„Имаме мач, който трябва да спечелим“
ГЛАВА 24
АУРОРА
Не бях сигурна дали съм параноичка или какво се случва, но когато след училище излязох да намеря Ела на паркинга, имах чувството, че всички ме гледат. Освен първия ден, в който бях тук, не бях се чувствала така. Новото бързо се беше изчерпало или присъствието на Райкър до мен го беше спряло.
Така или иначе, когато най-накрая стигнах до колата на Ела, с облекчение затворих вратата зад себе си и се махнах от училище. Беше странно усещане. Изобщо не ми харесваше.
Погледнах към Ела и се усмихнах. Разговорът с нея винаги беше неловък. Тя го правеше такъв.
Поздрави ме и макар да не чувах, по широко отворените ѝ очи и прекалено изпъстрената ѝ уста разбрах, че говори силно. Тя правеше това често с мен. Бях виждала как баща ми и брат ми и казват, че да ми крещиш не помага. Тя обаче не беше най-умният човек, когото някога съм срещала. Не беше проумяла, че да ми крещиш не е необходимо.
– Здравей – отвърнах тихо.
Това беше достатъчен разговор за нея и сега тя щастливо се отдалечаваше от редицата коли, които прибираха ученици, и потегляше. Въздъхнах с облекчение. Този следобед беше дълъг. След обяд невидях Райкър и разбирах защо, но той ми липсваше.
Тази вечер щяхме да ядем много здравословно, неапетитно ястие, което Ела щеше да приготви, а докато ядяхме, татко щеше да говори за утрешния мач с Хънтър. След това трябваше да уча за теста по литература, от който не се притеснявах много, и за теста по история, който малко ме притесняваше.
Пътуването до вкъщи не беше нищо ново и следобедът ми мина по план. Едва на вечеря нещата взеха лош обрат. Хънтър влезе внезапно в стаята ми, вратата се отвори широко и на лицето му се появи гняв. Подскочих, изненадана от внезапната му поява, но после бързо се подразних от това, че нахлува така.
„- Предупредих те – изписа той. – Знаех, че това е лошо. Помолих те за едно нещо. Едно просто нещо. Плейофите са това, което ще определи кариерата ми в колежа. Благодарение на Райкър победата утре вечер ще бъде невъзможна“. – Той изписа всичко това. Гневът му граничеше и със страха, който проблясваше в очите му.
„- Какво става? – Попитах, объркана“.
„- Ти. Ти се случи. Райкър нападна Аса в коридора заради някакъв коментар, който той направил по твой адрес. Прекараха следобеда в кабинета на Хасуел с треньор Рич. Решението беше да оставят Аса да играе, тъй като той не е искал да каже нищо обидно, но Райкър трябва да изкара първото полувреме на скамейката. Имаш ли представа какво може да ни се случи без Райкър през първото полувреме?“ – След това той с разочарование вдигна ръце във въздуха. „- Това е и бъдещето на Райкър. Той ще отиде в колеж, който ще му даде пълна стипендия. Той има всички предпоставки да бъде страхотен в колежа и може да стане професионалист. Но тази седмица е толкова вглъбен в теб, че захвърля това заради Аса, който казал нещо за това, че си глуха“.
Хънтър свали ръце настрани. Беше приключил с изписването. Не виждах обаче как това е моя вина.
„- Какво каза Аса?“ – Попитах, като исках да разбера защо Райкър го е нападнал. И какво точно означаваше нападение? Дали е нанесъл удар?
Хънтър изглеждаше раздразнен, но по начина, по който се промени изражението му, видях, че не е ядосан на Райкър. Имаше нужда да се ядоса на някого, затова го насочи към мен. Направи така, че всичко да е по моя вина. Дори когато знаеше, че не е така.
„- Аса каза нещо за това, че е трудно да ти се говори, тъй като си глуха. Не съм сигурен как точно се изрази, но Райкър реагира по-бурно, отколкото беше необходимо“. – Той направи минутна пауза и прокара ръка по лицето си. След това каза: „- Все пак разбирам. Реакцията му. Желанието му да те защити или предпази – уважавам го за това. Но, по дяволите, Аурора. Имаме мач, който трябва да спечелим. Райкър е най-добрият ми приемник.“
„- Какво направи Райкър? Удари ли го?“ – Надявах се да не е така. Всичко това ми се струваше малко прекалено. Вярно беше, че бях глуха, и да, общуването с мен за Райкър беше предизвикателство.
„- Блъсна го към шкафчетата и го заплаши. Нищо прекалено тежко, но беше практично и агресивно. Треньорът го спря. Можеше да бъде и по-лошо. Но Аса се опитваше да успокои Райкър, а не да го разгневи още повече“. – След това Хънтър поклати глава и я наклони назад, за да се вгледа в тавана.
Аса не беше малък. Но Райкър беше малко по-едър, както предположих. Не виждах обаче да е достатъчно силен, за да блъсне Аса в шкафчетата. Образът ме притесни. Това не беше много, за да се разстройвам, а и истината беше, че колкото повече време прекарваше Райкър с мен, толкова повече хора щяха да говорят. И щяха да кажат много по-лоши неща. Той не можеше да реагира по този начин всеки път или никога повече. Хънтър беше прав; той имаше бъдеще, за което да се тревожи. Реалността на тази ситуация започваше да потъва. Не беше предполагала, че може да се случи нещо подобно.
„- Много хора ще кажат разни неща. Той трябва да приеме това и да не те защитава, освен ако не е абсолютно наложително. Не може да го прави всеки път, когато някой каже нещо за това, че си глуха“.
Той само казваше точно това, което си мислех. Съгласих се, но не знаех какво да правя сега. Как да се справя с това.
„- Татко ще иска да знае какво се е случило. Райкър няма да играе през първото полувреме и аз трябва да му кажа защо. Няма да му кажа, че говориш с Райкър или се виждаш с него. Само че Райкър се е обидил заради мен“.
Това щеше да се случи по време на вечерята. Трябваше да се съглася с това, но мразех лъжата. Исках да кажа на татко за Райкър. Да го крия беше погрешно, особено поради причините, поради които ми се налагаше да го правя. Цветът на кожата не беше от значение. Баща ми беше образован човек и се надявах, че и той вярва в това. Хънтър не мислеше така. Хънтър също така познаваше баща ни много по-добре от мен.
За момент изучавах изражението на брат ми и се чудех дали е прав. Дали ако кажа на татко истината, ще си навлечем още повече проблеми? Можех да изчакам. Още един ден. Мачът беше утре вечер, а Хънтър вече се притесняваше, че ще играе без Райкър.
Просто кимнах. Щях да се съглася с всичко, което щеше да каже на татко на вечерята.
Хънтър се обърна, за да излезе от стаята ми, и видях как телефонът ми светна там, където го бях оставила в средата на леглото. Втурнах се към него и го вдигнах, за да видя две текстови съобщения от Райкър. И едно от Талула.
Първо отидох на текста на Райкър.
Трябва да поговорим. Може ли да се видим тази вечер?
След това следващият, две минути след първия:
Не позволявай на Хънтър да те убеждава в каквото и да било, моля те. Нека ти обясня.
Преди да отговоря, отидох на текста на Талула.
Искаш ли да дойдеш с мен на мача утре? Можем да седнем заедно.
На този въпрос имах незабавен отговор, затова отговорих.
Да. Благодаря ти!
След това се върнах към текста на Райкър. Да се държа на разстояние от него, докато играта не свърши, може би беше най-добре, но не беше честно. Не и към него. Исках да го видя. Да му кажа, че не може да ме защитава, когато някой заявява очевидното, трябва да спре.
Можеш ли да ме вземеш отвън в 8:30?
Неговият незабавен отговор беше:
Да!
Усмихнах се въпреки всичко. Той винаги ме караше да се усмихвам.