***
– И така… скъпа Анабел!
– Мис Вайърти!
– Ана…
– Напълно способна съм да върна усмивката ви в предишния ѝ размер.
Приглушено ръмжене и сдържано:
– Е, като джентълмен ще отстъпя пред дамата. И така, мис Вайърти, изведнъж сте започнали да симпатизирате на мисис Томпсън, за която едва ли сте могли да кажете добра дума, и сте решили да проявите безпрецедентно състрадание към не толкова близката ви позната, като отидете на погребението на бившата сватовница, която е имала дързостта да се изкаже нелицеприятно за вас. Мога ли да попитам защо направихте това, което направихте?
Да, това беше разпит.
По всички правила.
Тоест нас: мен, мисис Макстън и мистър Уолън – ни вкараха в отделни стаи и ни разпитваха систематично. Като се има предвид, че бях сама повече от час, разпитът ми вероятно беше последното нещо, което трябваше да се направи.
– Причините за действията ми бяха състрадание, любов към ближния и скръб от преждевременната и ранна смърт на тази, която охранявахте. Общо взето, лорд Давернети, стигнах до печалния извод, че вие сте в общи линии последният дракон в този град, на чиято защита е разумно да се разчита!
Да, през изминалото време не бях в най-благоприятното настроение и затова… бях готова да се върна да експериментирам с появата на този, който имаше наглостта и глупостта да ми направи заклинание!
– Оригинална… забележка. – каза лорд Давернети, като ме погледна мрачно и много нелюбезно.
– Много разумна, забележете! – възкликнах – Първо, едва не бях изгорена в къщата ви за гости, благодарение на Бетси и мисис Макстън, които бяха толкова предани на честта ми, че само благодарение на тях избегнах смъртта. А след това във вашия затвор! В затвора, лорд Давернети, тоест в условно защитена и недостъпна зона, една жена е нагло убита практически пред очите ви!
Приятният звук от скърцането на драконовите зъби беше нежна музика за ушите ми. Да, заклинанието все пак се беше състояло, следователно имаше възможност да повлияе донякъде.
И погледът ми се промени донякъде, което лорд Давернети забеляза мигновено. Той престана да се сърди, усмихна се очарователно и предложи:
– Може би все пак ще пиете чай, мис Вайърти?
– Задушете се, лорд Давернети!
– Вие не сте в най-мирното настроение. – засмя се полицаят.
– Съгласете се, че за това си има причини. – отвърнах аз.
Давернети не продължи спора, а се върна към основния въпрос, заради който мен ме бяха задържали тук в продължение на час:
– Какво ви даде сестра Мариса?
Кога и как е могъл да го види? Или е знаел? Или може би е подозирал, като се има предвид бъркотията в спалнята на монахинята.
– Молитвеник. – излъгах аз.
Споменатият молитвеник отдавна е прибран, него го конфискува Давернети в същия момент в който дойдохме, след което го отнесе и занесе в неизвестна посока, но сега молитвеникът лежеше на масата пред полицая – трябваше само да протегна ръка, за да го взема.
Но аз продължих да седя на стола срещу следователя и да го гледам с напълно честния поглед на момиче, което няма абсолютно нищо за криене. Особено зад корсажа.
– Вие неволно погледнахте гърдите си. – внезапно каза драконът.
– Съжалявам, сетих се в неподходящ момент… неприятно. – иронизирах аз.
Лордът главен следовател сигурно веднага си е спомнил кое – как и затова се надявам, че съм успяла да отклоня подозренията от една изключително опасна област.
И тогава се случи неочакваното:
– Попитайте. – долетя от вратата.
Обърнах се – лорд Арнел сваляйки ръкавиците си влизаше в кабинета на своя роднина, а в същото време секретаря и младшия следовател бързо се изнизваха навън. Вратата се затвори. Загледах се тревожно в дракона – сенките под очите му, чертите на лицето му изглеждаха изострени, погледът му беше толкова тъмен, че вертикалната зеница закриваше ириса, посребряваше на светлината на електрическите крушки.
И… лорд Арнел влезе. Самоуверено и решително той пристъпи към тясното канапе, свали наметалото си, метна отгоре ръкавиците и шапката си и щом вратата се затвори зад полицаите, пусна по ръба ѝ заклинанието за изолация.
Постъпката му далеч не беше прилична, но аз не възразих. Все още гледайки лорд Арнел, започнах да усещам странно безпокойство, все по-силно и по-силно. Не можех да не попитам тихо:
– Какво ви е?
Драконът ме погледна. Не му беше лесно. Първо, беше твърде близо – на седем крачки от мен, докато „Уйоларе ет франгере морсу“ изискваше дистанция от поне петдесет, и второ, дори със силата си предния ден да удържи уиверната, а днес да потисне поредното заклинание за пълно унищожение, явно не беше лесно. И в същото време… нищо от това не можеше да го засегне до такава степен, като се има предвид нивото на магическите му способности.
– Лорд Арнел? – тревогата вече стискаше сърцето ми.
Драконът обаче се усмихна и попита изненадано:
– Тоест, това не е ваша работа!
Пламналa от подозрение, което дори не се опитах да скрия, раздразнено отвърнах:
– Не. Заклинанията табу не действат така, лорд Арнел, а за да се влоши благосъстоянието ви до такава степен, би трябвало поне да сте били в близък контакт с мен повече от четиридесет и осем часа!
Драконът отметна глава назад, поседя за миг, явно опитвайки се да сдържи бурята от емоции, която изглежда го беше завладяла, после отново ме погледна и каза:
– И така – това не сте вие?
– Не – поклатих отрицателно глава – не съм аз.
Тогава си спомних как лорд Арнел се беше превърнал в дракон, когато уайверната го беше нападнала, събори стената, закърпи я и сега тя разваляше гледката към кабинета на главния следовател с вид на средновековен нешлифован камък, който, ако се съди по неравностите, е бил полиран с магия и известни усилия, но не това беше важното – важното беше лорд Арнел и фактът, че дори промяната на формата не го беше изморила.
– Слушайте, – аз изпитвайки състрадание към този, на когото го бях предала, станах, преместих стола си колкото се може по-далеч от Арнел и седнах – когато се обърнахте за първи път, изпитахте ли спад в силите си?
Драконът ме гледа няколко секунди, без да мигне, след което отговори:
– Не.
После се усмихна и попита:
– Ще свалиш ли от мен твоето „Уйоларе ет франгере морсу“?
– Не мога, – признах в пълно объркване – първо трябва да отменя заклинанието, което мисис Тодс ми наложи по заповед на лорд Давернети, а в момента нямам сили и за това.
– Защото сте спасили мисис Макстън? – попита направо Арнел.
Кимнах.
И не знам защо започнах да обяснявам набързо:
– Магията от старата школа е много опасна със своята необратимост, обикновено има само няколко минути, за да се предприемат някакви действия, после е твърде късно, а аз…
Впрочем защо се оправдавам?!
Арнел си мислеше същото, затова премести внимателния си поглед към Давернети. Лордът главен следовател, почуквайки нервно с края на писалката си по празния лист хартия, неохотно даде своето обяснение:
– Случаят на мисис Тодс се разглеждаше и от двама ни, ако си спомняш.
– Помня – отвърна Арнел – и тъй като имам отлична памет, помня условията, при които се съгласихме да позволим на Тодс да живеят в Уестърнадан.
Давернети погледна встрани, поколеба се за миг и после каза:
– На няколко пъти мисис Тодс е сътрудничила на полицията.
– И това някак си промени условията, при които тя живее тук? – гневен въпрос.
– Малко. – Давернети решително вдигна поглед към роднината си.
Арнел посрещна предизвикателството с мълчание, а на мен ми беше ясно, че по-нататъшното обсъждане на въпроса ще се проведе без мое присъствие, така че сметнах за свой дълг да кажа честно:
– Няма да се откажа от съдебния си иск. Адвокатът ми също няма да се откаже от делото. Не знам нищо за условията, при които двойката Тодс живее във вашия град, но ще направя всичко възможно и невъзможно, за да изолирам беззащитните жители от пагубното влияние на този, който действително го упражнява, без да мисли за последствията и с такава наглост, че дори на мен ми стана съвсем ясно, че мисис Тодс, вършейки това, което е забранено от закона, е била повече от убедена в своята безнаказаност!
Лорд Давернети извърна глава, погледна ме така студено, както само змейовете и драконите могат, и каза тихо:
– Ами ако ви кажа, че благодарение на помощта на мисис Тодс успяхме да спасим три момичета?
Погледнах го невярващо, а после зададох директен въпрос:
– На каква цена, лорд Давернети?
И полицаят… остана безмълвен.
Започнах да мисля на глас:
– Маговете от старата школа не могат да влияят на трансформиращи, дракони или други раси, те имат власт само над хората и всъщност, когато населението на империята престана да бъде изцяло човешко, нямаше нужда от магове от старата школа. Но не в това е въпросът. Значи, говорите за спасяването на живота на три момичета, така ли? Нещо ми подсказва, че става дума за дракони, върху които мисис Тодс не е имала никакво влияние, по простата причина, че това е извън нейните правомощия. Така че, вероятно, в спасяването на живота на трите дами, които споменахте, мисис Тодс не е задействала тях, а някой, който е можел да се намеси и да се жертва, за да спаси… работодателите си? Искам да кажа, че става дума за хора. Хора, работещи за драконите. Аз съм права, нали?
Давернети престана да потупва писалката си и продължи да ме гледа. За отмъщение утроих усмивката му!
– Анабел, държите се като дете.
Четири пъти!
– Ана…
Десет пъти!
И сега в кабинета седяхме аз, лорд Арнел и усмихнатият лорд Давернети.
– Оригинално. – заяви разсеяно градоначалникът. Той се усмихна и каза – Значи все още нямам най-лошия възможен сценарий?
– За съжаление, най-лошия. – потиснах тежка въздишка – Уви, заклинанието, поръчано от вашия блестящ с всички зъби роднина, не ми даде достатъчно дълбок достъп до аурата му, така че контролирам само илюзорната част.
И за да го докажа, удвоих усмивката, която вече засенчваше половината стена.
– Впечатляващо. – лорд Арнел едва сдържаше усмивката си.
И някак странно погледна към мен.
Беше много странен поглед, сякаш изпълнен с някаква скрита болка. И аз отново се почувствах неудобно.
– Какво ви изтощава толкова много, лорд Арнел? – попитах тихо.
Отне ми миг да чуя отговора. Първо Ейдриън лиши лорд Давернети от зъбчатия му параван, макар че аз нямах нищо против, после засили защитата на стените и вратата и едва тогава заговори:
– Бих искал да продължа да работя с вас?
Подскочих в опит да отговоря, но бях прекъсната твърдо:
– Трябва да възстановя кръвната си памет.
Аз… нямах думи.
Намерих ги… едва дишайки, аз напомних:
– Това е невъзможно. Изследванията на професор Стантън доказаха невъзможността на подобно нещо, казах ви за това! Съжалявам, лорд Арнел, но не, няма как да стане.
Драконът се облегна на дивана и ме погледна така, сякаш, ако имаше някаква последна сламка, за която да се хване, това бях аз. Аз и… лорд Давернети.
– Професор Стантън не е уточнил един момент, Анабел – каза много тихо лордът главен следовател – паметта на кръвта се събужда за един кратък миг, по време на съвокуплението на мъж и жена върху брачния олтар.
Аз едва се задържах на стола си, гледайки шокирано следователя, а полицаят продължи съвсем спокойно:
– Необходими са определени познания, спазване на условията и магически надарена девойка, каквато вие всъщност сте.
Бузите ми пламнаха от възмущение, но Давернети продължи хладнокръвно:
– Изборът е ваш. Ако изберете мен, Анабел, ще ви гарантирам брак, уважение и всичко останало, което може да очаква една почтена омъжена дама. Ако обаче вие, която, за мое огромно неудоволствие, не успяхте да поддадете дори на едно заклинание, изберете леглото на Ейдриън… Ще се задоволите ли с ролята на любовница?
В прилив на справедливо възмущение преместих погледа си към лорд Арнел, но той… той ме погледна виновно, без да направи опит да опровергае думите на роднината си. И това изведнъж много ме нарани. Толкова ме болеше, че едва сдържах сълзите си, но… те не искаха да чакат!
– И така, – изправих гърба си, доколкото беше възможно – имаме в наличност вас, двама индивида, лишени от чест, съвест и принципи…
Драконите се намръщиха на думите ми по съвсем идентичен начин.
– И ето че аз, като учен, който е посветил шест години от живота си на изучаването на този проблем, директно ви казвам – няма такова нещо като кръвна памет! Хрониките, записите, пещерните рисунки и възловите писания ще ви помогнат! А всички ваши извратени планове, идеи и т.н., бъдете така добри да ги реализирате без мен!
Давернети скръсти ръце на гърдите си в очевиден опит да сдържи гнева си. Арнел, който се гърчеше като от силно главоболие, неохотно каза:
– Анабел, разберете, аз не мога да се оженя за вас, при цялото ми желание за това, аз…
Изправих се рязко и попитах ядосано:
– Лорд Арнел, хрумвала ли ви е такава нетривиална мисъл, като например, че точно аз не желая да стана ваша съпруга? Не?! Изненадващо, но ми се стори, че прилагането на табуирането „Уйоларе ет франгере морсу“ е повече от недвусмислено!
Градоначалникът отново се намръщи, притисна пръсти към слепоочията си и се размърда:
– Анабел, аз…
– Вървете по дяволите! – не можех да не се сдържа да не изругая.
И се страхувам, че гневът ми не спря дотук, като буря той продължи да се надига.
– Дракони! – изплюх думата като най-лошото проклятие – И двамата нямате нито чест, нито съвест, нито благородство! О, при нас умират момичета? Какво значение има, ще го крием до последно, ще правим напразни опити да запазим престъпленията в тайна! О, имаме магьосник от старата школа, който влияе на хората, което води до несъмнената им смърт? Нищо страшно, това са три спасени драконици, а за хората не ни пука! И знаете ли какво?!
Погледнах и двамата с изпълнен с омраза поглед и заговорих съвсем искрено:
– Не ми пука за вас! Вие сте дракони, нали? А аз съм човек! Следователно, според вашата собствена логика, трябва да се ръководя от правилото „Човешкият живот е важен, но животът на драконите не чак толкова“. Така че да – на мен не ми пука! За вас, за вашите кръвни тайни и разврат, които се опитвате да прикриете, като се опитвате да „накарате кръвта да говори“. Повярвайте ми като учен – тя дори няма да ви запее! Или да танцува! И бъдете така добри да ме избавите от оргиите и другите сексуални извращения, и изобщо, аз лично, ще бъда изключително благодарна, ако завинаги ме избавите и от присъствието ви в моя живот!
Взех от облегалката на стола наметалото и шапката си с воал и без да искам разрешение или да се допитвам до мнението на когото и да било, тръгнах към вратата.
И изведнъж се спрях.
Просто този жест, начинът, по който Арнел притискаше пръсти към слепоочието си, всичко това неусетно ми напомни за нещо…
Обърнах се рязко и бързо се приближих до дракона, който все още държеше лявата си длан до лицето и притискаше пръсти към слепоочието си, погледнах пръстите му… И веднага видях причината за заболяването. Захвърлих наметалото и шапката си върху вещите на лорд Арнел, свалих ръкавиците си, хванах ръката му и като погледнах с неподправена омраза в очите на смаяния дракон, свалих венчалната халка от безименния му пръст. Пръстенът, който изглеждаше златен, остана такъв само за секунда.
– Куод вера имаго! – заклинанието на истинската форма се изтръгна от устните ми и обгърна пръстена, разкривайки сребърната му същност и опасния черен оникс в обковката, който преди това беше маскиран просто като незначителен знак.
Захвърляйки пръстена на пода, попитах язвително дракона:
– По-добре ли е?
Арнел кимна неуверено.
Аз пуснах ръката му и добавих още по-злобно:
– Не ми благодарете. Вие, драконите, по принцип не сте способни на благодарност!
Така че отново си взех нещата и си тръгнах, за да не се върна никога повече.
– Анабел! – извика Арнел.
– Вървете по дяволите!!! – казах, като отворих вратата.
Захлопнах я с такъв оглушителен трясък, че всички от кабинетите се втурнаха да видят какво се е случило, а мисис Макстън и мистър Уолън, които ме чакаха на пейката за посетители, станаха и тревожно се вгледаха в лицето ми.
– Мис Вайърти. – започна мисис Макстън.
– Казвала ли съм ви колко много мразя и не харесвам драконите? – попитах, като нахлупих шапката си и преметнах наметалото си през раменете.
– Н-н-не. – каза несигурно моята икономка.
– Ненавиждам ги! – издишах, като вече не сдържах гнева и емоциите си.
Вратата зад мен се отвори и се чу гласът на лорд главния следовател:
– Мис Вайърти, искам да ви помоля да…
Обърнах се рязко и върнах усмивката на мястото ѝ, тъй като тя му подхождаше добре, отразявайки личността на лорда като цяло, и след това добавих:
– Знаете ли, струва ми се, че започвам да разбирам хората от този град, които заговорничат срещу драконите. Вие наистина го заслужавате и то със собственото си поведение, арогантност, безнаказаност и безчестие. Всичко най-лошо, лорд Давернети!
Но след няколко крачки спрях, обърнах се рязко и заобикаляйки неподвижната статуя на Давернети, нахлух в кабинета му, взех молитвеника от бюрото му и едва тогава излязох.
– Мис Вайърти, за какво ви е това? – попита яростно полицаят.
– Ще се моля за вашата изгубена душа! И да, – обърнах се – не ми благодарете! Дори не се опитвайте. И аз говоря напълно сериозно. По-добре отидете направо при дявола с цялата си благодарност!
– О… хайде, – усмихна се Давернети дори с илюзията – благодарение на вашите усилия, имам предвид молитви, сега съм абсолютно предопределен за рая.
– Адският котел плаче за вас! – възразих.
И гордо напуснах полицейското управление.
Назад към част 28 Напред към част 30