***
Отне ми малко повече от три часа да намеря и идентифицирам всички жени сред основателите на Уестърнадан.
След това събирането на информация трябваше да спре временно, защото се появи мистър Хостен и ми даде друга задача, а аз бързах да я изпълня възможно най-скоро.
Беше обичайно повечето от работниците да напускат кметството по време на обедната почивка и едва ли бих могла да ги виня за това – защото драконите често работеха до полунощ, а хората – само до пет вечерта, така че драконовата раса беше предимно сред тези, които си тръгваха.
Аз останах, изложена на не особено одобрителния поглед на мистър Хостен, но имах сандвич от мистър Онър и огромно количество работа, която трябваше да свърша за възможно най-кратко време.
Но едва бях свършила половината от обяда си, когато вратата на архива се отвори и чух гласа на лорд Арнел:
– Хостен!
Мисълта, че ще ме открият, предизвика у мен желание да падна на пода, защото… единственото по-лошо нещо от това беше положението ми с веждите.
– Искаш ли да провериш два пъти? – не, ами кой би се усъмнил, че Давернети ще се окаже там във възможно най-неподходящия момент.
Както винаги впрочем.
И същият старши следовател, по ирония на съдбата, продължи:
– Бел не би обвинила професор Енастао напразно и ти го знаеш.
Затаих дъх, улавяйки всяка дума.
– Знам, – каза лорд Арнел малко раздразнено – но според кореспонденцията на лейди баба в къщата на Стентън е имало човек под неин контрол. Съответно информацията, с която Стантън е изнудвал родителите на мис Вайърти, може да е в ръцете на някой друг и аз трябва да знам на кого.
В този момент спрях да дишам напълно.
– Хм, можем да попитаме Анабел лично. – предложи лорд Давернети.
Великолепно предложение. И колко навременно!
– Тя не знае. – хладнокръвно отвърна лорд Арнел.
– Ммм – каза лорд Давернети – ти се намеси в паметта на мисис Вайърти… Не е много разумно, като се има предвид характера на мис Вайърти. Ейдриън, тя няма да ти прости. Никога.
– Тя никога няма да разбере. Никога. – отвърна ледено лорд Арнел.
С известно раздразнение преглътнах сандвича, който бяха приготвили с толкова любов.
Давернети се усмихна, и то с изненадващо сериозен за него тон:
– Само на мен ли ми се струва, или ти така и не си разбрал какво малко нещо е мис Вайърти? Тя няма да спре, Ейдриън, няма да отстъпи, няма да се огъне и никога няма да прости лъжата, особено ако е свързана със семейството ѝ.
– Не ми пука, – уморено каза лорд Арнел – стига тя да остане жива.
– Ще остане, – каза Давернети с абсолютна увереност – ние ще бъдем до нея.
– Не и ако излезе наяве информация за произхода ѝ.
Пауза и Арнел обясни:
– Тя не е навършила двадесет и пет години, а според законите на Империята годежът и бракът изискват родителско съгласие. Аз получих съгласието на семейство Вайърти и няма значение как съм го получил. Но ако излезе наяве друга версия за нейното раждане, Карио ще използва цялата пропагандна машина на човешкото общество.
– И… какво?
– Крисчън, – гласът на лорд Арнел стана по-тих и по-сърдечен – преди неотдавнашния ми разговор с Анабел не бих казал нищо. Но за разлика от теб и мен, херцог Карио е станал толкова опитен в изкуството да манипулира общественото мнение, че не мога да предполагам за резултата. Но дилемата е следната – ако я оставим тук, има стопроцентова вероятност някой да се опита да я убие… а ти знаеш възможностите на нашите врагове. Ако я вземем със себе си, те ще се опитат да я елиминират… а ние не знаем възможностите на Карио.
– Но ние ще бъдем там.
– Аз не искам да рискуваме. Не и нея.
– Какъв е рискът? – зададе конкретен въпрос полицая.
– Ако историята за незаконното раждане на Анабел излезе наяве, властите ще я приберат като момиче под двадесет и пет години. А Карио ще се съгласи с това, защото знае, че няма да се откажа от нея, дори да се наложи да използвам сила. Как мислиш, колко журналисти ще бъдат наоколо, когато се опитат да ми отнемат Анабел?
Пауза и Давернети реши:
– Махни заглушаването, а аз ще намеря Хостен.
И осъзнах причината за толкова открития диалог – чувах го само защото до голяма степен бях имунизирана срещу драконовата магия. За всички останали тя беше напълно недостъпна.
За щастие, за моя огромна радост, мистър Хостен се появи точно в този момент. Мъркайки доволно, той моментално замълча при вида на собствените си началници.
– Искам всички досиета на професор Стантън. Цялата информация. Къде е живял, кой е работил в дома му, с кого се е свързал в архивите в столицата.
Мистър Хостън преглътна и после каза невероятното:
– Страхувам се, че тези папки са под охрана и няма да мога да прочета и ред.
Тогава предпазливо погледнах следващия архивен документ пред себе си – и по дяволите, той беше също толкова абсолютно и напълно защитен от разчитане. А аз дори не му бях обърнала внимание.
– Наясно сме с това, – отговори му лорд Давернети – затова се казва „цялата информация“. Разполагате с около пет минути, Хостен.
Трескавата дейност, която извърших веднага след като си тръгнаха, беше като трескавото мятане на крадец, който се опитва да прикрие следите си. В интерес на истината беше така.
Назад към част 45 Напред към част 47