***
В каретата професор Наруа искаше да каже нещо, щом мисис Макстън, мистър Уолън и аз седнахме, но беше достатъчен един поглед на мистър Уолън, за да предпочете магьосникът да мълчи.
А мене просто ме тресеше от негодувание, обида, гняв… обида… отново обида.
Аз направих всичко, което можах. Настъпих гордостта си, направих компромис с честта си, прекарах толкова много време с Арнел, опитвайки се да му помогна, и какво получих? Обредът на връзката между мъж и девственица?! О, колко оригинално! Оригиналността е да плюеш… отпадъците от канализацията. Как можаха?! Е, по дефиниция не очаквах нищо добро от Давернети, но лорд Арнел…
Спомних си как влезе в стаята на сестра Мариса, стисна дланта ми… Беше толкова трогателно. Чувствах се толкова добре. Чувствах, че иска да ме подкрепи, да ме успокои, просто да ми покаже, че е до мен, че… ще ме защити, а той…
„Докосването на дракона е достатъчно, за да предаде похотта на партньора. Силна, почти непреодолима похот“ – спомних си думите на сестра Мариса.
Мръсник!
Мръсник, какъв мръсник е той!
– Мис Вайърти… – мисис Макстън протегна ръка и стисна треперещите ми ръце.
И осъзнах, че плача. Плачех от известно време насам, от обида и самосъжаление. Толкова съжалявах… за себе си, за чувствата си, за себе си отново.
И като покрих лицето си с длани, избухнах в сълзи, без да мога да се сдържа и без да имам сили за това.
***
Когато се върнахме у дома, не говорих с никого, засрамена от собствената си истерия в каретата. Дадох наметалото си на мистър Уолън, качих се бързо в стаята си и… промених решението си да плача. Събух обувките си, обух чехлите и няколко минути се лутах от ъгъл на ъгъл в спалнята, изпитвайки безумно желание да отида и да си измия ръцете. Или по-скоро едната ръка. Много, много, изключително много пъти… Мръсник!
Наистина, ако се занимавах с това да помогна на лорд Арнел да придобие контрол над собствената си същност точно сега, щях… да добавя още няколко заклинания. Или повече от няколко! Или…
Но драконите!
О, драконите!
Бях толкова ядосана!
Толкова много, че когато излязох от спалнята, наредих на мистър Уолън да заключи вратата и да не допуска никого днес, а на професор Наруа да не ми показва лицето си, а мисис Макстън, която чу това, се усмихна много лукаво, така че беше ясно, че ако опита нещо, моята икономка поне ще го почерпи с горещ чай.
Но като стана дума за чай:
– Мисис Макстън, можете ли да ми сервирате вечерния чай в кабинета?
– Разбира се, скъпа мис Вайърти. Още нещо?
Помислих за момент и добавих:
– Да, вие, мистър Уолън, мистър Илнър, мистър Онър и Бетси се качвайте горе.
Бойният маг, донякъде учуден от подобно нещо, уточни:
– А аз съм зад борда?!
– А вие сте на стража. – напомних му за неговите задължения.
Устата на Наруа се отвори от шок и лулата едва не изпадна от нея. Мисис Макстън я подхвана и я подхвърли, не много учтиво, в ръцете на зашеметения магьосник.
Назад към част 29 Напред към част 31