Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 10

Глава 10

Бяхме изминали няколко мили, пътувайки по междущатската магистрала 70 с обичайното пренебрежение на Боунс към ограничението на скоростта, преди той да заговори отново.
– Някога, през четиринайсетте години на миналия век, се знаеше, че една жена е наполовина вампир. Може би в историята е имало и други, но те са успели да останат анонимни. Тя не го е направила. Името ѝ беше Джоан, но вие ще я познавате повече като Жана д’Арк.- За секунда си помислих, че Боунс се шегува, макар че той не беше от хората, които си правят глупави шеги. После същата зашеметена част от мозъка ми призна, че той гледа напред към пътя със смъртно сериозно изражение, така че това не беше шега.
– Жана д’Арк? – Повторих. – Света Жана? Тя е единствената друга известна полукръвна? – Говорим за труден за следване акт!
– Това беше преди моето време, но ще повторя историята, както ми я разказа Менчерес. По нейно време Джоан била добре позната на хората с бойните си умения и религиозните си убеждения. За вампирите тя също е била разобличена като полукръвна, след като един от тях видял действията ѝ на бойното поле. Аполон се възползва от необичайния ѝ статут, за да посее семената на бунта сред вампирите в Европа. Той твърдял, че Джоан може да бъде най-могъщото немъртво същество в света, ако вампирските ѝ способности се съчетаят с тези на гул, и ако това стане, Джоан ще обедини всички вампири срещу гулите.
– С други думи, същите глупости, които е изприказвал за мен. – Първоначалната ми изненада изчезна под пелена от гняв. – Но предполагам, че и тя е възнамерявала да направи нещо за това.
– По онова време Аполон не разполагаше с нито едно доказателство – и оттогава не е намерено такова, – но все още имаше достатъчно уплашени или доверчиви хора, които да се поддадат на влиянието му. Гулите започнали да се оттеглят от обществото на немъртвите, нападайки вампирите без майстор. След това открито нападнали по-малките вампирски редици, като първо откъснали най-слабите и по-малко свързаните. Започнаха да се носят слухове, че те събират армия за мащабно нападение срещу всички вампири. Сблъсъкът между видовете изглеждаше неизбежен, но след като Джоан беше екзекутирана от Църквата, беше сключено примирие между вампири и гули.
– Оттогава Аполон е сравнително тих… доскоро.
– Точно така, когато на сцената се появи още един полукръвен, който да използва като изкупителна жертва за своите геноцидни наклонности. А сега изглеждаше, че същият сценарий се повтаря с неотдавнашните нападения срещу вампири без господар.
Устата на Тими увисна отворена почти по комичен начин, но аз усетих единствено как през мен преминава гняв.
– Не беше само Църквата, която се погрижи Жана да бъде изгорена на клада, нали? – Боунс затвори очи за кратко.
– Не, любима. Дори и след смъртта ѝ някои от гулите на Аполон все още се страхуваха от нея. Те изкопаха костите ѝ и ги смляха на прах, за да се уверят, че Джоан никога няма да може да се върне.
– А вампирите я оставиха да изгори – казах аз. Гласът ми се извиси. – Тя беше тяхното жертвено агне, смъртта ѝ беше цената за примирието им.
Погледът му беше толкова тъмен и бездънен, че почти се почувствах погълната от тези кафяви кълба.
– И да, и не. На Джоан беше предложен избор да стане пълноправен вампир, вместо да се изправи пред конклава. Вместо това тя избра да умре.
Странна мъка ме прониза. Въпреки че Жана беше мъртва векове преди да се родя, малка част от мен все още се чувстваше така, сякаш съм загубила приятел. Тя беше единственият човек, който знаеше какво е да живееш като мен – да не се вписваш нито в човешкия, нито във вампирския свят. Тя също като мен беше наказана за нежеланата си уникалност, но дори и да беше избрала вампиризма пред смъртта, преследването на Жана от Аполон можеше да не приключи. Не и ако всички полукръвни, които се преобразяват, завършват толкова странно като мен. Бях толкова пълноценен вампир, колкото никой нямаше да бъде, но заради странностите ми водачът на вампирите все още се опитваше да ме използва като подпалка за огъня на войната.
Точно тогава реших да убия Аполон. Не искахме да го правим, за да не засилим каузата му, като го превърнем в мъченик, но дори и да трябваше да го направя да изглежда като мъчително болезнен инцидент, този изрод щеше да падне. Това не беше достатъчно, за да го спрем или дискредитираме. Той само щеше да изчака времето си, докато в историята се появи друг полукръвен, и след това щеше да използва този човек като жертвено агне, за да събере купена от страх подкрепа в поредния си стремеж към властта. Не бих позволила това да се случи.
– Нищо чудно, че си толкова сигурен, че Аполон стои зад тези скорошни нападения – казах тихо. – И трябваше да ми кажеш всичко преди това.
– Този изрод все още е жив? – Избухна Тими, звучейки ужасено.
– Щях да ти кажа, котенце. – Устата му се изкриви. – Макар че, както можеш да си представиш, изпитвам огромно отвращение към темата.
Със сигурност можех. Той ми даде да разбера колко висок е залогът, ако Аполон се върне към старите си трикове – а всичко сочеше, че е така. Ако не го спрем, преди нещата да достигнат критична точка, вампирската нация може просто да предложи на Аполон същата сделка, която беше предотвратила войната миналия път: живота на полукръвния.
Или в моя случай – животът на чудатия, предимно мъртъв вампир, който от време на време чува сърцебиене и се храни наистина странно. Нямаше да ми бъде дадена друга алтернатива като тази на Жана, като се има предвид, че вече се бях преобразила. Ако вампирската нация сключи тази сделка, светът не беше достатъчно голям, за да се скрия в него. Не и с това как деветдесет и пет процента от всички вампири внезапно щяха да започнат да крещят за главата ми, за да предотвратят тотален сблъсък на видовете.
А Боунс щеше да умре, защитавайки ме от своя вид, независимо дали положението ни е безнадеждно. Знаех това, защото и аз щях да направя същото за него. Сега безпощадността му към Ед, Скреч и дори Дейв, когото Боунс смяташе за приятел, имаше много повече смисъл. Да спреш Аполон да подстрекава войната между видовете не беше достатъчно. Трябваше да го спрем, преди нещата дори да се доближат до този момент. В противен случай аз бях обречена, а заедно с мен и Боунс.
– Е, тогава. – Гласът ми беше много спокоен. Ситуацията беше толкова сериозна, че ме изтласка извън обичайните ми нерви. – Просто ще трябва да работим много по-бързо, нали?
– Има ли нещо, с което мога да помогна?
Гласът на Тими беше дрезгав, но аз се обърнах към него с благодарна, макар и донякъде принудителна усмивка.
– Много се радвам, че попита.

***

Светлините на града се размиваха, докато Боунс профучаваше по магистралата. Бях обгърнала кръста му с ръце по-скоро от удобство, отколкото от страх да не падна от мотоциклета. Въпреки че вече не се страхувах да ги карам – мъртвият обикновено лекува много фобии – все още не мислех, че някога ще ги обикна толкова, колкото Боунс. Освен това нямаше да ме хванете да карам без каска, както правеше той. Не и с всички буболечки, които се събираха в топлия летен въздух. Уф.
Бяхме прекарали последните десет дни в безплодно обикаляне на клубове, надявайки се, че ще изглеждаме толкова безпомощни и спокойни, че някои буйстващи гули няма да могат да се въздържат да ни нападнат. Оказа се, че нямаме такъв късмет. Напоследък Ед и Скреч също не бяха виждали нито един от тези гули. Тими, който се беше съгласил да ни помогне, също все още не беше стигнал до някакви обещаващи следи чрез своите източници. Дейв, който обикаляше местата, които според Ед и Скреч посещаваха гулите, също се беше спотаил, докато се маскираше като гул, търсещ приятна група не живи, с които да се забавлява. Досега резултатът беше: Аполон – едно, ние – нула.
Логичната част от мен знаеше, че това може да се очаква. Че Аполон е твърде умен, за да се подмами толкова лесно, но все пак бях разочарована. Всеки ден, който прекарвах в преследване на слугите на този фанатик, беше един ден по-малко, който трябваше да убедя чичо ми и майка ми да не правят еквивалента на това да яздят адски напред към смъртта, както и двамата изглеждаха решени да го направят. Поне веднъж лошите не можеха ли да бъдат малко по-сговорчиви?
Очевидно не, така че беше време да сменим тактиката. Може би моето и на Боунс присъствие в Охайо беше накарало гулите на Аполон да се преместят в друг град. Може би те изчакваха да ни нападнат, когато разполагат с повече сили. Кой знаеше? Единственото, което беше очевидно, беше, че сегашната ни стратегия не работи, а ние нямахме време да чакаме и да видим дали още десет дни със същите действия ще доведат до по-добри резултати.
Имах идея за потенциален план Б: да изляза на публично място няколко пъти без Боунс.
Менчерес винаги би могъл да твърди, че се нуждае от съуправителя си за някаква измислена, спешна работа, така че Боунс да има оправдание да не е там. Боунс обаче категорично отказва да се съгласи. Твърде опасно, беше заявил той, и трябваше или да се откажа от темата, или да направя това, което се бях зарекла никога повече да не правя – да отида зад гърба му и да поема риска.
Това беше моят начин на действие няколко пъти в миналото, но независимо от това, че в момента изглеждаше като единствения начин да се справя с нещата, винаги се проваляше. Бях твърдо решена да покажа, че съм се поучила от грешките си, но бунтарската част от мен знаеше, че ако не съм негова съпруга, Боунс ще се съгласи, че използването ми като примамка е най-добрият вариант. Все пак бяхме обещали да водим битките си заедно, вместо единият от нас – обикновено аз – да се втурва в боя, а другият да остава настрана, и възнамерявах да спазя това обещание.
Да спрем лошите щеше да е трудно, но понякога да накараш връзката между двама волеви хора да проработи изглеждаше като също толкова трудна цел. Разбира се, ако Боунс имаше кротък характер и аз можех лесно да го пречупя с волята си, нямаше да го обичам така, както го обичах. Същата непоколебима решителност, която ме разочарова сега, беше това, което ме беше привлякло към Боунс на първо място. Веднъж той беше казал почти същото за мен. Предполагам, че и двамата бяхме мазохисти, освен че бяхме упорити.
Изтръгнах се от размислите си, когато Боунс зави по магистралата. С тази бързина, с която караше, не ни отне много време да стигнем до предградията на Чикаго, където Менчерес беше отседнал, за да може приятелката му да бъде близо до семейството си. Все още беше странно да си помислиш, че мега-майсторът вампир има връзка, но Менчерес беше влюбен в Кира. Тя изглеждаше и приятен човек, а не убийствена кучка като бившата му съпруга. В противен случай светът би трябвало да се страхува. Когато Менчерес се влюбваше в някоя жена, той се влюбваше силно.Ако Кира поискаше за рождения си ден собствен континент, Менчерес вероятно щеше да и го подари, преди да духне свещите.
След като минахме по няколко странични пътя и се показахме пред охранителната камера до портата, спряхме пред дома на Менчерес. Триетажната къща беше далеч по-малко величествена от другите му резиденции, като можеше да приюти едва петнайсет души вместо петдесет. Но отново тази намалена резиденция се дължеше на влиянието на Кира.
– Това не е къща, това е хотел – бе коментирала тя за мястото, което Менчерес първоначално бе избрал, и бившият фараон се съгласи да живее на по-малко място без нито една дума на протест.
– Виждаш ли? – Бях прошепнала на Боунс, като го побутнах с усмивка. – Той никога не спори с нея. Не е ли сладко?
Отговорът му бе предшестван от сумтене.
– Продължавай да мечтаеш, домашен любимец.
Боунс спря Дукатито на паркинга точно когато входната врата се отвори и излезе Горгона, скандинавската версия на Алфред за Батман на Менчерес. Свалих каската си, като едновременно с това извадих слушалките на iPod – хей, не ми се беше налагало да обръщам внимание на трафика като пътник – само за да напълня ушите си с нещо друго, освен с последния диск на Нора Джоунс.
Чертите на Горгона бяха съвършено сдържани, сякаш от една от горните стаи на къщата зад нея не долиташе симфония от стонове и ридания.
– Боунс, Кат. Менчерес за съжаление е зает в момента, но моля, влезте. – Само новият ми вампирски контрол ми позволи да запазя безизразно лице, но Боунс само се засмя.
– Явно все още не си е направил звукоизолация на спалнята, така че сме съвсем наясно, че ни най-малко не съжалява за „задържането“ си.
Стряскащ звук, последван от протяжен женски писък, ме накара да погледна към къщата с недоумение. Какво беше направил с нея?
Горгона примигна когато кикотът на Боунс стана злокобен.
– Не знам, но непременно ще го попитам по-късно.
Упс. Сигурно беше казала това на глас. Прочистих гърлото си, като отново се борех да изглеждам невъзмутима, въпреки това, което всички ние все още чувахме в графични подробности.
– Хм, какви прекрасни градини има отзад – заекнах. – Не мисля, че имахме възможност да ги разгледаме последния път, когато бяхме тук, Боунс.
– Ще се върнем след около час – каза той на Горгона, като повиши глас, така че да го чуе повече от русокосата вампирка. От продължаващите шумове на горния етаж се съмнявах, че Менчерес е получил съобщението, но не се задържах достатъчно дълго, за да разбера. Влязох в полето зад къщата, като пъхнах обратно в ушите си слушалките на iPod. С моето темпо и няколко щраквания на звука скоро не чувах нищо друго освен Нора, която си припяваше за млада кръв и призраци, които се прибират у дома. Много по-добре, отколкото да слушам съуправителя на Боунс и приятелката му, които се правят на луди.
Боунс ме настигна с няколко дълги крачки, без да каже нито дума, макар че помръдването на устните му говореше колко го забавлява моят дискомфорт. Него нищо не го смущаваше, разбира се.
Работата като жиголо за богатите, отегчени съпруги в Лондон беше убила всякакъв срам в него много преди превръщането му във вампир да убие човечността му. Това не беше първият път, в който чувах хора, които правят секс, тъй като имах свръхестествен слух още от дете. Но това беше Менчерес, тържественият, донякъде страшен вампир, чиито обширни сили ме изнервяха още от първата ми среща с него. Така че беше съвсем друг нюанс на странност, когато го чух да пъшка и вика като, ами, нормален човек.
– Поне ще е в добро настроение, когато най-накрая говорим с него – казах на Боунс, без да вадя слушалките от ушите си.
В отговор той ме придърпа към себе си и устата му покри моята, преди да успея да формулирам дума. Дългата, гладна целувка сякаш запали пламъци по нервните ми окончания, докато езикът му галеше моя с дълбоки и съблазнителни движения. Похотта изпълни сетивата ми от връзката ми с него и от собствения ми отговор, двоен удар по емоциите ми, който ме накара да се извивам срещу него въпреки изненадата си.
– И ние ще бъдем в добро настроение – промърмори той, след като извади слушалките, а после започна да разкопчава дънките ми, докато устата му прогаряше чувствена пътека по шията ми.
Главата ми падна назад, дори когато изплюх протест.
– Не можеш да говориш сериозно. Някой може да види.
Къщата се намираше само на около стотина метра от мястото, където стояхме. Разбира се, навън беше тъмно и тревата около нас беше висока, но не чак толкова! Всеки немъртъв, който погледнеше в тази посока, щеше да може да види какво правим, да не говорим, че щеше да може да ни чуе.
Смехът на Боунс беше мрачен и упадъчен.
– Разбира се, че съм сериозен. Защо мислиш, че казах, че няма да се върнем до един час?
Устата му отново се плъзна към моята, целувайки ме с още по-голяма страст, докато сваляше дънките ми достатъчно, за да бръкне вътре. Бяха нужни само няколко удара на тези знаещи, умели пръсти, за да забравя за обкръжението ни и да потъна на земята заедно с него, дърпайки панталоните му с нетърпение, което граничеше с неотложност.
Така или иначе не исках да виждам градините.

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *