***
В първата адвокатска кантора отказаха да се занимават с мен, като практически на прага ме уведомиха, че адвокатът нямал свободно време. Във втората ме изслушаха, уточниха информацията за това кой се занимава със случая и… също отказаха да съдействат.
Третият… четвъртият… петият…
Напускайки петата адвокатска кантора, която отказа да се занимава с мен, постоях известно време, излагайки лицето си на ледения вятър, след което, шумно издишвайки, попитах адвоката, който ме изпращаше, къде тук по принцип може да се получи адвокатски лиценз.
– В кметството. – съобщиха ми малко нервно.
Мрачно погледнах адвоката, без да разбирам причините за нервността му. Той любезно ми обясни:
– Във всеки случай, да одобри лиценз за работа в Града на драконите може само лорд Арнел, а той през следващите девет дни е зает с приемането на императора и…
Ето, това с деветте дни получи своето обяснение!
Е, може би щях да се предам, но докато се върна в хотела, часовникът вече показваше обяд, така че времето, „отредено от Господаря Старши следовател за неговата невеста“, също беше изтекло.
Но това не беше единствената лоша новина!
Щом се върнах в хотелската си стая, управителя ми, с присвити очи и стараейки се изобщо да не ме погледне, ми съобщи новината, че готвачът ми, мистър Онър, е бил арестуван преди час!
Нещо повече, двете заповеди за арест ми бяха връчени, може да се каже, „лично“ от лорд Давернети, и то по най-необикновения начин: бяха забучени в огромен букет от алени рози и завързани с алена копринена панделка. Първата съдържаше информация за причината за ареста на мистър Илнър и, за мое искрено съжаление, наистина беше извършено нарушение на закона и реда. Наемайки екипаж, ние на практика бяхме приели устава на „Морган и Морган“, който предвиждаше, че само служител на тази компания може да управлява наета кола, но причината за ареста на моя готвач беше нарушение, което той беше извършил преди повече от тридесет години! И аз не знаех много за закона, но трябва да има някаква давност за дребната кражба, заради това колко отдавна е станала, нали?
И докато стоях там, държейки двата документа с треперещи ръце и хапейки устни от ярост, ми беше предадено още едно съобщение. В него имаше само един ред:
„Мисис Макстън също не е безгрешна.“
Между другото, нямаше подпис. Нямаше нужда от такъв.
Пет минути по-късно вече бях на път към полицейския участък.
Не си направих труда да кажа името си на охранителя, нито да попитам рецепциониста дали лордът главен следовател има свободно време.
Профучах покрай зашеметените полицаи и се затичах към първия етаж, без да поглеждам никого, приближих се до кабинета на лорд Давернети и тъкмо се канех да отворя вратата, когато чух:
– За какъв дявол, Крисчън?!
Е, това беше най-подходящият момент да спра, да се огледам и да разбера, че всички седят в кабинетите си, надничат предпазливо през стъклените прозорци на вратите и… ми стана ясно, че лорд Арнел е поел по същия път на яростта преди мен. Нещо повече, аз, като маг, слабо податлив на магията на драконите, чух нещо, което всички останали не можеха да чуят в момента – над вратата и покрай стената ясно се виждаше балдахинът на тишината.
В крайна сметка тези двама явно не са предполагали, че разговорът им ще има свидетели, затова са били много откровени в думите си.
– Кой от адвокатите ме издаде? – Попита лениво лорд Давернети.
– Какво значение има това? – Извика лорд Арнел.
– Прав си – на практика никакво.
Изрече го с такава насмешка, че кръвта нахлу в бузите ми и ми беше трудно да сдържа гнева си. За Арнел това беше шамар в лицето.
– Остави момичето на мира! – изръмжа той и аз разбрах, че има предвид мен.
Това не беше много ласкава характеристика, но аз бях повече от съгласна с основната предпоставка – наистина щеше да е добре, ако ме бяха оставили на мира.
Лорд Давернети обаче не се впечатли нито от ръмженето на градоначалника, нито от смисъла на искането му.
– И по каква причина трябваше да го направя? – Попита той язвително.
Въпросът беше по същество, но аз лично бих могла да дам огромен вагон с отговори и няколко каруци след това. Но аз бях неволен свидетел на разговора, така че трябваше само да слушам… с изключение на факта, че на практика подслушвах.
– Крисчън, – гласът на Арнел прозвуча уморено – това момиче направи много за мен. Много. За мен и за града, в този смисъл. Не мислиш ли, че тя има право поне на някаква благодарност?!
Пауза и после леденият глас на лорд Давернети:
– Обективно погледнато, да, ти си прав тук. И аз всъщност точно толкова, колкото и ти, наистина съм ѝ изключително благодарен. Но какво следва? Какво предлагаш да направим по-нататък, Ейдриън?! Нека погледнем критично на ситуацията – значи има едно момиче, на което и двамата сме, откровено казано, изключително благодарни. И която и двамата, ако трябва да сме по-откровени, очевидно искаме в леглото си. Само че… единият от нас може да си позволи каприза да се ожени за някоя, която дори не е дама, а другият – не. И така, Ейдриън, стигаме до разочароващ извод – единият от нас може да ѝ даде положението и уважението, които мис Вайърти несъмнено заслужава, другият – най-много да ѝ предложи ролята на любовница, а това, съгласи се, едва ли прилича на проява на благодарност. Има и трети вариант – можем благородно да се оттеглим и до няколко месеца ще имаме повече от съмнителното удоволствие да присъстваме на сватбата ѝ като поканени гости! Как ти се струва – такава перспектива?
Някъде в кабинета шумно се отдръпна стол, лорд Арнел сигурно беше седнал.
– Благородството и благодарността са хубави неща, Ейдриън – продължи лорд Давернети, – но не и когато става дума за жена. Жена, която искам и мога да нарека своя съпруга. И начинът, по който постигам това, вече не е важен, важен е резултатът. На сватбата на мис Вайърти предпочитам да бъда младоженец, а не гост. И мога да си го позволя, за разлика от теб.
Стоях като ударена от мълния, защото лично аз нямах и най-малкото желание да видя лорд Давернети като свой годеник, а още по-малко като съпруг.
Арнел замълча за кратко, а след това от кабинета на главния следовател се чу приглушен въпрос:
– Иска ли мис Вайърти да стане твоя съпруга?
– И наистина ли мислиш, че това има значение? – Каза лорд Давернети. – Адриан, професор Стантън ѝ остави цялото си състояние. Абсолютно цялото! Да, сега се разгласява само собствеността на мис Вайърти върху къщата на Стантън и достъпът ѝ до някои от сметките му, но… траурът ще продължи около единадесет месеца и в края му цялото значително семейство Стантън ще разбере колко много е било… изпуснато. Когато това се случи, мислиш ли, че ще има много хора, които ще могат да защитят „момичето, на което дължим толкова много“?! Нека бъдем честни – ти и аз. Само ти и аз. Но от нас двамата аз мога да се оженя за нея, а ти не можеш. Има ли други въпроси?
Ако имаше някакви въпроси, това бях само от мен. Много въпроси. Ужасно много въпроси. Лавина от въпроси… но по някаква причина исках да чуя какво има да каже лорд Арнел.
Наистина очаквах с нетърпение това, което щеше да каже.
Аз…
– Тя ще може да се грижи за себе си във всеки случай – каза лорд Давернети – а ние с теб сме единствените, които знаем това, така че не се притеснявай, няма да има насилие от моя страна. Само малко натиск, за да вземе правилното решение, това е всичко. И това вече не е твой проблем, Ейдриън, аз сам ще се справя с жена си.
Едва успявах да дишам, но не можех да се спра. Поне не сега, не и докато Арнел все още мълчеше… все така мълчаливо… все така мълчаливо. И той щеше да е по-добре да излъже, но подобно на професор Стантън, този дракон беше избрал мълчанието. Единствено мълчание. Само мълчание. Убийствено мълчание.
И от това ме болеше толкова много…
И тъкмо се канех да направя крачка назад, когато Арнел изведнъж каза:
– Ще пуснеш хората ѝ навън. И двамата. Тази вечер. Това първо. Второ – като се има предвид колко много семейство Арнел дължи на мис Вайърти, Стентънови ще трябва да се разправят с мен. Директно с мен. И трето, в Уестърнадан бракът е доброволен, а не принудителен… някак си си пропуснал тази съществена разлика между Желязната планина и останалата част от Империята, Крисчън.
Цялото ми същество беше залято от такава вълна на благодарност, че си помислих, че ако лорд Арнел излезе сега от кабинета на старшия следовател, няма да мога да устоя на прегръдката, но… но тогава драконът добави:
– И да – тя може да избере моето легло. Всъщност проблемите и отговорностите са по-малко, а и мис Вайърти отдавна не се интересува от общественото мнение. Така че…
Да се оттегля, преди лорд Арнел да напусне кабинета на своя роднина. Но криене или скриване?! Не в този случай и не в тази ситуация!
И когато драконът отвори вратата, за него станаха ясни както моето присъствие, така и осведомеността ми за предмета на техния „личен диалог“. Крайно забавен диалог.
– Мис Вайърти?! – в черните очи имаше далечен поглед на съжаление, нещо, което нямах желание да определя.
Зад гърба на градоначалника се появи старши следователя и от погледа ми той също е осъзнал, че е бил подслушан от жертвата на брачните си планове.
Погледнах мрачно единия, после другия и с цялата ярост, на която бях способна, издишах омразно:
– Дракони!
Не виждах смисъл да продължавам диалога и като се обърнах, излязох мълчаливо от полицейското управление, искрено щастлива, че леденият зимен планински вятър отново се разнесе навън… той изтри сълзите от миглите ми, преди да се търкулнат по бузите ми.
Назад към част 5 Напред към част 7