* * *
Приех лорд Арнел във всекидневната. Вратата беше демонстративно отворена, лордът стоеше до прозореца и нервно четеше писмото ми, а аз седях до камината, увита в шала си и загледана в огъня.
– Нанесох щети на къщата ви. – каза той, спирайки етапа на четенето.
– Това не е най-лошото от вашите деяния и ние можем да се справим с ремонта сами. – отвърнах аз, все още гледайки огъня в камината.
Драконът напрегнато довърши четенето на писмото.
Смачка го, но не го изхвърли – нервно го пъхна в предния джоб на гърдите си, после се приближи и седна на стола срещу мен. Страхувам се, че в този момент напрежението вече личеше в позата ми.
– Мис Вайърти, – каза той, тонът му беше студен и дори враждебен – предполагате ли, че не осъзнавам причините, поради които ми казахте всичко това в писмен вид?
Без да поглеждам към дракона, отвърнах също толкова студено:
– Предполагам, че осъзнавате.
Лорд Арнел мълча в продължение на няколко дълги, много дълги, задушаващи минути. След това, без да успее да намери благородството, което според мен всеки джентълмен трябва да притежава, той каза:
– Предлагам ви защита, вярност и сърцето си. Не мога да ви предложа ръката си, съжалявам, но се заклевам да не се оженя, докато не ме напуснете.
Принудих се да обърна глава и да погледна не към огъня, а към лорда, който седеше срещу мен. Обръщането сякаш направи чертите на лицето на дракона още по-сурови – характерът, и без това силно съмнителен, ставаше почти графичен. Но иначе… Арнел изглеждаше мъжествен, силен, уверен, властен, непоколебим, решителен, опитен, несъмнено мъдър. Да, мъдростта на този дракон не подлежеше на съмнение, както всъщност и мислите му.
– Благородно, много благородно предложение, лорд Арнел. – казах аз с насмешка.
Драконът се намръщи, макар че вече изглеждаше повече от мрачен, и отбеляза:
– Сарказъм, нали?
– Точно така! – потвърдих уморено аз – Ще се съгласите обаче, че имам пълното право на това. Позволете ми да припомня една фраза, която казахте на лорд Давернети и която явно не беше предназначена за моите уши, но която чух: „И да – тя може да избере леглото ми. Това е по-малко неприятности и по-малко задължения, а и мис Вайърти отдавна не се интересува от общественото мнение“.
Арнел седна по-изправен, издиша рязко и очевидно се канеше да каже нещо в своя защита, но видя усмивката ми и не го направи. Всъщност нямаше нужда от оправдания там, където те нямаха място за маневриране.
След миг мълчание продължих:
– Грешите, лорд Арнел, не ми е безразлично общественото мнение. Може би, ако бях на седемнайсет, щях да позволя да бъда въвлечена в тази съмнителна връзка, но аз съм на двайсет и четири и вече съм дала шест години от живота си на един дракон. Резултатът, както виждате, е много тъжен.
Драконът скръцна със зъби, но не каза нищо.
– Изобщо не ми е безразлично общественото мнение. – заговорих, докато продължавах да го гледам – Напротив, бих искала да имам почтено положение в обществото. Омръзна ми да получавам осъдителни погледи. Не ми харесва да ме смятат за дама с унизително положение. Не искам да ходя до края на живота си, като отчаяно запазвам хладнокръвие и демонстративно „не чувам“ всичко, което се говори за мен. Живея така от шест години, лорд Арнел, и въпреки това не съм имала позорна връзка с професор Стантън. А сега ме погледнете в очите и повторете отново „почтеното“ си предложение.
Лорд Арнел ме гледаше в очите през цялото време, но щом приключих, замълча.
– Е – казах аз, като се увих по-плътно в шала си – мисля, че разговорът ни приключи. Часът е късен, лорд Арнел, и вие трябва да тръгвате.
И така, станах, с което ясно показах, че посещението е приключило.
Но Арнел остана седнал на стола си, стиснал зъби и ме погледна с поглед, който беше по-ярък от напълнена с дърва камина.
И толкова ясно звучеше приглушеният глас, който внезапно се разнесе в дисонанс:
– Анабел, аз не искам да живея без вас.
Колко неочаквано болезнено ме накараха да се почувствам тези думи, и все пак:
– Лорд Арнел, аз не искам да живея с вас. Трябва да си тръгнете.
Но драконът остана седнал на стола си.
– Дължа ви много. – каза той с тих глас.
– Ще се размина без благодарности. – казах нервно и се приближих до камината.
Може да е прозвучало грубо, но наистина… драконовата благодарност не е най-приятното нещо на света.
Но лорд Арнел не реагира на думите ми и продължавайки да се взира в мен, каза нещо невероятно:
– Знаете ли, аз не съм ни най-малко доволен от собствените си чувства. Мен напълно биха ме устроили вашите, повече от устроили. Много по-лесно е да отвърнеш на преструвките с искрени чувства, а и няма нищо приятно в това да изгарям от желание да ви притисна в прегръдките си и да задоволя най-сетне този безумен глад …
Той замълча накратко.
Попитах го отново с горчив кикот:
– Глад? Само глад? Лорд Арнел, вечеря ли съм? Ловен дивеч? Или съм парче месо? О, Боже, чувате ли се? Аз ви разказвам за живота, за целия си живот, а вие ми говорите за глад!
Драконът се издигна светкавично.
После бавно се приближи, спря на половин крачка от мен и за мой голям ужас сметна за нужно да ме информира:
– Да, Анабел, вие сте глад за мен. Див, свиреп, огнен, пламенен глад, който нараства с всеки изминал ден. И аз бих направил почти всичко, за да го задоволя. А и вие сте живяла под един покрив с дракон достатъчно дълго, за да знаете на какво са способни драконите, когато си поставят определена цел.
Колко огорчена бях в този момент.
– Да, лорд Арнел, живяла съм под един покрив с дракон достатъчно дълго, за да ме обидите самия вие още при първата ни и най-неприятна среща, наричайки ме любовница на стария Стантън. – напомних му тихо и добавих: – Този разговор приключи.
Драконът явно не желаеше да мълчи, но в яростта си едва се контролираше и с риск да разруши къщата ми трябваше да си тръгне.
А мисис Макстън дойде тъкмо навреме, за да ми поднесе ментов чай – страхувам се, че едва ли бях в състояние да се успокоя след всичко, което се случи.
* * *
Няколко часа по-късно, въпреки късния час, който беше доста след полунощ, куриерът достави писмото.
Мистър Уолън, който от скърцането на дъските на пода в спалнята на професора разбра, че съм будна, дойде и ми го предаде.
Дали си помислих, че съм в състояние на нервна възбуда? Уви, истинското вълнение настъпи веднага щом видях името на подателя.
Все пак писмото беше отворено и съдържанието му прочетено:
„Безценна мис Вайърти, повярвайте ми, моето послание в никакъв случай няма да обиди нито Вас, нито Вашите чувства. Пиша го с надеждата, че ще го прочетете докрай, без да предавате писмото ми на огъня.
Надявам се, че ще проявите разум.
И така, нека започнем. Трябва да призная, че оценявам Вашия начин на изразяване на мислите – наистина, писането се оказа много по-лесно, отколкото да се мъча да подбирам думи във Ваше присъствие и да се опитвам да придавам смисъл на изразите в ситуация, когато единственото желание е наистина да забравя всички думи. Може би ще Ви шокирам, но признавам, че изобщо не чух голяма част от думите Ви, хипнотизиран от вида Ви, от очите Ви, от устните Ви. За щастие, имах предвидливостта да запазя писмото Ви, в което, вярвам, в много по-мек стил е изложено всичко, което ми казахте лично.
Беше ми голямо усилие да прочета някои редове от писмото Ви. И смятам, че е редно и справедливо да Ви информирам, че знам отлично, че сте излъгали. Пиша това, без изобщо да искам да нараня чувствата Ви, и се надявам, че ще простите прямотата ми. Също така в моите намерения изобщо нямам желание да Ви унижавам. Напротив, принуден съм да призная Вашата съобразителност, догадки и невероятен интелект и преди да стигнете до правилните изводи, няма да отрека, че съм имал участие в зараждането на Вашата симпатия.“
В този миг в очите ми се появи тъмнина, намерих облегалката на един стол и се свлякох на него, като едва дишах и наистина не исках да повярвам на случващото се.
Но дори слабостта, която изпитвах, не беше пречка за желанието ми да довърша това адско писмо. Затова продължих, дишайки тежко и опитвайки се да сдържа сълзите си:
„Вие ме обидихте. Всъщност имаше много обиди, но в полицейския участък Ви целунах с единствената цел да облекча страданието, което Ви причиних. Какво направихте? Мис Вайърти, никога не съм се чувствал така, както в онзи ден, когато Вие така свирепо отмихте докосването ми от лицето си. Бях бесен.“
Аз бях ужасена.
„Вие намирате действията на лорд Давернети за подли и непочтени, но трябва да призная, че за разлика от мен той игра открито и честно. Аз не го направих, макар и несъзнателно. Анабел, всеки път, когато ме обиждахте, чувствата Ви се засилваха. От омраза към любов, мис Вайърти, от омраза към любов… Опитах се да го спра. Да, в полицейския участък, ставайки свидетел на очевидното Ви отвращение към мен, избухнах, но след това, изпитвайки първо искрена благодарност, а после и чувства към Вас, исках да го спра.
До днешния ден.
И макар че използването на тези сили на моята раса беше спонтанно и за първи път, аз съм много по-уверен в тяхната ефикасност, отколкото Вие във Вашите способности и изобретателност.“
– Мис Вайърти – мисис Макстън, която спеше неспокойно в тази много безсънна нощ, се надигна от леглото – скъпа, добре ли сте?
Какво бих могла да отговоря на това?
Аз, потъпкана и унищожена! Аз… вярвайки в неговото благородство до последно! Аз, дори сега неспособна да повярвам, че това е истина!
– О, всичко е наред! – казах аз с треперещ глас.
И се върнах към четенето:
„Аз прекрасно знам, че чувствата Ви ще се разбунтуват срещу желанията Ви. И осъзнавам, че битката за Вас с тях няма да е лесна. Нито пък Ви моля да ми простите. Не очаквам и разбиране. Не желая да Ви плаша или разстройвам. Но трябва да знаете, че чувствата Ви към мен ще стават все по-силни с всеки изминал ден, независимо от това какво ще направите.
Днес говорихте толкова пренебрежително за глада. Е, сега този глад ви очаква.
И Бог няма да Ви помогне.
Ейдриън.“
Трудно ми е да опиша мислите си, когато приключих да чета това писмо. Бях разстроена. И дори ужасена. Изпитвах едновременно ужас и ярост.
Потръпнах, когато на вратата долу се почука отново.
Едва дишах, когато чух стъпките на мистър Уолън по стълбите.
Едва чуто казах: „Влезте“, когато той почука на вратата.
И на практика се заставих да взема плика, който дори не беше подписан.
На самото писмо също нямаше подпис, а само думите:
„Днес вие също казахте, че ние, драконите, смятаме дори благородството за недостойно качество. Може би сте права. Можете да изгорите предишното писмо – аз не воювам с жените. Особено с тази единствената, в която съм безрезервно влюбен“.
Край на книга трета