Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 34

Глава 34

– Целият чесън и трева са изчезнали? – Попитах Боунс, когато влезе през входната врата. Освен чесъна, ми хрумна, че звуча като тийнейджър, който се опитва да се отърве от голямо парти, преди родителите му да се приберат.
– Далеч – отвърна Боунс. – Взех ги да летят, а после ги пусна в едно езеро. Ще потънат или някой късметлия ще има страхотен ден за риболов.
Вече се бях измила достатъчно, за да премахна един слой кожа, да не говорим за всички останали миризми от тревата и чесана, и бях изхвърлила дрехите си, които се бяха докоснали до тях. Бях готова, колкото можех да бъда готова.
– Добре – казах аз, като погледнах към Боунс, Менчерес и Кира. – Време е да възкресим мъртвите. – Излязох на верандата ни, загледах се в небето, за да се опитам да прочистя главата си.
Звездите наистина бяха много по-ярки в провинцията в сравнение с града. Все пак не бях тук, за да се любувам на красивите мигащи светлини. Бях тук, за да сложа голям свръхестествен надпис „Добре дошли“ над главата си, призовавайки същите същества, които се опитвах да отблъсна през последните няколко седмици. Въпреки че се намирах в слабо населен район, знаех, че мъртвите са наблизо. Липсата на човешките гласове, които бомбардираха съзнанието ми, ме улесняваше да се съсредоточа върху бръмченето, което усещах във въздуха и което нямаше нищо общо с тримата вампири, присъединили се към мен на верандата. Това беше нещо друго, идващо от земята.
Затворих очи, опитвайки се да си представя пътеките от спектрална светлина, които бях видяла, когато другата страна на гроба се отвори за първи път за мен в Ню Орлиънс. Нещо, което приличаше на ситни тръпки, затанцува по кожата ми, но навън не беше студено и не се страхувах. Бях спокойна, защото знаех, че са близо. Елате – помислих си, търсейки ги със силата, която живееше във вените ми. Елате.
Зад мен Кира изсвири, докато Боунс каза тихо:
– Четирима от тях току-що се появиха, любима. – Държах очите си затворени, усмихвах се, за да знаят дошлите, че са добре дошли, и продължих да привличам силата в себе си. Преди трябваше да съм ядосана, уплашена или да ме боли, за да активирам силата, която бях взела назаем от Влад и Менчерес, но това беше нещо различно.
Спокойствието беше това, което призоваваше обитателите на гроба, а не кипящите емоции.
– Още петима – каза Боунс, а в гласа му прозвуча въпрос, на който не отговорих на глас. Не, не бях приключила. Наблизо имаше още. Усещах ги.
През топлия летен въздух се носеше хлад. Не беше студена. Приятна, като целувката на сланата по разгорещеното чело. Поканих я да се приближи и тя прие, а прохладата ме обзе бавно и сладко. Тя растеше в мен, подтиквайки ме да ѝ се отдам. Не се борих с нея, а се предадох, като и позволих да се пренесе през цялото ми тяло.
– Още осем – каза Боунс, почти като ръмжене.
Чух го, но все пак не отговорих, потънал в бялата пустота, която се бе прикрепила към центъра ми. Колкото повече позволявах на страха, мъката и стреса да се изплъзват от мен, толкова по-голяма ставаше тази вътрешна сфера, която заместваше тези емоции с хладно, блажено нищо. Беше такова облекчение да оставя тежестите си да паднат на земята, погълната от успокояващата бяла пустота. Как изобщо бях издържала толкова дълго под тежестта на болката? Сега, когато тя най-накрая изчезна, имах чувството, че мога да летя.
Боунс каза още нещо, но този път не чух какво. Вълна след вълна на спокойствие ме заливаше, изолирайки ме от всичко, освен от хладната, спокойна тишина в мен. Това беше блаженство. Това беше свобода. Наслаждавах се на нея, без да искам да свършва.
Една нишка се спусна надолу в съзнанието ми и ме дръпна обратно. Гласът на Боунс, който звучеше грубо от притеснение. Той прогони част от това красиво нищо, заменяйки го със загриженост. Беше толкова спокойно и умиротворено там, където се намирах… но не ми харесваше да го чувам по този начин.
Гласът му се чу отново, този път по-настойчив. Върху мен сякаш се образуваха торби с пясък от притеснение, които ме задържаха от тази плаваща, освобождаваща празнота. Те образуваха пътека, която следвах, като всяка стъпка трупаше всяка болезнена емоция, която бях пуснала преди, но не се обърнах.
Боунс беше в края на този път. Това беше по-важно от цялата блажена безплодност зад мен.
Изведнъж имах нещо повече от неговия глас. Лицето му беше само на сантиметри от мен, тъмните му вежди се сключиха, докато произнасяше името ми, по-силно, силните му ръце разтърсваха раменете ми.
– Аз съм тук, няма нужда да викаш – промълвих аз.
Боунс затвори очи за кратко, преди да заговори отново.
– Стана бяла като тебешир, а после се сгромоляса на пода. През последните десет минути виках името ти, опитвайки се да те събудя.
– О. – Потърках лицето си срещу неговото. – Съжалявам.
При усещането за мокрота докоснах бузата си, а след това погледнах розовите блестящи капки по пръстите си.
Сълзи.
– Плача? – Странно. Не си спомнях да съм се чувствала тъжна.
– Да – изръмжа Боунс. – Плака и въпреки това през цялото време се усмихваше. – Уф. Това звучеше доста страшно.
– Получи ли се? – Спомням си, че преди това изреждаше някакви числа, но не знаех дали тези призраци все още са тук. Бях на пода на верандата, а тялото на Боунс блокираше по-голямата част от това, което беше около мен.
– О, добре, че е така – отговори той. После седна и ме вдигна със себе си. Останалата част от верандата и заобикалящия я двор се показаха.
Не успях да овладея задъханото си дишане при десетките и десетките прозрачни форми, които се бяха наредили около къщата ни. Едва успях дори да различа лицата на всички, толкова много от тях плуваха едно до друго. Боже мой! Сякаш се върнах в Ню Орлиънс. Как беше възможно това? Как е възможно това? Последния път, когато пробвах това с Влад, бях призовала само пет призрака, и то на гробище, по дяволите!
– Това ли са Остатъците, за които говорихте? – Попита Кира, звучейки разтревожено.
– Не. – В гласа ми все още звучеше изумление. – Те са обикновени призраци. – Една от мъглявите форми се приближи до двора и се качи на верандата.
– Кат! – Отне ми секунда, но след това тези неясни черти се затвърдиха и се превърнаха в някой, когото разпознах.
– Здравей, Фабиан – казах, опитвайки се да облекча тревогата му с шега. – Виждам, че си получил съобщението ми. – Той протегна ръка и пръстите му преминаха през бузата ми.
– Сълзите ти бяха като въже, което ме придърпа към теб – каза той.
Не беше ли това иронично? Кръвта беше тази, която издигаше и контролираше Остатъците, но може би сълзите правеха същото за духовете. Това трябваше да е дивата карта. Бях пуснала кръв в гробището с Влад, освен това бях ядосана, разочарована и тъжна, но не бях плакала. И все пак десет минути взиране в тази вътрешна тишина в комбинация със сълзите и сега имах истинска армия от призраци на моравата си.
– Добре съм – казах на Боунс и Фабиан, тъй като и двамата ме гледаха със загрижени изражения. – Наистина – добавих аз. – Сега, след като сме събрали добра тълпа, нека да направим това. – Изправих се и отидох до края на терасата, който гледаше към района, където призраците бяха най-гъсти, макар че по шумоленето назад край дърветата идваха още.
– Благодаря ви, че дойдохте – казах, като се опитах да звуча уверено. – Казвам се Кат. Има нещо много важно, за което трябва да ви помоля.
– Здравейте, госпожо – прозвуча смътно познат глас. – Не мислех че ще ви видя отново. – Поклатих глава към призрака, който се промушваше между останалите към предната част на групата. Имаше посивяла кафява коса, барабанен корем и очевидно не се беше бръснал скоро, преди да умре. Нещо в него обаче се натрапваше в паметта ми. Къде го бях виждала преди… ?
– Уинстън Галахар! – Изрекох, разпознавайки първия призрак, който бях срещнала.
Той хвърли разочарован поглед към празните ми ръце.
– Няма ли ракия? Ах, ти си жестока, че ме повика тук без капка ракия.
Никога не бива да се казва, че нещо толкова просто като смъртта може да излекува алкохолизма – помислих си непочтително, като си спомних за цялата ракия, която призракът ме беше принудил да изпия в нощта, когато се запознахме. След това очите ми се свиха и закрих с ръка разкрача си, когато видях как погледът на Уинстън се закова там в следващия момент.
– Не си и помисляй да ми политаш отново в гащите – предупредих го, като добавих на по-силен глас. – Това важи и за всички останали тук.
– Това ли е пияницата? – Боунс започна да слиза по стълбите на верандата, дори когато Уинстън започна да се отдалечава. – Връщай се тук, ти мършав малък…
– Боунс, недей! – Прекъснах го, като не исках да започне да използва обиди, които биха могли да обидят останалите духове, събрали се тук.
Той спря, хвърляйки последен поглед на Уинстън, докато изричаше:
– Ти. Аз. Екзорсист – преди да се върне на моя страна.
Поклатих глава. Вампирски териториалност. Той нямаше чувство за подходящо време.
– Както казах, има нещо много важно, което трябва да направите. Търся един гул, който се опитва да започне война сред немъртвите, а с него ще има много други вбесени, мразещи вампирите гули.
Това щеше да е огромна задача, но ако Мари беше намерила Грегор чрез призраците, без да има представа къде се намира в света, то би трябвало да успея да намеря Аполон много по-лесно с това, което знаех.
– Карайте по лей линиите – казах аз, чувствайки се като изкривена версия на генерал Патън, който сплотява войската си. – Кажете на приятелите си и ги накарайте да търсят. Претърсете всички по-големи погребални домове, които граничат с гробища. Намерете ниския гул с черния гребен, който носи името Аполон, а след това веднага се върнете и ми кажете къде е.
– Не на теб, любов – каза веднага Боунс. – Фабиан. Накарай ги да докладват на Фабиан, който после ще ти го предаде.
Добра забележка. Доверявах се на силата на Мари достатъчно, за да вярвам, че всеки дух, с когото говорех лично, нямаше да ме предаде, но аз привличах други, които никога не бях срещала. Нямаше нужда този план да се обърне, като доведе Аполон право при мен, вместо обратното.
Направих жест към призрака до мен.
– Чакайте. Докладвайте на Фабиан, дясната ми ръка.
Той ще остане тук, така че ще можете да го намерите.
Гърдите на Фабиан се издухаха при това мое изявление, а по лицето му се разля лъчезарна усмивка. Положих ръка върху мястото, където щеше да бъде рамото му, срещайки погледа на всеки призрак, който се взираше в мен.
– А сега тръгвайте – призовах ги. – Бързайте.

Назад към част 33                                                                    Напред към част 35

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!