***
Прибрах се в стаята си в мъгла, мисис Макстън ми помогна да се преоблека и ме изкъпа. Изпаднах в дълбок сън, като във водовъртеж – с главата надолу.
Когато лорд Арнел дойде да ме посети вечерта вместо сутринта, аз лично просто нямах сили да го приема. Дори нямах сили да стана.
А през нощта…
През нощта започна първата фаза на заклинанието!
Сънувах, че тичам по склона на планината, сред разцъфнали навсякъде метличини, в мека синя лека сутрешна рокля, с разпусната коса, чиито кичури се полюшваха от вятъра. И съм по-щастлива от всякога, изпълнена съм с лекота и радост, тичам надолу, а той разперва ръце, готов да ме хване в прегръдките си. Той ме хвана, завъртя ме под звънливия ми смях, после ме остави да се плъзна по силното му тяло, а аз, сияеща от щастие, се взирах възторжено в зеленикавокафявите му очи с вертикални драконови зеници и усещах как всичко в гърдите ми замръзва от разбирането, че само още миг и устните му ще докоснат моите…
„Крисчън“ и порив на нежност в душата ми.
– Ти, копеле! – изхлипах, като се мъчех да се събудя.
Цялата спалня беше тъмна и в тъмнината чувах тежкото си дишане, а върху тялото си усещах топлите, силни ръце на лорд Главния следовател.
Дразнеше ме невероятно!!
С усилие се изправих, облякох халата си и излязох в коридора. Професор Наруа гледаше от съседната стая, полуоблечен и полузаспал.
– Установихте ли самоличността на заклинателя? – попита той, като заглаждаше непокорната си полусива коса.
– О, да! – придвижих се към стълбите, като внимателно правех всяка стъпка.
– И… кой? – магът бързо прекоси пространството, което ни разделяше, подхвана ме и ми помогна да сляза по стълбите.
– Дракон. – беше ми трудно да сляза.
– Странно – каза дистанцирано Наруа – мислех, че заклинанието е направено от човешки маг.
– Да, – потвърдих аз – но личността на възложителя има ясно изразени драконови черти.
Отидохме в кухнята и професорът, като ме настани, отиде до печката, където на слаб огън къкреше пилешки бульон с подправки – най-доброто средство за магьосник с изчерпани сили. И никакво мляко.
Първата лъжица не намери веднага път към устните ми, но след това беше много по-добре.
– Интересно е това място, цветарският магазин на Уестърнадан – замислено каза професорът, седна на масата и напълни лулата си.
Този път беше само тютюн, а той използваше заклинание, което караше дима да се носи през открехнатия прозорец, така че нямах нищо против.
– Да, аз мисля, че отдавна трябваше да си купя… няколко цветя. – казах аз, потискайки поредния основателен пристъп на възмущение.
И продължих да ям бульона. Само че сега вече никой не можеше да ми помогне – старата школа, да я вземат дяволите!
Бойният маг също осъзна това и затова, щом приключих с порцията си бульон, ми донесе малко греяно вино. Когато го погледнах изненадано, той каза:
– Пийте – пийте, скъпа моя. Не мога да кажа, че това е най-приятното нещо на света, но ще се възстановите по-бързо.
– Това би било… чудесно. – казах тъжно, като придърпах дървената чаша към себе си.
Професорът ме потупа по рамото с искрено съжаление и се настани отново до масата, пушейки. Не знам дали ми се струваше, или не, но той се чувстваше виновен, очевидно приемаше ролята си на мой пазач много сериозно. За мен, както и за всеки образован маг, беше ясно, че Наруа е боен маг, той би реагирал на заклинание, увреждащо здравето, а това заклинание не беше едно от тях.
– Вие говорехте за уайверни. – спомних си диалога ни в „Полетът на дракона“.
Отпих глътка греяно вино и се изкашлях, усещайки жилото на подправките по езика си, но смело отпих още, преди да погледна въпросително събеседника си. Професор Наруа пушеше замислено лулата си, като ме гледаше с полуироничен поглед, но после каза:
– Руфъсдрако. Какво знаете за тях, скъпа моя?
Отпивайки още една глътка от адската напитка, се изкашлях, чувствайки се леко замаяна, и отговорих заучено:
– Подвид на драконите, за който се смяташе, че е изчезнал преди повече от шестдесет години. Винаги са съществували в човешка форма. Имат специално влияние върху металите и в същото време са податливи на влиянието на металите.
Наруа кимна със същата усмивка и повтори думите ми:
– „Смяташе се, че е изчезнал“, минало време, нали?
Кимнах.
– Значи ви е известно, че никой не е измирал?
Отново кимнах.
– Мога ли да ви кажа защо популацията им се е запазила? – попита професорът с изкусителен тон.
– Знаете, че нямам търпение да чуя всичко, което знаете. – достатъчни ми бяха словесните дуели с драконите, сега просто исках да получа информация.
Професорът въздъхна отново, изпусна кълбо дим, което магията издуха в открехнатия прозорец, и започна своя много забавен разказ:
– Причините не са ми ясни, – каза той – но докато бях на територията на трансформиращите, с изненада открих едно дете, момиче, с драконови очи. Не обикновени, не. Очите на Руфъсдрако са почти изцяло човешки, но когато се задейства магия, ирисът придобива наситено червен светещ цвят.
Погледнах Наруа с не по-малка изненада.
– Както разбирате, не можех да подмина подобно явление – продължи професора – и използвайки заслуженото доверие на клана и на главния шаман, започнах да изследвам малкото момиче. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, че тя не притежаваше никаква магия. Поне не такава, която може да се измери с инструменти. Второто нещо беше, че тя по принцип нямаше никакво въздействие върху желязото, но в същото време, помагайки на баща си в ковачницата, правеше абсолютно невероятни сребърни бижута. Освен това нито огънят, нито разтопеният метал вредяха на детето. Веднъж бях видял косата ѝ да се докосва до изблик на пламък от пещ и… кичурите ѝ не бяха пострадали ни най-малко.
Гледах мага като омагьосана, в общи линии трудно осъзнавайки това – на професор Стантън огъня му вредеше и още как – той доста често използваше мехлема за изгаряне.
– При това – продължи Наруа – родителите на момичето бяха трансформиращи.
– Осиновяване? – предложих аз.
Професорът поклати отрицателно глава и обясни:
– Твърде голяма прилика с родителите, за да подозирам осиновяване. Бебето, което Уранада беше родила през тази година, също имаше аномалии на очите, характерни за Руфъсдрако.
Можех само да седя, все още загледана в Наруа в пълно изумление.
– Естествено, бях изключително заинтересован от това явление. При трансформиращите в старите времена е била използвана възлова писменост, знаете ли това?
Поклатих отрицателно глава, никога не съм се интересувала от тази област, а трансформиращите, които познавах и говореха, и пишеха на езика на империята.
– Дълго я изучавах, – усмихна се Наруа – но си заслужаваше. Успях да разбера, че преди повече от триста години ръждивите дракони са сключили договор с обединената тогава държава на трансформиращите с молба за… колкото и да е изненадващо – защита. Заплатата е била тридесет момичета, които са били предадени на трансформиращите за… използване.
– Използване? – попитах, без да разбирам термина.
– Няма да ви обяснявам – каза професорът веднага – иначе вашата мисис Макстън ще хвърли любимия си чайник с вряла вода върху мен „случайно“ няколко пъти.
Въпреки казаното, в тона на професора се промъкна нещо като възхищение и преклонение пред мисис Макстън. Потискайки усмивката си от възникналото подозрение, аз се върнах към уайверните.
– Как са се появили те?
– Приблизително по същия начин, по който се появяват децата при хората. – иронично отговори професорът – Но… възникнали усложнения. Както казах, по време на договора държавата на трансформиращите е била единна, което е типично за племенната система, но по-нататъшното развитие е довело до изолиране на някои племена и до конфликти. Първото споменаване на уайверн за мен лично беше народната песен за трансформиращи „Мъртво поле“.
В погледа ми се четеше неразбиране.
Наруа сви рамене и запя проста мелодия:
“ Аз ще те намеря сред хиляди тела,
Аз ще те избавя от стотици смърти,
Аз ще унищожа тези, които са посмели
Да превърнат твоето тяло в разкъсан чувал“.
Той почука с пръст по масата в ритъма на мелодия, която, макар и лирична, вероятно се изпълняваше в типичен за трансформиращите ритъм.
После се намръщи, сякаш си спомни нещо, и добави:
– Песен за вярност и скръб, песен на жена, която е загубила любимия си съпруг. Песен, която се оказва смъртоносна за всички, затова и „Мъртво поле“.
– Не разбрах. – признах съвсем честно.
Наруа ме погледна и обясни направо:
– При трансформиращите мъжете и жените се бият като равни само в случаите, когато оцеляването на клана е застрашено. В обичайните битки не се взимат жени, но когато става дума за спасяване на живота на деца – нещата естествено са различни. Било е. Доколкото съм разбрал от откъслечни сведения, този трансформиращ се е сражавал с жена си. Жена му, която в момента на смъртта му от мъка се превърнала не в звяр, а в нещо средно между звяр и дракон.
Той махна с ръка и димът очерта страховитото чудовище, което професорът ми беше показал в хотела.
– Само че нейния крясък, крясъкът на превърнатата уайверна, убил не само враговете ѝ…
Издишах трескаво, опитвайки се да си представя какво се е случило… Е, имаше какво да си представя – ако днес писъкът на уайверна бе разбил всички прозорци в центъра на града и бе пробил заклинателните щитове на тишината, които определено бяха поставени в подземията на полицейското управление, изтръпвам, като си помисля какво може да направи подобно същество, обезумяло от скръб и отчаяние.
– При мъжките полукръвни не се случва нищо подобно. – Наруа привлече към себе си с магия една чинийка и то от любимия сервиз на мисис Макстън, изтръска вече изпушения тютюн от лулата, напълни я наново и продължи, като запали сместа – Оттогава жените при трансформиращите не се бият.
След като се замислих за момент, попитах предпазливо:
– Но мъжките уайверни се бият?
– И то изключително успешно. – потвърди професорът – Рисунката, която ви показах, беше на останките на един от най-изтъкнатите вождове. В битките мъжките уайверни са почти ненадминати.
– Дори сред трансформиращите? – не повярвах.
– Те са по-силни от трансформиращите. – уточни Наруа.
Исках да споря, защото добре знаех какво могат да направят трансформиращите в битка, но си спомних за лорд Арнел. Лекотата, с която беше погълнал Адския огън – беше повече от показателно.
– Мис Вайърти, – междувременно решил да премине към задаване на въпроси професора – аз, наистина не разбирам съвсем, какво се случва тук?
И дойде моят ред да отговарям на въпросите.
Отпих още една глътка от пикантната течност, свих рамене и отговорих съвсем искрено:
– Аз, по принцип също вече нищо не разбирам.
Надигнах се, отидох до опушения гоблен в кухнята, плъзнах го настрани и открих схематично изображение на драконова глава върху карта, която херцог Карио така и не беше намерил.
– Убийствата, – обясних на професора – успяхме да открием местата на престъпленията, а картината… е, виждате какво се получи.
Той го видя. И видяното потресе Наруа до такава степен, че професорът поднесе лулата към устата си, но не я улови веднага с устни.
– Знаехте ли за убийствата? – попитах.
Кимвайки, магът потвърди:
– Да, Арнел ме повика почти веднага след първия случай.
– По каква причина? – не разбрах.
Поглеждайки ме, професорът отговори мрачно:
– Мислеше, че е… убиец.
Няколко секунди се гледахме един друг, а после Наруа добави:
– Не успях да докажа обратното. Вие очевидно можахте.
Върнах се на масата и накратко отговорих:
– По време на последното убийство лорд Арнел беше в дома ми.
Наруа изразително свъси вежди.
– Няма да се оправдавам. – информирах го мигновено.
Магът се усмихна разбиращо.
– Е, сега разбирам причината, поради която лорд Арнел ме помоли да ви защитя. Драконите винаги защитават жените си, но във вашия случай личното участие на Арнел е недопустимо заради предстоящата му женитба.
Кръвта нахлу в бузите ми, когато разбрах какво беше намекнал професорът, и то недвусмислено!
– Аз греша ли за нещо? – Попита магът.
Не можех да намеря нищо, което да кажа.
– Мис Вайърти, всичко е очевидно – сви рамене професор Наруа – близък роднина на лорд Арнел ви показва всички признаци на внимание и ако лорд Арнел не се грижеше за вас, със сигурност щеше да позволи на лорд Давернети да ви вземе под своя закрила, но не го направи – драконът ме повика. Ревността е очевидна, скъпа моя. Така че, не си правете труда да се опитвате да намирате оправдания за случващото се.
– Вие всичко сте разбрали погрешно! – казах възмутено.
Наруа само се усмихна, пое си дъх, изпусна облак дим и каза:
– Един дракон се превърна в дракон, когато ти беше в опасност, и те спаси, като едва не разруши сградата на полицията, а ти казваш, че съм сбъркал всичко? Мис Вайърти, няма нужда да се унижавате, като отричате нещо, което вече е съвсем очевидно.
Задушавайки се от възмущение, аз… се принудих да замълча. Наистина, какъв беше смисълът да се унижавам, като се опитвам да се оправдая?!
– И така – върна се към разговора Наруа – той е бил при вас. И в този момент…
Изразен поглед към мен с недвусмислен намек да му разкажа какво се е случило точно в този „момент“.
Искаше ми се да отговоря грубо, наистина исках, но….
– „Аз ще те намеря сред хиляди тела,
Аз ще те избавя от стотици смърти,
Аз ще унищожа тези, които са посмели
Да превърнат твоето тяло в разкъсан чувал“ – цитирах казаното от него по-рано.
И в тъмния поглед на професора внезапно се появи разбиране. Разбиране, което дори аз не бях разбрала напълно.
– Всички тези убийства – каза той – са били опит… да се събуди звярът?
Отпих още една глътка и заговорих тихо:
– Вероятно да. А методологията, както ние с вас виждаме, е взета от древната история на трансформиращите.
Магът всмукна продължително дим, пусна облака, който образува образа на уайверна, и каза:
– Сега едно нещо знаем със сигурност – нашият убиец е бил добре запознат с историята на трансформиращите, която, повярвайте ми, те много неохотно разкриват пред външни хора. Нашият убиец – е трансформиращ, мис Вайърти.
Аз, отново отпивайки глътка греяно вино, се закашлях, задушавайки се, после си поех дъх и възкликнах възмутено:
– Това е невъзможно!
– Така ли мислите? – Наруа изкриви подигравателно вежди.
– Уверена съм! – непоколебимо заявих аз – Работили сме в тясно сътрудничество с трансформиращи, а в природата им е да бъдат директни, честни, лоялни и да – споменахте, че жените за трансформиращите са неприкосновени!
Наруа, гледайки ме втренчено, се протегна бавно:
– За мъжете – трансформиращи – да, що се отнася до жените…
И ето тук той беше прав. Аз прекрасно познавах мъжете и всичко, което бях казала, се отнасяше за трансформиращите, които познавах, но… никога не бях срещала жени. Никога… до тази мистериозна непозната, която беше изключително убийствена и да – най-вероятно отчасти трансформираща.
– Предполагам, че е време да си лягате. – магът изтърси изгорелия тютюн върху чинийката за чай, подписвайки смъртната си присъда, която мисис Макстън сега със сигурност щеше да му издаде – Допийте си греяното вино, трябва да ви помогне. На сутринта ще решим какво ще правим по-нататък. Например ще избираме между това да премахнем заклинанието от вас, което ще изисква вашата сила, и посещението на цветарския магазин, който много ясно моли за нашето внимание.
Осъзнах, че ще имам поне още един сън, в който ще участва лорд Давернети, и изобщо не ми се искаше да спя. От друга страна, нямах голям избор. Заклинание, направено от маг от старата школа, можеше да бъде развалено само от мага, който го е направил. Какво трябва да направи един „немаг“ в такъв случай? Ами съвети за любов, и така нататък. Обикновеният човек на практика няма никакъв шанс да премахне такова заклинание.
– Най-правилно би било да се обадя в полицията и да съобщя за случилото се – казах аз.
Усмихвайки се, мага попита:
– Мислите ли, че те не знаят за това?
Спомних си за Давернети, за методите му и… и разбрах, че професорът, уви, е прав.
– Е, – изправих се с труд, в греяното вино все още имаше значително количество алкохол – на сутринта ще помислим за по-нататъшни действия.
И в този момент в кухнята влезе мисис Макстън. Любезната жена остана любезна, докато не видя какво използва професор Наруа за пепелник. След това шапката ѝ на практика се издигна в дим, а самата икономка само издиша:
– Ще ви убия!
– Няма да ви преча. – казах набързо и се опитах да напусна кухнята.
Единственото, което спаси професор Наруа от незабавна разправа, беше фактът, че можех да се движа само „по стената“, а доброто сърце на мисис Макстън не можеше да ѝ позволи да ме остави в такова плачевно състояние, така че тя беше принудена да ме отведе в спалнята, да ме сложи да легна, да ме покрие с грижливо подгънато одеяло, да излезе на пръсти и след това…
– Това е цинейски порцелан! – долетя яростният ѝ глас някъде от кухнята – Той струва десет такива като вас!
Уви, не чух останалото, защото веднага щом затворих клепачи, видях него, Крисчън, да стои пред мен.