***
В кафенето седнахме на една маса близо до прозореца, поискахме чаша горещ шоколад от сервитьорката, мисис Макстън също се наслади на пирожка със сирене, а след това с копнеж погледнахме към полицейския участък, докато лорд Давернети вървеше уверено към нас.
И не просто вървеше, а решително прекоси площада, необременен от наметалото и шапката си и пренебрегвайки студа на мразовитото утро, изтича с лекота по стъпалата, влезе в кафенето, направи жест на лорд Гордън, дойде до нашата маса, премести ме малко небрежно, седна на съседната седалка и попита :
– Скъпа моя, защо не се прибереш вкъщи?
Стиснах зъби от досада, отпих величествено глътка шоколад и казах:
– Вероятно, защото в момента нямам дом като такъв. Виждате ли, моят е запечатан от вашите служители, а аз нямам никакво желание да отида във вашия.
– Моят? – намеси се следователят – Скъпа моя, но сега това е и твой дом и ако не ти харесва къщата за гости, нямам нищо против да се преместиш директно в основната сграда на имението ми.
След като чу всичко това, мисис Макстън започна да рови мълчаливо в чантата си, очевидно в търсене на друг убиващ прах. Аз имах много по-миролюбив характер, затова просто казах:
– Или служителите ви ще освободят къщата ми до тази вечер, което всъщност са длъжни да направят сега, предвид отсъствието на основната заплаха за мен в Уестърнадан, или ще прекарам нощта в хотел.
Не погледнах към Давернети, отдавайки вниманието си на чашата с шоколад, но забелязах усмивката му и тогава лорд Главният следовател попита неочаквано меко:
– Анабел, какво ви разстрои?
Аз никога не бих отговорила на този въпрос, но мисис Макстън не мълчеше и мрачно каза:
– Вашето пето дете ще се казва Джонатан, шестото Ханс, седмото… да продължавам ли?
– Да, да, знаете ли, много вълнуващо. – отвърна язвително Давернети.
Но това беше краят на подигравката.
С махване на ръка, ни отряза от останалите посетители на кафенето, леко докосване на ръката ми и много тихото:
– Анабел, смятам, че е изключително опасно да се върнеш в дома на професор Стантън.
Отдръпнах дланта си, прекъсвайки допира. Давернети, ако беше наранен от това, не даде знак за недоволство и продължи с мек, втренчен тон:
– Единственото, което заплашва вас и вашите хора в моето имение, е да изслушате отдавнашните планове на майка ми за пристигането на дългоочакваните внуци и нищо повече. Що се отнася до къщата на професор Стантън, спомнете си лекотата, с която външни хора влизаха в нея и честно казано, на практика нищо не можехте да направите по въпроса, Анабел.
– Между впрочем, аз се защитих уверено! – не се съгласих с аргументите му.
– О, да, никога няма да забравя зрелищното ти събличане…Все пак всички средства са подходящи в защита, не мислиш ли?
Докато седях там почервеняла, мисис Макстън отмъстително извади още една кутия с пудра от чантата си.
– Анабел. – полицаят отново извика името ми много нежно.
– Мис Вахърти! – Поправих го неумолимо.
И ако ставаше дума за мен, аз щях да остана да нощувам в хотела независимо от всичко, но Давернети беше използвал препратката към онези, които ме обслужваха с голямо умение. Аз знаех, че те ще ме защитят при всички случаи и ако страховете ми за мен са основателни, но в същото време само относителни – аз бях слаб, но находчив маг – то моите хора… Да, лорд Давернети знаеше как да натиска.
– И колко дълго? – попитах в знак на капитулация.
– Мис Вайърти! – възмути се мисис Макстън.
– Поне докато императорският кортеж не си е тръгнал. – гласът на Давернети все още беше мек и вглъбен, но не беше успокояващ, по-скоро плашещ.
– Но вие ще прекратите този фарс с годежа! – поисках аз.
Обърнах се и погледнах директно към дракона. Драконът се усмихна, кимна, приемайки условията ми, после се изправи и заговори:
– Всичко за вас, скъпа мис Вайърти.
Излизайки, той плати за поръчката ни и напусна сградата на кафенето, като остави двама полицаи до прага.
Честно казано, след като той си тръгна, се почувствах изключително… странно. Сякаш нещо ме притесняваше безкрайно, но не можех да разбера какво е то.
И така, след кафенето, с мисис Макстън пазарувахме още малко, а след това отидохме до пекарната и магазина за сирене, преди да се приберем вкъщи. Тоест към къщата за гости на лорд Давернети.
И какво беше искреното ни учудване, когато мистър Уолън мълчаливо ни подаде вестник със снимка в едър план на мен, седяща до лорд Давернети и неговата длан… гола и необезпокоявана от условности като ръкавица на ръката ми. Заглавието гласеше:
„Влюбените вече не крият чувствата си“.
– Ще го убия! – изстена мисис Макстън.
– Тръгваме си веднага! – реших аз.
– Ще бъде много трудно – каза мистър Илнър, като погледна от кухнята – конете току-що са отведени в конюшнята на лорда, а каретата е малко повредена, не мога да се сетя как и защо, но ще е нужно време и посещение в ковачницата, за да се поправи. Да наема ли карета под наем?
Мистър Илнър също разбра, че тук има нещо съмнително.
– Как си го представяте? – въздъхнах конвулсивно – Оттук до града се стига за един час на кон, няма да вървите пеша!
– Но аз ще отида, съвсем добре съм. – увери кочияшът.
След като се поколебах за миг, извиках тихо „нунций“ и го изпратих до най-близката фирма за наемни екипажи.
Отговорът ми беше доставен два часа по-късно в плик.
Отворих го и прочетох мрачно:
„С искрено съжаление трябва да ви уведомим, че не можем да приемаме поръчки от имението на лорд Давернети поради въвеждането на засилени мерки за сигурност.“
– Ако бях на негово място, днес нямаше да се появя тук. – каза мистър Уолън и ме погледна ядосано.
– В този момент това е практически безопасно, аз вчера изразходвах почти всичко в дома на лорд Арнел, а днес оставих последните трохи от магията си в коридорите на полицейския участък. Мистър Уолън, аз не съм тук за никого!
– Особено не, за лейди Давернети? – попита камериерът.
– Особено за нея! – кимнах ядосано и отидох в стаята си.
Макар че за какво „за мен“ бихме могли да говорим, ако дори къщата не беше моя.
***
Къщата за гости имаше някои особености, а именно, че нямаше подходяща кухня, което никак не се хареса на мистър Онър и скоро в къщата се разнесе миризмата на месо, което се готвеше в камината на огъня.
Междувременно заклинанието, което вчера бях направила на собственото си тяло, се беше развалило, така че останах в стаите си и като дама не възнамерявах да се показвам, докато не отминат дните на женско неразположение.
Но, уви, надеждите ми нямаше да се оправдаят.
Нито надеждите на мистър Онър за прилична вечеря, с която щеше да ни заслепи, нито моите надежди за няколко дни почивка.
– Мис Вайърти, мис Вайърти, това е недопустимо! – чу се из цялата къща вика на вбесената Бетси.
Всички погледнахме от местата си, аз от парапета на втория етаж, мистър Онър, разсеян от печещото се месо, мистър Илнър и мистър Уолън, които излизаха от кухнята, и мисис Макстън, която идваше към мен с поредната чаша чай.
– Това е, това е… – слугинята стоеше и дишаше тежко, а бузите ѝ бяха придобили пурпурен оттенък.
Ние всички слушахме с интерес.
Бетси, като си пое дъх, нагласи смъкнатото си боне и изригна възмутено:
– Да бъдете под един покрив с неженен дракон е върхът на непристойността, мис Вайърти, отвъд границите на морала. Докато лейди Давернети все още беше тук, в имението, вие имахте право да живеете в отделна къща за гости, но сега!
Тя се плесна по бузите, опитвайки се да се опомни, и каза:
– Лейди Давернети е напуснала имението преди половин час по най-коварен и потаен начин и освен прислугата, в имението на лорд Давернети няма НИКОЙ! Така че сега на практика сте под един покрив с него! Това е възмутително! А възмутителна е и фалшификацията! Всички знаеха за нея, но на нас не ни казаха нито дума! Разбрах за заминаването на лейди Давернети случайно – готвачът беше казал, че поне тази нощ ще бъде нощ, без чаша горещ шоколад за лейди, който обикновено се сервира в три или четири сутринта!
Мисис Макстън издиша шумно и погледна към мистър Илнър.
– Сам ще оправя оста. – изсъска той и се насочи към задната врата.
Мистър Онър свали парче месо от шиша и го подхвърли с пръсти, като го обдуха, за да изстине по-бързо, после го опита, кимна замислено и каза:
– Ще отида да организирам отвличане на вниманието.
– Аз съм възмутена! – каза мисис Макстън.
В момента не бях в състояние да ходя на дълги разстояния, но щом това е за благоприличие…
– Ще си събера багажа. – казах аз.
– Ще се опитам да наема екипаж. – реши мистър Уолън.
Назад към част 2 Напред към част 4