***
Бях ядосана. На практика бях възмутена. И аз… Беше изключително подло да изкажа публично чувствата си. Искам да кажа, че ако беше „на светло“, едва ли щях да изпитвам такава оглушителна, но искрена ярост, но уви, Арнел ме беше унизил пред хората, които се бяха превърнали в мое семейство, и аз… не знам как бих погледнала мисис Макстън в очите сега. Срамувах се. Безумно, безкрайно ме е срам.
– Аз – продължи кмета на Града на драконите, все така загледан в мен със същия твърд, но напрегнат поглед – отговорих, че мога да ви накарам да съжалявате за всяка дума, която сте казала.
Ето… дяволът!
Една заплаха беше достатъчна, за да накара мислите ми за срам моментално да се изпарят. Да, той можеше да го направи – да ме накара да съжалявам за всяка дума, която съм казала. Той можеше да направи много неща. Но…
– Мислех, че сме преминали фазата на заплахите. – казах хладнокръвно, опитвайки се да скрия паниката си.
– Сторило ви се е. – каза Арнел многозначително.
„Иска ми се да си мъртъв, гад!“ – но не го изрекох на глас.
Колкото и да не ми се искаше да го призная, не бях в състояние да излагам на риск живота на семейството си и… Арнел знаеше това много добре.
Подигравателен поглед към мен, също толкова подигравателно щракване на ключалката – главата на Уестърнадан любезно премахна заклинанието от вратата, давайки ми възможност да… се уверя, че няма да му се наложи да използва сила.
„Гадняр!!!!“
Но играта беше загубена, преди да е започнала.
Издишах шумно, докато се оттласквах от бюрото, минах решително покрай кабинета, открехнах вратата, усмихнах се нервно на мисис Макстън, която държеше чайник с вряла вода, на мистър Онър с тесла, на мистър Уолън с пушка, на мистър Онър с нож и на Бетси, която стоеше долу със скалпел, явно готова да изтича до мазето, за да поръси основния камък с кръвта си.
– Всичко е наред, – съвсем фалшиво уверих аз – в пълна безопасност съм мисис Макстън, и ще съм ви изключително благодарна за чая.
И като затворих вратата, се върнах в кабинета. Влязох, седнах до бюрото, облегнах се назад в старото кресло, отново сгънах ръце на гърдите си и като погледнах Арнел, казах възможно най-спокойно:
– Слушам ви внимателно.
– Какво голямо хладнокръвие. – каза лорд Арнел с очевидна ирония.
Той обаче не желаеше да води разговор на почтително разстояние. Ставайки, драконът обиколи масата, застана, облегнат на плота отдясно, повтори моя жест, скръсти ръце на гърдите си и каза тихо:
– Анабел, вие знаете кой съм и на какво съм способен.
– О, да! Това е наистина безценна информация! Как смея да забравя кой сте и най-вече на какво сте способен?! – не можах да устоя на една хапливост.
О, Боже, последното нещо, което исках да правя в момента, беше да седя там и да слушам какво може да направи този дракон. Да седя и… да слушам покорно. Уви, никой не ме попита за мнението ми по въпроса. А това беше толкова… погрешно. Всеки възпитан джентълмен, след това, което беше направил и казал, би бил длъжен най-малкото да напусне дома ми. Но това е дракон! Това е проклет дракон! А на него не му пукаше за етиката, нито за правото ми да се отърва от компанията му!
„Постъпката ви вероятно е оправдана от гледна точка на етичните и моралните ценности на нашето общество, но… мис Вайърти, драконът се обърна, за да ви защити, което означава, че сте навлезли в съвсем друга територия на норми, морал, етика и взаимоотношения.“ – думите на професор Наруа ми дойдоха неуместно наум. Но от друга страна… на кого му пука вече.
– Продължавайте. – предложих на дракона, който се обърна с благодарност към мен.
Драконът продължи по един много особен начин:
– Анабел, аз не съм чудовище.
– Каза чове… пардон, дракона, който миг преди това беше заявил: „Мога да те накарам да съжаляваш за всяка дума, която изричаш!“ – и това не беше ирония, о, това беше чист сарказъм – Върнете се на кушетката, лорд Арнел! – практически поисках аз – Виждате ли, след вашите заплахи ми е особено неприятно да бъда около такова… „не-чудовище“.
Той не помръдна, наведе се почти над мен, приех и това, гледайки лорда в мълчание.
Вратата се отвори и мисис Макстън влезе с поднос.
Тя мълчаливо го постави на масата, наля чай за мен, като добави стръкче мента, и наля чай за Арнел по начин, от който ставаше ясно, че икономката с удоволствие би му дала отрова, а не чай.
И все пак за миг, точно за този миг, когато влезе мисис Макстън, се почувствах малко по-добре. Но погледът на светлите ѝ очи, едва забележимото ми отрицателно движение на главата и икономката неохотно излезе.
Мисис Макстън беше живяла с дракон в продължение на години и знаеше също толкова добре, колкото и аз, на какво са способни те. Така че беше глупаво да им се противопоставям открито.
И ние не го направихме… до определен момент. Но лорд Арнел беше почти достигнал този момент. Дори бих казал, че беше стигнал до него!
– Страшно е да пиеш чай, поднесен с такава нескрита омраза. – усмихна се драконът, взе чашата и поднесе парещата напитка към устните си.
Да, драконите можеха да си позволят да пият дори вряла вода, те можеха да си позволят много неща. Много неща.
– Мис Вайърти – каза лорд Арнел, като гледаше през прозореца зад мен, а не към мен – забелязали ли сте, че драконите са… изключително плодовити?
Трудно би било да се пренебрегне този аспект.
– Нещо повече. – отвърнах хладнокръвно, приближих чашата до себе си и разбърках чая.
– А вас, – продължи кметът на града – този аспект не ви смути?
Това е добър въпрос, но аз ще трябва да измисля как да реагирам на него.
Решавайки, че ще е по-добре изобщо да не реагирам, казах с известно раздразнение:
– Мен ме смущават и много други неща, лорд Арнел.
Драконът премести погледа си от прозореца зад мен към мен, усмихна се и каза:
– Аз не съм чудовище, мис Вайърти, аз съм животно.
– Всички ние сме животни в някаква степен, – казах философски – това е всеизвестна истина, основана на научните трудове за човешките нужди.
– Да, – потвърди кмета на Уестърнадан – но докато хората са придобили разум сами, следвайки естествения ход на еволюцията, драконите не са.
И с тези думи Арнел стана, отиде до няколко стола, които бяха поставени до стените, взе най-близкия, върна се с него и като го постави на крачка от моя стол, се настани с лице към прозореца, така че, отпивайки от чая си на недопустимо в приличното общество разстояние, да може да продължи спокойно:
– Далечните ми предци не са били интелигентни. Заселили са се в планините, хранели са се предимно с планински кози, понякога не са щадили други форми на живот и са се делили на такива, които са живеели в нещо като „стадо“, и на свободни самотници, предимно мъже. Това е по-добре?
Въпрос, последван от питащ поглед към мен.
– По-добре „какво“? – попитах малко нервно.
Посочвайки местоположението си, Арнел обясни:
– Преместих се малко по-далеч от вас, надявайки се отново да създам по-удобна среда за вас.
– О, вие сте толкова мил! И толкова внимателен! – отвърнах саркастично.
Но, потискайки собственото си раздразнение, попитах деликатно:
– Продължавайте.
С доволно кимване той се върна към разказа си, като отново погледна към заснежения пейзаж зад прозореца.
– Това е бил техния грешен разчет.. – каза тихо лорд Арнел – свободни мъжки.
Някак си, веднага щом го каза, си спомних за мисис Томпсън, градската сватовница, която беше умряла от ужасна смърт, и за идеята да омъжи всички дракони в града – напълно идиотска, но наистина маниакална идея, която беше не по-малко маниакална в своята упоритост.
Изведнъж Арнел попита тихо:
– Спомняте ли си забележителния ни разговор в мазето на къщата ви, момента, в който насочихте трансформацията ми по правилния път?
Спомних си, че ние си бяхме наговорили много ненужни и неприятни неща, но едва ли осъзнавах какво конкретно намекваше Арнел.
Едва забележимо усмихвайки се, драконът ме осведоми:
– Вие казахте следното: „С цялото ми уважение, лорд Арнел, ако станете дракон, единствените подходящи сексуални партньори ще бъдат… само китовете. Е, може би китовите акули. Как по принцип се отнасяте към рибите?“
О… мм-хмм.
– Ако очаквате да се засрамя от себе си, напразно! – вдигнах брадичката си и му казах предизвикателно.
Без да коментира изявлението ми, Арнел продължи:
– От това ме заболя. Мен. По онова време. И не само иронията ви, примесена с открита неприязън, но и думите ви за… сексуалните партньори.
Излъгах, като казах, че няма да ме е срам… беше така. Засрамена и смутена. Но не бях в състояние да го изразя по какъвто и да е начин, затова прикрих смущението си с глътка парещ чай и предложих:
– Продължавайте.
Арнел ме гледаше с разбираща усмивка, но не ме смути повече.
– Думите ви ме нараниха, мис Вайърти, но не по начина, който кара бузите ви да се изчервяват от смущение. Наистина в момента съм много по-объркан, но… вие заслужавате истината и аз полагам неимоверни усилия да ви я кажа.
Драконът отново погледна през прозореца.
Няколко спокойни мига Арнел замълча, после едва чуто каза:
– Чистокръвните дракони са зверове. Не трансформиращи, които първоначално са имали две форми, а зверове… Така е било в продължение на хиляди години, а после… В един момент свободните мъжки са останали без… Какво казахте? Без подходящи сексуални партньори?
Е, сега наистина бях повече от объркана. И ми липсваше мисис Макстън, която да спре подобни разговори, макар че ясно осъзнавах, че съм голямо момиче и би трябвало да съм много по-спокойна по този въпрос.
– Продължавайте. – помолих аз, без да смея да вдигна поглед от чашата си с ментов чай.
– Полагам всички усилия, за да го направя. – повтори Арнел с горчивина – И така, моите предци се сблъскали с неотложния проблем на възпроизводството. Съмнявам се, че мъжките, обхванати от желание и инстинкт, са мислели за оцеляването на целия вид дракони, но съдейки по факта, че сега седим тук и мирно отпиваме чай, рибите не са били предпочитани като сексуални партньори.
Смутих се, но не дотолкова, че да не мога да реагирам на следващия му шамар със свой собствен:
– Слуховете твърдят, че в някои океани има русалки. – казах невинно, без да намеквам нищо.
– Вие сте язва. – каза Арнел.
Не продължих дискусията, изчаквайки историята му, която беше… малко извън моето разбиране, вероятно затова исках да узная истината.
Въпреки това, както се оказа, до истината трябва да се копае и да се копае.
– Няма да говоря за селищата на русалките. Виждате ли, митологията никога не е била в сферата на моите интереси. – подигравателно ме осведоми драконът.
– Естествено – естествено, аз ви разбирам. – съгласих се претенциозно аз – Вие не разполагате с такъв вид информация.
– Именно. – съгласи се Арнел.
И аз не можех да не ударя:
– А вие като цяло не разполагате с много информация. – и аз се усмихнах мило на дракона.
Драконът забележимо сви очи, но не продължи темата.
– Да се върнем от саркастичните ви разсъждения към обективната действителност. – каза той с наставнически тон. След това последва решението му: – Думите ви… Тези думи, изречени в желанието да ме наранят, подсказваха някои доста интригуващи предположения.
Той направи пауза, като все още гледаше през прозореца, и после каза тихо:
– Мъж, който иска жена, ще направи почти всичко. Ако желанието е примесено с чувства… Трудно ми е да кажа какво точно се е случило в онова далечно минало, но резултатът е, че в планините е имало няколко селища и драконите са могли да съществуват в човешка форма.
Мълчах, гледах Арнел, а в погледа ми имаше известна доза скептицизъм, защото дракон и кит – това все още беше възможно да си представим в чисто физически план, но дракон и момиче… И то дракон и момиче, защото първоначално ставаше дума за свободни мъжки от вида Драко…
– Вие искахте ли да попитате нещо? – внезапно попита лорд Арнел.
– О, не, продължавайте. – мигновено отхвърлих всякаква инициатива.
Арнел се усмихна, но за щастие все пак продължи:
– В някакъв момент, преди около триста години, се случва необяснимото – планинското селище е нападнато.
Замръзнах, без да отпия глътка, после рязко извърнах глава към Арнел, като го гледах напрегнато. Арнел срещна погледа ми с неочаквано топла усмивка и заговори тихо:
– Анабел, вие сте най-красивото нещо, което съм виждал през живота си.
И то в момент като този!
– О, богове, нека не флиртуваме! – поисках аз, а после, съжалявайки за невъздържаността си, почти се примолих: – Продължавайте. Моля ви, по-нататък.
Но драконът, усмихвайки се странно, попита:
– Смятате ли ме за долен, презрян съблазнител?
– Да, и не виждам смисъл да го крия. – отвърнах напълно откровено.
И тогава се насилих да се успокоя и поисках:
– Продължавайте.
Драконът ме погледна по такъв начин, че стана ясно, че ще продължи, точно разговора „за нас“, който вероятно го е довел в дома ми. Драконите винаги дават нещо доста ценно, преди да отнемат много повече. А истината е изключително ценно нещо. И може би трябваше да приключа този разговор и да оставя дракона с истината, но… какво да кажем за любопитството, за желанието да разбера какво става, за чувството, че съм объркана и отдавна съм престанала да разбирам каквото и да било за кървавата история на този град…..
– Е, продължавайте. – поисках отново, поддавайки се на собствената си слабост.
Лорд Арнел въздъхна, явно опитвайки се да овладее собствените си емоции, но милостиво се върна към историята:
– Тяхната основна грешка… на драконите свободни от връзките на чифтосване. Повтаряща се грешна преценка! – каза той, а погледът му се върна към заснежените планини.
Той остана мълчалив за известно време и продължи:
– Оказва се, че безбрачието дава на драконите много неща – сила, дълголетие и способност да създават колективен разум. Най-силните дракони, необвързани със семейство и любима жена, създават различна връзка. Силна, енергоемка, способна да предава сила, информация, знания… енергия на онези, които са достигнали върха на своите способности.
И точно тук едва не изпуснах чашата.
Набързо я върнах заедно с чинийката на масата, отново скръстих ръце на гърдите си, спомняйки си за онези… онези двамата, Арнел и Давернети, и без да мълча, прошепнах шокирано:
– Както сте вие и лорд старшия следовател?
Със странно кикотене господаря на Уестърнадан ме погледна отново, кимна и потвърди:
– Да, като Крисчън и аз… – пауза, по време на която драконът се взираше внимателно в очите ми, и тихото: – Откакто се появихте вие.
Тази подробност ме изненада значително.
– В какъв смисъл? – попитах, като се взирах напрегнато в дракона.
– За мое искрено съжаление, в директния. – все така тихо отвърна Арнел.
Той отпи глътка чай и отново погледна през прозореца.
– По времето, когато разбрахме за тази възможност – гласът му беше далечен гръмотевичен тътен, който се наслагваше върху звука на виелицата – и двамата бяхме решили да не се женим. Предполагам, че причините са ясни – нямах желание да повторя съдбата на баща си и дядо си, а Крисчън трябваше да живее с упадъка на майка си, за която всяка сутрин започваше с посещение на криптата, както впрочем и всяка вечер.
Шумно издишване и пламенното:
– Години на медитация, на развиване на умствени способности, на учители, които сменят учители, и на опити да се стигне до върха… Всичко това приключи преди малко повече от четири години с първото убийство на момиче в Уестърнадан.
Арнел вече не ме гледаше, гледаше свирепо планината зад прозореца, сякаш тя беше виновна.
И аз се осмелих да направя едно предпазливо предположение:
– С лорд Давернети ли решихте, че в опита си да придобиете властта на предците си сте станали причина за кръвопролитието?
Арнел кимна.
Той спусна чашата и чинийката на нивото на планината и продължи да се взира безучастно в зимния пейзаж.
– На теория – продължи той с дрезгав, почти безжизнен глас – в града не е останал нито един чистокръвен дракон в зряла възраст, необременен от семейни връзки. На теория. Но… да, първото убийство беше твърде показателно брутално… а драконите, както ви казах, са животни.
Аз едва бях способна да дишам в този момент!
– Но нека се върнем триста години назад. – каза лорд Арнел с равен тон – Към разрушеното планинско селище и към онези, които са го унищожили. Мис Вайърти, преди време ви попитах дали не сте объркана от плодовитостта на драконите и може би сгреших, като ви зададох този въпрос, защото едва ли сте запозната със земеделието.
О, боже мой, слушайки тази ужасна история, вече бях стигнала до извода, че едва ли съм запозната с нещо, но отговорих на неизказания въпрос:
– Роден съм и цял живот съм живял в града, ако имате предвид точно това.
– Да, точно това имам предвид. – потвърди Арнел.
Назад към част 37 Напред към част 39