***
Той се поколеба за миг и продължи с тон, който все още беше гладък и лишен от емоции:
– Във фермите има известна селекция, като се отглеждат онези видове добитък, които могат да създадат повече потомство. Това притеснява ли ви? – и той ме погледна изненадващо.
Аз бих могла да кажа увереното „не“, когато става дума за крави, овце и други животни. Мога ли да кажа „не“ със същата увереност, когато става дума за дракони? Едва ли, опасявам се… И въпреки че вече знаех истината. Вече я знаех… от същата тази книга „Рецепти за ябълков пай“, от също толкова неморалната книга „Шиене с мъниста“… вече знаех истината, просто не исках да повярвам.
И под изпитателния поглед на лорд Арнел седях там, опитвайки се… да не мисля за очевидното. Просто да не мисля за очевидното!
„Дъщерите на драконите са плодовити“, беше казал генерал ОрКолин. Страхувам се, че дори той едва ли се е замислял за причините за тази плодовитост.
– Не знам почти нищо за това, което се е случило след това. – каза тихо лорд Арнел – Но чистокръвните дракони, като вид, който е станал интелигентен, са изчезнали.
Той замълча за миг, после продължи, като уморено погледна към планината:
– Някога на север имало няколко крайбрежни държави, които имали на служба дракони, способни да летят, но контролирани и лишени от самосъзнание. Драконите са страховита сила. Почти непобедими, но само почти.
Една усмивка, един поглед към мен и леко укорително:
– В края на краищата хората, особено маговете, винаги имат няколко козове в ръкава си, нали, Анабел?
– Мис Вайърти. – поправих го хладнокръвно аз.
Арнел се усмихна криво и продължи:
– Кога и как се е появил Руфусдрако, не е известно. По принцип е доста проблематично да се проследят дракони, които могат да контролират собствените си очи и да ги променят така, че да станат неразличими от човешките. Руфусдрако са били магове. Предимно менталисти. Никой не знаел за тях, но когато човешките магове в Империята изобретили наземни оръжия, които изстрелвали верига, задържаща драконите в полет, Руфусдрако отбелязали съществуването си. Драконите в непроменена човешка форма, способни да превърнат желязото в пепел с едно докосване, трябваше да осигурят именно това докосване, за да използват силите си. Така за драконите се появявали ездачи.
Арнел отпи последната глътка от чашата си, протегна се, постави чинийката и чашата на перваза на прозореца, върна се в първоначалното си положение и след кратка пауза продължи сухо:
– Бащите основатели на Уестърнадан не са били просто дракони, Анабел! – той произнесе името ми със студена решителност, показвайки, че няма намерение да се върне към етикета да спазва дистанция от мен – Те са били онези, които са успели да отхвърлят игото на властта на Руфусдрако, да постигнат самосъзнание, да се закълнат в Империята и да унищожат своите „господари“. Това било сурово решение и също толкова сурово негово изпълнение. „Драконовите ездачи“ били унищожени за една нощ. Избити от силите на драконите, маговете и имперските гвардейци. Руфусдрако като вид трябвало да бъде изгубен завинаги, но… Двукраките дракони били проявили благоразумие – сключили таен договор с трансформиращите и им дали трийсет руфусдрако момичета няколко години преди да бъдат унищожени.
И той замълча, загледан през прозореца.
Искам да кажа…
– Аз не разбирам! – казах, действително разбирайки, че изобщо не разбирам всичко.
– Аз също не разбрах! – каза лорд Арнел, като едва се чуваше – Не разбрах заговора на мълчанието около събитията, не разбрах жестокостта на моите предци, не разбрах много неща… Не и до онази нощ, Анабел, когато вие се намесихте в убийството на братовчед ми. Тогава и там, ясно виждайки през огромното разстояние алените очи на Ръждивия дракон, разбрах всичко.
И като ме погледна, драконът обясни:
– В планинския град на драконите, Анабел, всички негови жители са били убити от дракони. Онези дракони, които можеха да летят. Никой друг, като се има предвид напредването на технологиите по онова време, не би могъл да се изкачи на такава височина. Самите дракони осигурявали транспортирането на храна, необходими предмети и дори дърва за огрев на семействата си. Дракони, чийто контрол над съзнанието бил завладян в една ужасна нощ. Познайте кой е бил той? Оцелелите от клането, малцината, запазили съзнанието си, пишат за очите. Яркочервени очи с вертикални зеници.
И Арнел се изправи рязко.
И аз… о, колко ми се искаше да кажа, че всичко това е глупост! Че клането на ръждивите дракони е било жестоко, че… Исках да кажа много неща, но погледнах масата пред себе си и сравних фактите.
Аз съм учен, свикнала съм да съпоставям факти. И съм свикнала да правя заключения.
Така че започнах с фактите:
– Драконите са животни.
Това беше просто факт, изказан ми от лорд Арнел, но по някаква причина тази фраза в моето изпълнение определено го обиди и драконът отново седна, като ме гледаше свирепо и втренчено.
О, лорд Арнел, аз не съм слабичко момиче, трябваше да вземете това под внимание. А фактът, че мисис Макстън не е тук, означава, че не трябва да намирам формулировка за следния факт:
– Но вие не знаете как вашите предци са преодолели бариерата на животинските инстинкти и са придобили самосъзнанието на напреднала раса. Ако обаче съдим по това, което сам казахте: „Мъжът, който иска жена, е готов почти на всичко“ и „В планините се появили няколко селища и драконите открили възможността да съществуват в човешка форма“, както и по онази абсолютно ненаучна глупост, която издигнахте почти в аксиома: „Паметта за кръвта се събужда за един кратък миг, по време на съвокуплението на мъжа и жената върху брачния олтар“, можем да заключим, че сте убеден, че именно любовта към жените е направила драконите такива, каквито са сега. Значи подтикът за развитието на самосъзнанието е бил… любовта?
Драконът ме изслуша мълчаливо и си направи неприятно заключение:
– Във вашата уста това звучи като пълна глупост.
– О, радвам се, че го осъзнавате! – възкликнах малко раздразнено.
Надигнах се от стола си.
Заобиколих бюрото, като сложих ръце зад гърба си, разхождах се из кабинета, опитвайки се да систематизирам това, което вече знаех, и същевременно искрено се радвах, че не нося корсет – така беше по-лесно да се диша.
– И така, животни. – отидох до втория прозорец на кабинета, намиращ се по-далеч от Арнел, и, като се загледах в далечината, продължих: – С някои предположения може да се твърди, че Руфусдрако също са животни. Специална порода, при която предимството от раждането е при женските.
Това също звучеше като пълна глупост, особено за мен, момиче от добро семейство, което от дете беше научило, че мястото на жената е на едно стъпало след това на мъжа и нейният приоритет е да бъде достойна съпруга и майка, но не повече. И тази налудничава теория, че висшето образование прави жената безплодна, е дива, но – това беше дивотия, която резонираше в много сърца, защото… в човешкото общество жената априори стоеше едно стъпало под мъжа. Винаги. И аз, въпреки собствената си прогресивност и научна активност, в дълбините на душата си бях напълно съгласна с правилността на подобна позиция, аз я считах… и вероятно я смятам за норма, затова бях толкова изненадана от думите на генерал ОрКолин, че херцог Карио е образовал и възпитавал само дъщерите си. Точно дъщерите. Колко благородни господа съм познавала, които са водили на лов дъщеря, а не син? Нито един! Работата на жената е да бродира, да чете романи и да свири на пиано, а не да обикаля горите с жажда за кръв и да убива невинни животни. Но… ръждивите дракони сякаш го бяха направили точно както трябва… И мисля, че дори знаех защо – първоначално Руфусдрако разчитали на дъщерите, защото само малък процент от синовете им имали шанс да оцелеят.
– Останалото са само мои заключения, на този етап основани на непотвърдени данни. – казах, загледана през прозореца – Но очевидно онези, които някога са поробили драконите, чрез селекция и може би магия са отгледали и такива, които са можели да ги контролират. Знаете ли, – не погледнах Арнел, ясно осъзнавайки колко неприятно ще му бъде да чуе подобно нещо – цял живот съм живяла в града и не знам много за фермите, но… Всеки фермер, както разбирам, се стреми към печалба, което означава, че освен да отглежда много плодовити овце, трябва да развъжда и онези, които ще пазят стадото. И съм чувала, че се развъждат специални породи кучета, които са достатъчно интелигентни, за да пазят и вкарват овцете в кошарата.
Лорд Арнел издиша раздразнено, но остана безмълвен.
Аз стоях, гледайки към бързо потъмняващото небе, и продължих да обработвам фактите и заключенията:
– Може би нито вие, нито аз можем да оспорим факта, че целият процес вероятно е бил ръководен от… хора.
И тогава се замислих как изглеждаше всичко това отвън… от страната, в която лорд Арнел беше потомък на овце, а аз – някакъв изтънчен фермер. И въпреки ситуацията не можех да не се усмихна.
– Виждам, че това ви забавлява. – каза управителят на града Уестърнадан, вероятно опитвайки се да върне мислите ми към нещо по-конструктивно.
Но твърде късно.
Въображението ми е силно развито още от детството.
Затова си представих овце. Някакви омразни овце, които една нощ са се сговорили да стъпчат до смърт овчарските кучета, а после… после са станали съюзници на Империята, после нейни пълноправни членове и накрая основатели на цял град на върха на Желязната планина. Изведнъж си представих полицейско управление с най-умните на вид овце. Всички бели, пухкави и къдрави, а в центъра на овчарника – лорд Давернети…
– Мис Вайърти!
– Да, съжалявам, бях разсеяна. – извиних се, опитвайки се да не се разсмея.
Разбирам и ясно осъзнавам, че драконите изобщо не са овце, тук по-скоро можем да говорим за огромни алигатори, които не могат да бъдат укротени, но все пак…
– Каква трябва да презная безумно любопитна теория! – и аз вече не можех да спра да се усмихвам.
Ако знаех всичко това преди, в онази ужасна нощ в полицейския участък, о, щеше да ми е много по-лесно да го понеса, ако си бях представила, че Давернети е бяла и пухкава овца!
Но ето, че отново се отнесох.
– И така, – все още се опитвах да не се присмивам на въображаемия образ на старши следователя – някой е манипулирал драконите, за да постигне определен резултат. Вероятно са ви направили така, че да сте възможно най-плодовити и контролируеми по време на фазата на размножаване.
– Защо всяка твоя дума звучи като присмех? – попита раздразнено лорд Арнел.
„Защото наистина се подигравам!“ – щеше ми се да отговоря, но… нека бъдем честни, драконите не са мирни овце.
– Истината рядко е приятна. – отвърнах категорично, без да искам да предизвиквам конфликт.
И това беше вярно.
– Но – очите ми бяха вперени в прозореца – вашите предци, които са тъпкали с копитата си своите надзиратели, са знаели тази истина!
Да, не можех да се сдържа, защото въображението ми твърде живо представяше бунта на овцете и образът не ме напускаше.
– Мис Вайърти. – каза лорд Арнел много тихо, почти заплашително.
Овце, които се освобождават, събарят порти и огради, овце, които маршируват по пътищата с плакати „Долу поробителите“, овце, които подписват договор с империята, държат перото… с копитата си съсредоточено.
– Анабел, вие сте чудовище!
Овцете основават свое малко мирно градче, където всичко е толкова хубаво и уютно и можеш да отглеждаш цветя, а после спокойно да ги гризеш…
– Свършихте ли? – попита дракона с леден тон.
Не съм сигурна. Но вече знаех какво точно никога повече няма да използвам, за да заспя – броенето на овце, които прескачат оградата!
– Само за момент. – помолих аз.
Отидох за чай, върнах се до прозореца и… сега имах възможност да прикрия усмивката си с чаша чай. Да, възможностите на една чаша чай са безкрайни.
– Мога да видя всичко. – мрачно ме информира лорд Арнел.
„Първият дракон прескача оградата, вторият дракон прескача оградата, третият дракон…“
– Мис Вайърти! Трябваше да си вземете ветрило, то покрива лицето ви по-добре от чаша чай.
– И така, на кое място стигнахме? – погледнах дракона с най-невинния си поглед.
– Овцете. – напомни ми той ледено.
„Четвъртият дракон прескача оградата…“ Боже, дай ми сили да спра да мисля за това.
– И така, – казах аз, опитвайки се да се върна към сериозния разговор – да преминем към неприятната част.
Просто овцете са по-приятни от драконите.
Арнел млъкна.