***
Бързата закуска остана недовършена, твърдият корсет, който бях помолила Бетси да стегне колкото се може по-плътно, защото след последния прилив на магия вчера едва държах гърба си прав, избрах най-скромната тъмна рокля, която успях да намеря, синя шапка с воал, сини ръкавици, които ми бяха малко малки, но подхождаха на най-тъмната ми шапка, а после бях придружена от мисис Макстън до полицейския участък.
Нямах друг избор.
***
След като минахме през площада, се изкачихме по стъпалата на полицейското управление и полицаят, който наблюдаваше приближаването ни от двора на хотела, беше информиран:
– По въпроса за ареста на мистър Илнер.
Охранителят отвори предупредително вратата, за да ни пусне вътре.
Когато влязохме, се обърнахме към рецепциониста и аз повторих това, което вече бях казала. Рецепционистът, полицай на години, прелисти страниците на един прелистващ се каталог, провери информацията и каза:
– Случаят с кражбата на „Морган и Морган“ в момента се води от старши разследващия офицер лорд Давернети. Имате ли среща?
Чух яростната въздишка, която мисис Макстън, която стоеше до мен, изпусна, но… имах ли избор!
– Да, ако нямате нищо против. – казах с равен тон.
Рецепционистът отвори друга книга за срещи, провери часа, часовникът показваше девет сутринта, и каза:
– Съжалявам, но графикът на лорд Давернети за девет до единадесет сутринта включва среща с годеницата му, мис Анабел Вайърти. Да ви запиша ли като… годеница, или вие…?
И ме погледна, което само потвърди факта, че администратора знае името ми отлично!
Погледнах мъжа с възмутен поглед и на практика изсъсках:
– Ще изчакам, докато лорд Давернети се освободи!
Получих странен поглед, а след това администратора, видимо изнервен, каза:
– В такъв случай се страхувам, че ще трябва да чакате девет дни.
И лично за мен обърнаха журнала, за да се уверя, че лорд Давернети е зает през останалото работно време. Имаше много работа и само сега – от девет до единадесет сутринта – можеше да се посвети на мен.
С достойнство, което не бях очаквала от себе си, върнах журнала на рецепциониста и се поинтересувах:
– Къде мога да намеря адвокат в Уестърнадан?
Рецепционистът отговори с неизразима гама от изражения на лицето, след което неохотно каза:
– Страхувам се, че нямам право да…
– Не сте упълномощен да ми дадете тази информация?! – Не можах да издържа. – Бихте ли ми обяснили причината, поради която аз, пълноправен член на обществото, намиращо се в правова държава, а Уестърнадан е част от нея, нямам право да получавам информация за адвокатските кантори на Града на драконите?!
За мое съжаление, при последната фраза гласът ми всъщност беше близо до писък. Прекалената ми експресивност обаче имаше ефект – изключително разстроения рецепционист ми даде няколко визитни картички на местни адвокатски кантори.
– Благодаря ви! – Благодарих му хладнокръвно, след което, обръщайки се, гордо напуснах полицейския участък.
Аз се тресях. Но не беше от студа.
Когато си тръгвах, в полицията бяха доставени букет рози и няколко пакета с бонбони. Ако лорд Давернети си е мислел, че с това ще привлече вниманието ми – очевидно е възнамерявал да ме обсипе с тях веднага щом вляза в кабинета му – то дракона се е заблудил. Бях ядосана. Наистина бях ядосана, безкрайно и напълно ядосана.
И имах пред себе си проблем, който по принцип можеше да реши само един адвокат, квалифициран и почтен. И ако бяхме в столицата, със сигурност щях да се обърна към мистър Иуенер, но не знаех дали практикува във Уестърнадан, а единственият, който можеше да го намери бързо, беше мистър Илнър, който, уви, в момента не можеше да помогне.
И така, трябваше да си намеря друг адвокат, и Бог да ми е на помощ, защото… никога преди не ми се е налагало да ходя при такъв специалист.