Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Нюанси на злото – Книга 1 – част 5

Глава 4

Очите на Иън светеха с изумруд, а мускулите в челюстта му показваха колко е недоволен от този развой на събитията. Но когато заговори, гласът му беше лек и вместо да се опита да отдръпне ръката си, сега пръстите му погалиха моята.
– Пазител на закона, който практикува забранена магия. Колко неустоимо лицемерно от твоя страна.
Не смятах да му кажа, че съм научила това заклинание много преди Съветът на вампирите да забрани магията. Или че повече от няколко пазители на закона владееха поне магии на средно ниво. В противен случай как щяхме да преследваме практикуващите нечестивци, когато дори един аматьор щеше да е в състояние да ни свали?
– Сега всеки от нас има по нещо за другия – отвърнах аз.
Устните му се свиха.
– Никой няма да ми повярва и ти го знаеш.
Вярно, но…
– Ти знаеш една по-голяма тайна за мен. Дори да не ти повярват от Съвета на вампирите, това пак би създало проблеми, ако слухът за моето спиране на времето стигне до неподходящи уши.
Усмивката му само нарасна.
– Изтънчеността не ти отива. Просто ми кажи, че ще ме убиеш, ако разкрия тайните ти.
– Добре. Ще те убия и това ще боли – казах откровено.
Той се засмя и ме блъсна под брадичката.
– Както вече казах, това е духът.
Иън изглеждаше също толкова развеселен от заплахата ми да го убия, колкото и когато си мислеше, че ще се спусна към него. Той можеше да е морално пропаднал, хронично нечестен и необяснимо опасен, но беше и… забавен. Това, или пък настроението ми се повдигаше от съзнанието, че ако всичко вървеше по план, Иън щеше да донесе на много хора дългоочакваното правосъдие.
Но преди да стигна до това…
– Има още едно нещо, което трябва да направим, преди да тръгнем – казах аз, като извадих сребърния нож на Иън и малка торбичка от задния си джоб.
Иън погледна торбичката с по-голям интерес, отколкото ножа.
– Какво има в нея?
– Соли. – Поставих тапата на мивката, преди да изсипя трицветните соли в нея. След това прерязах китката си с ножа, като исках кръвта ми да излезе от раната.
Имах необходимото количество, преди раната да заздравее. Вампирите може и да нямаха биещи сърца, но ние контролирахме потока на кръвта в телата си. Като последна съставка сложих ножа върху вече кървавите соли.
Иън се облегна на стената на душа.
– Сол, кръв и сребро. Ако имаше мастило и подходящи инструменти, щях да си помисля, че се каниш да направиш опит за татуировка за отблъскване на демони.
– Откъде знаеш за тях? – Попитах, без да вдигам поглед. Заклинанието, което бях направила, означаваше, че сега не е нужно да го наблюдавам постоянно.
– Вбесих Дагон преди десетилетия, но той не ме намери, докато не го призовах през изминалия месец. Мислиш, че това, че го избегнах, беше само късмет?
Сега наистина вдигнах поглед.
– Ти си се предпазил от това Дагон да използва заклинание за локализиране, за да те намери?
Една кестенява вежда се изви.
– Него и всеки друг демон, който би могъл да опита това. Демоните могат да бъдат верни гадове. Ако прецакаш един от тях, много от останалите са твърде щастливи да те предадат на обидената страна.
Мислех, че съм приключила с изненадите си от него. Отново грешах.
– Откъде знаеш толкова много за демоните? Обикновено вампирите и демоните са враждебно настроени един към друг, но само друг демон би могъл да те научи на толкова силен защитен символ. Защо да го прави?
Усмивката му беше мигновена.
– Толкова съм добър.
О, можех само да си представя. Дори можех да се убедя в това, ако исках да погледна някой от многото секс клипове, които беше публикувал в интернет. За щастие, имах по-важни неща за вършене.
– Щом е така, защо не се огради отново, след като Дагон те заклейми?
– Опитах. – Усмивката на Иън остана, въпреки че тонът му стана равен. – Три пъти. В един момент художникът щеше да започне да рисува с мастило необходимите предпазни знаци върху марките. В следващия момент щях да бъда покрит с разчленените останки на художника, докато Дагон танцуваше около мен. Нямаше значение, че започвах всеки опит в частна резиденция. Също така нямаше значение, че всеки път беше на дневна светлина. Солните стени, които бях изградил около себе си, също не помогнаха. Всеки път изведнъж се оказвах на ново място, покрит с кръв, а Дагон се смееше на демоничния си задник.
Срещу всеки друг демон предпазните му мерки щяха да са достатъчни. Във филмите вампирите са изобразявани като неспособни да се разхождат на слънце. Това не беше вярно. Освен това вампирите нямаха нужда да бъдат поканени, за да влязат в частна резиденция. Но тези неща бяха верни за демоните, а солта ги изгаряше като киселина, така че една солна стена би трябвало да е непробиваема за Дагон.
Способността на Дагон да спира времето означаваше, че той има начин да заобиколи всичко това.
– Вероятно Дагон е усетил отслабването на връзката си с теб след първите няколко реда от татуировката за предпазване – казах аз. – Щеше да му отнеме само няколко мига да използва връзката, за да се замръзи на твоето място, да спре времето около теб и татуировчиците, след което да се оттегли от слънцето. С всички вас в капан Дагон би могъл да призове наемник, който не е демон, да го изпрати в дома, за да събори солените стени, да изведе теб и татуировчиците, а след това да накара всички вас да се пренесат на каквото си поиска тъмно и безопасно място.
– Там, където той уби художниците и ме украси с труповете им. – Иън хвърли остър поглед към съставките в мивката, преди да погледне обратно към мен. – Все още искаш да се опиташ да си направиш татуировка?
Беше ме предупредил за опасността. Колко неочаквано мило. Но нямах никакво намерение да давам на Дагон достатъчно време, за да намери Иън.
– Имам начин да заобиколя това – казах, след което изрекох една-единствена дума на шумерски. Ножът се разтопи в сребриста локва над солите. Веждите и на двамата Иън се вдигнаха.
– Ако можеш да направиш това, защо не разтопи онзи нож, когато го бях забил в сърцето ти?
Изпуснах мека насмешка.
– И да получиш сребърно отравяне от попадането му в кръвта ми?
– Това е по-добре от мигновена смърт, ако го бях завъртял.
Оставих това без отговор.
– Дръж се много спокойно – казах аз и затворих очи. – Това ще щипе.
Три тихо изречени думи по-късно разтопеното сребро, кръвта, солта и магията се бяха слели. Осем думи след това и нямаше нужда да отварям очи, за да разбера, че цялата смес вече се носи във въздуха. Още тринайсет думи и Иън нададе вик, от който ме заболяха тъпанчетата, тъй като тази обогатена с магия смес се заби в слабините му, като моментално покри опушените тъмни шарки на марката на Дагон.
Когато отворих очи, Иън се взираше невярващо в слабините си. Марките на Дагон сега бяха покрити със сложна шарка от червено, черно и сребърно. Тези цветове бавно избледняваха, докато среброто, кръвта и солта се настаняваха отвъд нивото на кожата. За няколко мига опушените знаци избледняха, докато не остана никакво видимо доказателство за претенциите, които Дагон все още имаше към душата на Иън.
Иън се огледа в банята, сякаш очакваше Дагон да се появи внезапно. Аз също се бях подготвила, но твърде бързо бях прекъснала локативния аспект на връзката му в тези марки. Докато Дагон усети, че е променен, връзката му с Иън щеше да е изчезнала. Без нея той нямаше как да намери Иън, освен ако вече не знаеше къде се намира.
Но защо би го направил? Иън се движеше много и Дагон нямаше причина да го следи. Не и когато Иън беше белязан със собствената версия на свръхестествения GPS на демона.
Все пак няколко напрегнати минути минаха в мълчание. Когато тези минути продължиха да се проточват, без внезапен изблик на сила, който да показва, че Дагон е пристигнал, Иън най-накрая срещна погледа ми. Преди чертите му да се върнат към обичайното си дяволито изражение, долових нещо ново, което ме прониза.
Надежда.
Преди много време някой друг ми беше дал надежда, след като се бях сметнала за неспособна да я почувствам. Ето защо знаех колко ценна е тя. Затова и бях посветила живота си на това да бъда пазител на закона. Исках да донеса същата надежда на всички, които страдат, когато силните се възползват от уязвимите.
Понякога обаче законът не беше достатъчен. Дагон беше демон, така че нашите закони не важаха за него. Това нямаше да ме спре. Дагон си мислеше, че отдавна се е измъкнал, като е съсипал живота ми и живота на безброй други хора. Не беше така. Той просто отложи разплатата си. Изправянето на Дагон пред правосъдието, което той заслужаваше, можеше да ми струва позицията и живота, но това бяха цените, които бях готова да платя. Твърде много кръв беше останала непотърсена твърде дълго, включително и моята.
Ето защо не можех да си позволя да изпитвам каквото и да било към Иън, дори и да можех да се свържа с него по този въпрос. Той само щеше да използва чувствата ми срещу мен. Това със сигурност се беше случвало и преди.
Иън не просто се беше борил за живота си. Той се бореше и за душата си. Целите ни можеха да съвпадат сега, но в момента, в който не съвпадаха, Иън щеше да се обърне срещу мен, а заклинанието, което бях направила, щеше да ме защити само до известна степен. След това вероятно щяхме да се бием до смърт, а аз нямах намерение да позволявам тази смърт да бъде моя.
Точно сега не бяхме в смъртоносен мач, затова му се усмихнах. Докато го правех, осъзнах, че това е първата ми истинска усмивка от много време насам.
– Виждаш ли? Дагон вече не може да те намери.
Иън се усмихна в отговор, а изумруденозеленото озари тюркоазения му поглед.
– Това означава, че някъде там Дагон е полудял от ярост.

Назад към част 4                                                           Напред към част 6

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!