***
Половин час по-късно всички вървяхме по покрития със сняг път от имението Давернети, натоварени на коне поради липсата на каретата, която мистър Илнър не беше успял да поправи. Приличахме на библейското изселване на малък, но много горд народ и затова не разбрахме какво се е случило, когато в главния дворец избухна внезапна експлозия, последвана от искри, които полетяха от комина, а самата къща се превърна в сцена на блестящи пламъци.
– Фойерверки – каза мистър Онър, водейки коня ми – зрелищни, но безопасни. Надявам се, че съм уцелил правилно заряда на праха.
Всички ние също се надявахме на това, но после замръзнахме, когато видяхме фигурата на момиче в тъмно наметало да стои пред къщата за гости, която бяхме напуснали. Тя стоеше с вдигната във въздуха длан, а заклинанието ѝ светеше с червеникав огън, и на пръв поглед щеше да осигури „отвличане на вниманието“ за нас…
И аз някак си силно се съмнявах, че тя просто се опитва да ни разсее! И не само аз – цялата защитна система на имението реагира на заклинанието, предизвикано от непознатата, и в един момент пустата и доста рядка гора, която покриваше по-голямата част от имението Давернети, престана да бъде пуста. От главната къща, от портите, от конюшните, стражите на лорда се втурнаха към дамата, която се опитваше да нападне нашата къща.
И о, колко трудно ми беше да произнеса заклинанието, което ми беше необходимо в този момент:
– Екзитум! – прошепнах аз, покривайки всички ни с изключително слаба, едва ли достойна илюзия.
Но това беше всичко, за което имах сили, а имахме и нощта, и виелицата, и факта, че лорд Давернети и кавалкадата му от ездачи преследваха едно момиче, което тичаше бързо към парка, така че никой не ни гледаше.
Пред портите на имението, за наше щастие останали незащитени след нападението срещу къщата за гости, ни чакаше нает екипаж, на чиято седалка седеше с най-непринуден вид мистър Уолън, така че продължихме бягството си с много по-подходяща скорост и в много по-удобна обстановка.
Час по-късно пристигнахме в „Полетът на дракона“, един от най-известните и най-важното – охранявани хотели в града. За щастие ни дадоха тристаен апартамент, който беше приличен, не точно със статут, но ние не бяхме в ситуация да сме придирчиви по този въпрос. Това, което беше важно за мен сега, беше, че всички прозорци на „Полетът на дракона“ имаха решетки и магическа защита, леглото беше достатъчно голямо, за да побере мисис Макстън и мен, а Бетси се чувстваше удобно на дивана. Да вечеряме се наложи – срамувам се да го кажа, но нервното бягство означаваше, че ядохме месото, което мистър Онър беше приготвил на практика в движение, а аз поне прекалих с него. В моето състояние обаче отношението ми към храната не беше от най-благоприятните.
– Мисис Макстън, отивам да си легна – казах аз, излизайки от банята в нощницата си с розово и метличина, а на челото ми отново имаше лед.
– И ви няма за никого? – Предположи тя.
– Изобщо за никого. – Насочих се към леглото, настаних се, докато мисис Макстън внимателно придържаше ръба на одеялото, и заспах почти веднага щом главата ми докосна възглавницата.
За да се събудя със замръзнал в гърлото писък!
За щастие никой още не си беше легнал, така че не събудих никого – но всички се втурнаха от всекидневната, включително мистър Уолън, мистър Онър и мистър Илър, да не говорим за Бетси и мисис Макстън.
Всички замръзнаха на вратата и ме погледнаха развълнувано.
А аз… аз…
– Това е заклинанието – прошепнах аз, студена от ужас – виждала съм го само веднъж, но си спомних… нас щяха да ни изгорят!
– Какво? – Намеси се мистър Уолън, който изглеждаше като безупречен управител дори след такъв странен епизод на бягство.
Но съвършеното му сако не можеше да ме отвлече от ужасната мисъл:
– Това беше Игнисфам, тоест огнен глад… щяхме да изгорим до основи!
О, Боже, имам непреодолимо желание отново да се махна от този град… Трябва някакси да разбера от мисис Томпсън какво се е случило с нейната прислужница, защото колкото по-напред отивам, толкова повече осъзнавам колко правилна е нагласата на това момиче – да избяга от тук, за да спаси живота си!
– Мис Вайърти… – прошепна шокирана мисис Макстън.
Свих се обратно на възглавниците, загледана в балдахина с широко отворени от ужас очи.
Вече не ми се спеше, колкото и да ми се искаше обратното.
В резултат на това, след като лежах повече от половин час, взирайки се с празен поглед в тавана, станах и отидох до куфара си, за да взема необходимите ми книги. След като прелистих една четиритомна книга за огнени заклинания, намерих „Игнисфам“. Беше в подраздела „Забранено под смъртно наказание“ и принадлежеше към дванадесето ниво на магическите сили, т.е. по принцип извън контрола на всяко човешко същество.
Погълната от собствените си мисли, дочух само далечен разговор на високи тонове между лорд Давернети, който се беше появил и моите управител и икономка. Той ги обвиняваше в бягство и неуважение; те го обвиняваха в много по-укорими неща.
Осъзнавайки, че спорът може да не завърши добре за моите хора, аз наметнах халата си и не точно излязох от спалнята, а по-скоро се спрях на прага, като се подпирах на касата на вратата и едва се чувствах в състояние да стоя права.
Спорът затихна мигновено при появата ми, но аз се интересувах предимно от нещо друго:
– Успяхте ли да я хванете?
Давернети издиша мрачно и трябваше да признае:
– Не.
О, Боже…
– Това е маг, – докладвах с отчаяние – обучен маг от дванадесето ниво. Тя щеше да използва заклинанието Игнисфам. Само драконите имат някаква защита срещу такова нещо – нито аз, човешки маг, нито хората ми щяхме да имаме шанс.
Полицаят замръзна, гледайки ме странно в продължение на няколко секунди, след което каза хрипливо:
– Поднасям своите извинения.
– Знаете ли, единственото хубаво нещо във всичко това е, че сега имате възможност да ми се извините лично. – все още бях в шок от случилото се – Искам да кажа, че що се отнася до мен, предполагам, че няма да ви пука дали ще се извините на мен или на купчина пепел.
Той стисна челюстта си така, че скулите му потрепнаха, и изръмжа:
– Анабел, вие…
– В момента се намирам под изключителна закрила и, за щастие, тази закрила не ми налага такива задължения, каквито вие, лорд Давернети, се опитвате много подло да ми наложите. И докато сме на темата за вашите желания, позволете ми да ви изясня моето – никога няма да се омъжа за вас. Никога! Защото единственото нещо, което наистина не мога да простя, е подлостта. А вие вече три пъти бяхте подъл с мен! Всичко най-добро, мистър главен следовател!
Върнах се в спалнята и затворих вратата с трясък.
Мислех, че това ще е краят на тази страница от живота ми, но в хола се чу много ядосан глас:
– Анабел, през цялото време бях изключително учтив и внимателен с теб. Сигурна ли си, че искаш да изпиташ пълната степен на моето наистина злобно отношение?
Дори не си помислих да отговоря.
– Време е да си вървите! – каза гневно на дракона мистър Уолън.
Когато вратата се хлопна зад Давернети, в хотелската стая настъпи напрегната тишина. Обвинявах се, че превърнах полицая от “ неприятел“ във „враг“ и не бях сигурна дали не е защото исках справедливост… Каква справедливост, все пак това беше Градът на драконите. Трябваше да бъда по-мека, не трябваше да правя отказа си толкова рязък, защото ако все пак мога да се защитя срещу следователя, то моите хора… Страхувам се, че сгреших, като бях толкова директна, и се опасявам, че моята неотстъпчивост може да навреди на близките ми.
С тези мисли си легнах да спя.
***
Уви, сутринта започна с много тъжни новини:
– Мистър Илнър е задържан по подозрение в кражба. – каза мрачно мисис Макстън, когато дойде да ме събуди сутринта.
Все още не разбирайки напълно какво се случва, седнах, примигнах сънливо и погледнах учудено икономката.
Тя постави чашата с чай на масата пред мен, отиде да отвори прозорците и обясни, като дръпна тежките завеси:
– Предишния ден, в момента на нашето епично бягство от имението на лорд Давернети, мистър Илнър донякъде… превиши правомощията си и… след като отстрани колесничаря от седалката на каретата, пое управлението. Кочияшът на наетия екипаж се възмути, но се настани отзад без особени възражения. Каретата и двойното възнаграждение бяха върнати в службата за наемане още същия ден вчера, но…
Но очевидно делото вече е започнало. И колкото и да ми се искаше да вярвам в най-доброто, сякаш знаех кой го е направил и по каква причина.
Станах от леглото, отидох до прозореца, застанах до мисис Макстън и погледнах към полицейския участък, който беше недалеч. Това беше добре, защото точно там трябваше да отида сега.
Назад към част 3 Напред към част 5