***
Крисчън Давернети…
О, колко безумно, безкрайно и невероятно красив беше този мъжествен, силен, зрял дракон. Всичко в него беше красиво – тъмнозелени очи с вертикална драконова зеница, мрежа от бръчки край очите, която издаваше усмивката на този строг служител на реда, широки рамене, силни, жилави ръце…
– Мерзавец! – изсъсках, искрено желаейки да си легна и да се наспя, защото в моето състояние това беше спешна необходимост.
Но не можех да заспя.
Образът на лорд-главния следовател все още беше пред очите ми и благодарение на заклинанието съзнанието ми търсеше все по-привлекателни черти в него, в резултат на което полицаят ми харесваше все повече и повече, което лично за мен беше не просто неприемливо – то ме хвърляше в състояние на глуха, но повече от оправдана ярост.
С това трябваше да се направи нещо!
И след като помислих за това известно време, разбрах какво трябва да направя.
Започнах, като се опитах да хиперболизирам образа на Давернети. Преувеличението по принцип не противоречеше на заклинанието, но можеше да предизвика подсъзнателно отхвърляне, така че започнах да си представям, с все още затворени очи, как ясно видимите вени по ръцете му стават по-големи, по-широки, по-усукани, по-сини и само това беше достатъчно, за да накара полуголия образ на Крисчън да загуби част от привлекателността си.
Но тогава лорд Давернети се усмихна ослепително.
Сърцето ми затрепери, а въображението ми увеличи усмивката на дракона дотолкова, че тя вече надхвърляше лицето.
Честно казано, беше толкова страшно, че дори не исках да заспя. Седнах на леглото, масажирайки слепоочията си, а после отново легнах, увих се по-плътно в одеялото, затворих очи и…
Поле от метличини, лорд Давернети с хиперболизирана венозна система и частично увиснала във въздуха усмивка, а аз бягам от чудовището с див писък.
Това беше поражение. Пълно и окончателно. За заклинанието, разбира се.
Не, магията не спря дотук и до сутринта ме преследва поле с метличини, цветя върху които беше сложен богато украсен надпис „Крисчън“, облаци, причудливо изобразяващи същия надпис „Крисчън Давернети“, и страховитото чудовище, което, ако и да събуждаше някакви инстинкти у мен, всички те бяха свързани изключително с бягането на дълги, много дълги разстояния.
Назад към част 17 Напред към част 19