, за да видя какво е това.
Неравностите бяха белези. Гневът ме изгаряше. Не можех да си представя какви поражения трябва да е нанесъл Дагон, за да остави трайни белези на същество, което се лекува почти толкова добре, колкото и аз. Благодаря на всички богове, че скандинавският вампир се беше изпуснал. Ако не беше той, който ми каза за заклинанието на Дагон за проследяване на кръвта, Силвър щеше да се върне в най-жестокия плен, за да може Дагон да се възползва от създание, което е създадено, за да бъде пазено…
– Силвър! – Извиках, подскачайки от вълнение.
Това толкова стресна Симагил, че той полетя назад, докато новата му каишка не го спря. Започнах да го успокоявам наведнъж, като през цялото време Иън ме гледаше така, сякаш съм си загубил ума.
– Не съм луда – обявих аз, след което се засмях, когато най-близката двойка до нас чу това и направи двоен поглед. Да, предполагам, че това едва ли е било гръмко потвърждение за нечия здрава психика. – Знам как можем да доведем Дагон при нас веднага щом пожелаем.
– Прекъсни заклинанието си за защита на моите марки – отвърна Иън.
Махнах с ръка към разкрача му.
– Не това, макар че и това би го направило. Все пак тогава Дагон ще разбере, че това е капан, тъй като ти никога не би направил това случайно. Но ако оставя блокиращото заклинание върху кръвта на Силвър да се разсее, Дагон ще може да го проследи отново. Той знае, че Силвър е с нас, а Дагон е достатъчно арогантен, за да вярва, че магията му е пробила дупка в заклинанието ми. Ако Дагон смята, че е надвил магията ми, не бива да очаква капан.
Още по-хубаво е, че баща ми не можеше да ме накаже за това, че съм нарушил заповедта му. Дагон щеше да удари веднага щом ме видеше. Тогава каквото и да направех, за да се защитя, можеше законно да се нарече самозащита.
За част от секундата по лицето на Иън премина тревога. Не можех да си представя защо, но после тя изчезна, сякаш никога не е била там.
– Самонадеян или не, Дагон не е глупак. Той пак ще дойде със сила. Ще ни трябва цялата ни обща сила, за да го убием, плюс няколко заклинателни огледала в готовност.
Защо всичко, което казваше, вече имаше способността да ме изненадва?
– Възнамеряваш да използваш огледалния капан върху Дагон? – Със сигурност го мислех, но не бях споделил това с Иън.
Той ме погледна развеселено.
– Защо мислиш, че първо го изпробвах върху теб? Повярвай ми, имаше много други начини, по които можех да спечеля този спор между нас.
– Как мислиш? – Казах, усмихвайки се, защото отново имах надежда.
Той се наведе.
– Не мисля – промърмори той. – Знам. Точно както знаех, че трябва да те имам, дори когато те презирах за това, което мислех, че си направила.
Близостта му беше достатъчно разсейваща. Когато устата му се плъзна към най-чувствителното място на гърлото ми, почти забравих за какво си говорим. Когато той леко го захапа, желанието ме прониза като стрела, изстреляна от арбалет с високо напрежение.
– Никога не бих убила невинен – успях да измъкна. – Това, че Кейти се е родила различна, не означава, че се е родила грешна. Действията, а не съществуването, определят характера.
– Не мога да не се съглася. – Той изръмжа срещу кожата ми, преди бавното му облизване да ме накара да потръпна. – Всичките ми инстинкти ми казваха това за теб, но все пак те бях виждал на тази екзекуция. Не можех да го съчетая с това, което ми казваше инстинктът, докато не направи пиянската си изповед.
Все повече и повече се радвах, че се бях напила напълно онази вечер. Това също много не приличаше на мен, но ето че бях очевидно горд пияница.
– Спри – казах аз и го избутах назад с неохота. – Имаме работа за вършене. Обади се на Меншерес и се опитай да го успокоиш. Щом се погрижим за него, ще преминем към подготовката на тези огледала за Дагон.
Лека усмивка изкриви устата му.
– Има ли още поръчки?
Десетки ясни такива мигновено преминаха през ума ми. Иън вдиша, сякаш опитваше въздуха.
– Липсва ми истинският ти аромат, когато си възбудена. Този мирише така, както изглеждаш: скучно и сладко. Но когато блясъкът ти падне и си такава, каквато е трябвало да бъдеш – поредното вдишване отново приближи устата му до гърлото ми – ароматът ти ми напомня за пролетните дъждове по време на светкавична буря – див, чист, смъртоносен и зашеметяващо красив, точно като теб.
Затворих очи, оставяйки гласа, думите и близостта му да ме завладеят. Никога не ми се беше случвало някой да ми въздейства на толкова много нива. Онази част от мен, която го обичаше, жадно поглъщаше всяко мистично усещане. Но логичната част казваше, че всичко това ще се превърне само в болка. По-лошото е, че знаех, че логичната част е права.
Иън се нуждаеше от мен сега, но когато това не станеше, той щеше да си отиде. Той не се преструваше на това. Може и да се наслаждаваше на предимствата на това, че бяхме захвърлени заедно, но аз бях единствената, която усещаше нещата на по-дълбоко ниво. Това трябваше да спре, преди Сюн Гуан да не е единствената, който лекува объркано и наранено сърце.
– Запази комплиментите си за по-късно – казах аз и отворих очи. – Сега имаме твърде много работа за вършене.
Сега усмивката на Иън беше част от усмивка.
– Обичаш да вдигаш отново щитовете, нали?
Когато те бяха единственото нещо, което ме предпазваше от наплива на емоциите, които изпитвах само аз? Да.
– Не знам какво имаш предвид, но нямаше ли да се обадиш?
– Така е. – Той отиде при най-близкия до нас човек, даде му няколко мига от погледа си, след което се върна обратно, държейки мобилния му телефон. Щом набра номера на Менчерес, той отговори още на второто позвъняване. – Менчерес – каза Иън с весел, бодър глас. – Получих петнайсетте ти съобщения.
– Вярно ли е? – Бях застанала толкова близо до Иън, че чувах ясно Менчерес. Бившият фараон никога не беше звучал по-разстроен. – Наистина ли се оженихте?
Иън изсумтя, но каза:
– Изглежда добрите новини се разпространяват бързо – с най-лекия тон. Ако не знаех колко много не е искал новината за тази измама да стигне до Менчерес, никога не бих предположила какво му е струвало да потвърди това.
Мълчание в продължение на цяла, много неприятна минута. После Менчерес каза:
– Все още ли си в Ню Йорк? – С толкова равен тон, че се стреснах. Едно е Менчерес да е разстроен. Това, че звучи толкова студено, обикновено означаваше, че хората ще умрат.
– Засега – отвърна Иън. – Но скоро заминаваме…
– Аз вече съм тук – прекъсна го Менчерес. – Долетях веднага щом до мен достигнаха сведения за това къде сте и какво сте направили.
Иън извъртя очи.
– Разбира се, че ще го направиш. – После поклати глава към мен, сякаш искаше да каже: „Родители, какво ще правите?“
– Ще се отбием. Къде си отседнал в „Риц“? Или в „Уолдорф“?
– В Риц – отвърна Менчерес рязко. – Пентхаус апартамента. Ела сега и не я води със себе си.
Нея? Дори не заслужавах да ме наричат с името ми? Обикновено безупречните маниери на Менчерес предшестваха рицарството с толкова хиляди години, че често се чудех дали той не го е измислил. Сега аз бях „тя“. Трябва да е бил наистина ядосан.
– Ще се видим скоро – каза Иън и затвори слушалката.
Погледнах го, след като се уверих, че наистина е прекъснал разговора.
– Знаеш, че ще дойда с теб, нали?
Смехът на Иън беше толкова небрежен, колкото и тонът, който беше използвал, когато потвърди брака, който никога не беше искал.
– Както напомни на Сюн Гуан, там, където е единият съпруг-вампир, другият е допуснат независимо от това. Но ти наистина трябва да се преоблечеш. Погледът му огледа несъответстващите ми дрехи и твърде големите ми обувки, докато издаваше тутакси звук. – Не мога да те накарам да видиш новия си свекър изглеждайки като уличен метач.
– Освен ако не принудя някого да смени дрехите си с мен, не виждам как облеклото ми може да се подобри. Оставихме портфейлите си в хотелската стая, която вампирите разбиха, помниш ли?
– Не познаваш ли един трол, който ти дължи камион злато? – контрира той.
– Той не ми дължи – поправих го аз, но Иън беше прав. Никога не съм възнамерявала да прибера златото, което Нехтан ми обеща, но щеше да е много по-лесно да превърна част от него в пари в местната заложна къща, отколкото да се сдобия с новата идентификация, която щеше да ми е необходима, за да имам достъп до сметките си. Освен това ще е по-трудно да ни проследят с пари в брой. Тогава беше Нехтан.
– Да се отбием в Сентръл парк.
Назад към част 28 Напред към част 30