***
На сутринта се събудих в много весело настроение и състояние на духа, нямаше как нощният джогинг да не се е отразил добре на здравето ми. По принцип бягането е много полезно нещо и трябва да се науча да го правя.
Когато мисис Макстън влезе, вече си бях измила лицето и я поздравих с усмивка, която веднага се отрази в лицето на икономката, и тя каза:
– Радвам се, че се чувствате по-добре. Кога ще уволним мистър Нарел?
Малко замаяна, замръзнах с кърпата в ръце и попитах:
– За какво?
– За твърде лекомислено поведение! – възкликна мисис Макстън, която моментално се бе превърнала в заплашителна.
– Но, позволете ми да кажа, че не съм обидена на мистър Нарел, беше ми неприятно да чуя това, но…
И тогава мисис Макстън се изчерви и отново попита с нелюбезен тон:
– Тоест той е осквернил не само чаения ми сервиз, но и доброто ви име?
Не ми беше позволено да отговоря – икономката излетя от спалнята ми като снаряд, изстрелян със силата на пушечен взрив. Можех само да се чудя как ще свърши това и да се притеснявам малко за здравето на магьосника, но както се оказа, беше напразно. Мисис Макстън не излизаше от къщата, а професорът се разхождаше с мистър Илнър и кучетата, две от които купени от моя прислужник и две призрачни. Както разбрах, целта на магьосника беше да приучи кучетата към магическите им събратя. Но както се оказа – не само това.
В един момент мистър Илнър направи пауза, мистър Нарел пристъпи напред и призрачните същности обгърнаха кучетата, сякаш бяха влезли в сапунен мехур. За няколко секунди неспокойните кучета заблестяха с преливащ филм, а след това стандартните гончета се увеличиха, челюстите им видимо изпъкнаха.
Това ми напомни зловещо за кошмарите с лорд Давернети и ми стана малко лошо на стомаха. Но още няколко крачки, почти незабележима вълна на магията и кучетата се върнаха към старата си същност. Професор Наруа ги беше променил и скрил това? Защо? По отношение на охраната на къщата един страшен вид кучета щеше да е много по-ефективен.
Но не успях веднага да разбера причините за поведението на бойния маг – на хоризонта се появи дракон. За съжаление това беше дракон, който познавах много добре. За мое нещастие магията на заклинанието все още действаше и затова лично за мен можех да видя само усмивка отдалеч! Широка, простираща се извън лицето и като цяло три пъти по-голяма от главата на лорд-главния следовател. Тази усмивка беше залепена и колкото повече се приближаваше Давернети, толкова по-идиотски изглеждаше, както и яркосините вени, които покриваха ръцете на полицая, видими лично за мен дори през ръкавиците. Магията на заклинанията е илюзорно нещо, магията на заклинанията от старата школа е свръхстабилно илюзорно нещо… В крайна сметка, честно казано, не знаех как бих могла да се държа в границите на приличието, общувайки с… този.
Нещо повече, щом Давернети, който бе дошъл в пълен галоп, скочи от коня си, хвърли юздите на зашеметения професор Наруа така, сякаш е недостоен за внимание слуга и гордо озарявайки цялото място с неестествената си усмивка, влезе в къщата…от устата на шокирания магьосник, от този факт, падна лулата в снега.
А аз се втурнах да си измия лицето отново. И пак. И пак.
Това не помогна!
Свличайки се на пода от смях, аз притиснах кърпата към лицето си, опитвайки се да потисна собствения си смях, защото… професорът също го беше видял! Имахме приблизително сходна магия, нещо като единична вълна, и затова илюзията, основана на илюзията на старото магическо училище, той я видя! Сто процента го виждаше, с нищо друго не можех да си обясня шокираното изражение, с което придружаваше лорд Давернети.
И наистина, не след дълго на вратата на спалнята ми се почука предпазливо, а след това:
– Мис Вайърти, вие сте голяма работа.
Аз се заливах от смях вече на пода, почти виейки.
– Има ли нещо друго освен усмивка и вени? – попита Наруа.
Засмях се, седнах, помислих за момент и попитах:
– Смятате, че това е малко ли?
– Мисля, че и двамата с вас сега ще ни сметнат за леко луди. – отвърна магьосникът.
Помълча и добави:
– Но резултатът ми харесва. А ако промениш малко ъгъла на илюзията, можеш да я направиш видима за всички наоколо, абсолютно за всички.
Естествено, скочих, изтичах до вратата и я отворих. Очите на мага блестяха от нетърпение, а аз всъщност… Лорд Давернети започна пръв!
Мисис Макстън ни хвана по най-неподходящия начин – двамата с професора чертаехме формулата за изкривяване на илюзията с тебешир на пода, аз по нощница, а той, мокър в топлото зимно яке, което беше забравил да свали в порива на вдъхновение.
– Мис Вайърти! – възмути се мисис Макстън и затръшна вратата след себе си.
– Той пръв започна. – отвърнах аз, без да вдигам глава и да добавям цифра към формулата на Наруа.
– Кой? – не разбра, мисис Макстън.
– Лорд Давернети. – обясних аз.
И ние свършихме!
Седнах на пода и прегледах изчисленията, запомних ги, затворих очи, повторих си ги, отворих ги, проверих ги, погледнах към магьосника, който ме гледаше с усмивка, и кимнах, потвърждавайки, че съм готова.
– Мисис Макстън – каза магьосникът, като се изправи – уведомете слугите, че не бива да се реагира на всякакви промени във външния вид на този дракон. Само че тихо.
Той ми намигна, а после се усмихна на икономката и излезе от спалнята ми.
Мисис Макстън, като го погледна възмутено, ме погледна и попита все така възмутено:
– Мис Вайърти, осъзнавате ли колко неприлично е поведението ви?!
– Разбирам, – заявих съвсем сериозно аз – но този вече малко уважаван от мен лорд, използва снощния букет и подчинения си, за да ме омагьоса.
Мисис Макстън шокирано поклати глава.
– А… вие сигурна ли сте, че е именно той? – каза тя накрая – Букетът беше подарък от лорд Гордън.
– Да, – изправих се от пода – но заклинанието беше направено конкретно за лорд Давернети.
С шумно издишване икономката уточни:
– Вие… сигурна ли сте?
– О, мисис Макстън, разбира се, че съм напълно сигурна за кого сънувам и мечтая, откакто вдишах аромата на цветята.
Суровата, родена в северните планини икономка се намръщи, кимна и излезе. Бетси се вмъкна след нея и започна да ми помага да се оправя, като ми шепнеше заговорнически:
– Когато драконът стане страшен – не викам и не реагирам, разбирам го.
– Не страшен, а смешен. – поправих я аз.
– Тогава не разбирам. – намръщи се Бетси, докато спираше да пристяга корсета ми.
– Дръж се така, както в най-добрите къщи в столицата. – посъветвах я аз.
– Като когато полилей пада отгоре и всички се преструват, че не се е случило? – прислужницата закръгли очи.
– Ами… примерно така. – кимнах аз.
Избрахме нежна светло-синя рокля, която да подхожда на метличините, които ми се подиграваха цяла нощ, косата ми беше просто прибрана, нямах време и сили за сложни прически, и след това отидох в театъра за един актьор. Или единичен зрител… зависи как ще го погледнете.
А имаше какво да се види – лорд Давернети ме чакаше долу с блестяща усмивка и огромен букет алени рози в ръце. Също така ме чакаше с увереност, която не убягваше на моите хора, и затова мисис Макстън стискаше подноса с чая, който се готвеше да занесе в трапезарията за закуска.
– Анабел, скъпа моя, изглеждате прекрасно! – с възхищение въздъхна лорд Давернети и едва потисна смеха си от цвета на роклята ми.
Ако изобщо е имало някакво съмнение – идеята за полето с метличина беше негова, именно негова!
Е какво пък, представлението започва.
– Крисчън – спрях на върха на стълбите, притиснала ръка към гърдите си от вълнение – посещението ви… е толкова неочаквано…
И тогава си спомних за другото им много неочаквано посещение, когато бях принудена да покажа на тези развратници собствената си нощница, която далеч не беше прилична, за да спася живота си, а главното беше, че това определено им достави удоволствие! А аз все още се срамувах.
И аз почти излезнах от ролята си, особено когато погледът на Давернети се плъзна по фигурата ми по начин, който даваше да се разбере, че и той си спомня за тази незабравима история, но и той, и аз бяхме прекрасни актьори.
– Толкова се радвам да ви видя! – възкликнах аз.
– Отиваме ли при свещеника? – опровергавайки моето мнение за актьорските си способности, веднага влезе ва-банк лорда главен следовател.
Аз се спрях, с крак, който вече беше поставен за следващата стъпка, и… и защо пък не! Наистина вече нямаше какво да губя. Той да, но аз-какво…
– О, аз копнея за този момент! – възкликнах с пресилен ентусиазъм, в който не биха повярвали и последните безделници, а всички в стаята ме изгледаха скептично. Осъзнах, че да, вероятно не бива да стигам толкова далеч, но веднага се поправих – Но, лорд Давернети, не смятате ли, че това ще бъде удар по репутацията ми? Един прибързан брак, без годеж, без да се спазват всички условности… Какво ще кажат хората… Искам да кажа драконите?
Давернети изруга разочаровано и ме погледна с нескрито подозрение. Аз веднага приех много невинен и много влюбен вид. Главният следовател захапа стръвта, без да дъвче.
Назад към част 18 Напред към част 20