***
Следващите два дни бяха прекарани в обсада.
Водех безделнически живот, не приемах никакви подаръци, лорд Давернети продължаваше да ми ги изпраща, императорът и свитата му още не бяха напуснали Града на дракона, а на мен ми бяха предадени две съобщения, които бяха отнети от полицията на входа от съображения за сигурност.
Общо взето, някак си си представях живота във фактическо изгнание по друг начин и аз вече копнеех за снежния пейзаж на планините, мразовитият вятър и… някаква дейност. Каквато и да е дейност.
И колко щастлива бях, когато на третия ден от отшелническия си живот чух тропота на огромни конски копита и генерал ОрКолин се качи в хотела. Трансформиращият лесно скочи от коня, като дори не направи опит да го завърже или да предаде юздите на служителя. Причината беше проста: трансформиращите имаха коне, които бяха не просто опитомени, но и по принцип верни като кучета на своите собственици. След това генералът се насочи към входа и беше спрян от полицай, който съвсем ясно, ама поне аз го чух през открехнатия прозорец, каза:
– Мис Вайърти не приема!
– Не ме интересува тя! – генералът изобщо не се смути. – Отивам при мисис Макстън, не съм виждал старата дама от цяла вечност.
И след като премести полицая така, че той само по чудо не полетя в снежната преспа, генералът, подсвирквайки си весело, се насочи към мен.
Влизайки в хотелската стая, той затръшна вратата след себе си, стисна ръката на управителя – те се познаваха отдавна и тъй като генералът не носеше сако, палто или наметало, а същността му, му позволяваше да пренебрегва всички превратности на лошото време, той се отправи право към мен, като каза:
– Момиченце, какво, по дяволите, се случва тук?
След това ме притисна в прегръдка, от която хрущяха костите, а после ОрКолин ме отведе в спалнята, както, защото не му пукаше за благоприличието, така и защото явно беше нервен.
Той сам дръпна всички завеси в стаята, използвайки най-простата магия, достъпна за трансформиращите, след това свали медальона от врата ми, активира изолатора, хвърли го на масата, дойде, седна пред мен, която се бях свлякла на дивана, и ме погледна в очите, очите му леко фосфоресцираха в полумрака, и каза:
– Анабел, ти знаеш какво е отношението ми към Карио.
Знаех. Империята беше водила години наред война със западните племена, периодично възстановяваше отбранителните си крепости и ги губеше при поредния набег на трансформиращите. И тогава се появи бастардът на императора. В рамките на една година той не просто беше подписал мирен договор с племената, а ги беше убедил да се присъединят към империята и сега трансформиращите бяха пълноправни граждани. Пълноправни граждани. С право на собственост, право на глас, право на избор, на обучение и всичко останало.
– Имам много неща, за които да му бъда благодарен – продължи ОрКолин – наистина имам. Но…
Трансформиращият въздъхна тежко, погледна ме и каза:
– Но, ще бъда идиот ако не забележа очевидното.
Останах безмълвна, слушайки напрегнато. ОрКолин се изправи, седна до мен, прегърбен, опрял лакти на коленете си, и продължи с прегракнал глас:
– На императора му е по-добре. Много. Толкова много, че всички, които го познаваме от години, сме изненадани… по дяволите, да, шокирани сме, Анабел! Уилям взе меча тази сутрин и отиде да тренира с Арнел. Взе меча, Анабел! Сутрин той едва ставаше, налагаше се да го пренасяме на носилка, а ето го сега с меч!
Трансформиращият издиша някаква ругатня на собствения си език и продължи:
– И аз можех, знаеш ли, да приема всичко някак по-лесно, но със Стантън бяхме нещо като кръвни роднини, приятели по твоя начин, той ми разказа много неща. И за това, че Карио търси начини да влияе на трансформиращите по отношение на пълното подчинение – знам.
Въздишка и гняв:
– Това, че Стантън му е отказал, също ми е известно и дори бих заподозрял херцога в убийство, но още по време на съвместната ни работа с професора той предупреди, че времето му е ограничено и дори на практика знаеше датата. И все пак, Анабел, Карио…
Един поглед към мен и:
– Честно ми кажи, възможно ли е въздействието върху трансформиращите по отношение на психиката?
Не виждах смисъл да лъжа и просто кимнах горчиво.
– Но Стантън това го е скрил, така ли?
– Генерал ОрКолин, ти познаваш професора, разбира се, че го е скрил. – потвърдих тихо.
Трансформиращият се вгледа в пространството пред себе си и замълча за няколко секунди. Но той беше трансформиращ и нямаше смисъл да се отдава на мизерия и съжаление, затова започна с главното:
– Какво мислиш за всичко това?
Поех си дълбоко дъх и честно признах:
– Имам опасения, че херцог Карио е дракон. И не просто дракон, а изключително надарен, вероятно чистокръвен Руфусдрако. Едно от доказателствата за това е силната ментална магия и изключителната плодовитост.
– Точно за последното – той ще легне с жена и… – започна генералът, погледна ме и смутено каза: – Мм, извинявай, момиче.
Без да го коментирам, аз продължих:
– Тези подозрения повдигат много въпроси за смъртта на бившия император.
ОрКолин ме погледна внимателно.
Обясних му:
– Ръждивите дракони имат въздействие върху металите, те са в състояние да превърнат желязото в ръжда само с едно докосване… по принцип оттам идва и името им.
Генералът продължи да ме гледа няколко секунди, после каза много тихо:
– Бях против това твое изгнание в Уестърнадан, но Стантън тогава каза, че това е единственото място, където можеш да оцелееш. В душата ми се появява неприятно чувство при мисълта, че е бил прав.
– О, страхувам се, че има повече от реални причини за неприятното ви усещане. – добавих аз с язвителна насмешка – Оцеляването тук не е лесна задача.
ОрКолин повдигна въпросително вежда.
– Ако започна да броя броя опити да ме отстранят – ще загубя бройката. – трябваше да призная аз.
Трансформиращият ме погледна за няколко секунди, след което ме попита откровено:
– Какъв беше планът на професора като цяло?
Поколебах се за миг, но обмислих цялата информация, с която разполагах, и отговорих със слаб глас:
– Очевидно… да ме омъжи.
След миг мълчание ОрКолин каза с дълбок глас:
– Колкото повече се сблъсквам с вашето общество, толкова повече осъзнавам, че според всеобщото обществено мнение основната и приоритетна задача на ваше момиче е да се омъжи.
– Нещо такова. – въздъхнах.
ОрКолин веднага запита:
– Ами ако не го направиш?
– След единайсет месеца траурът ще свърши и аз ще бъда обявена за наследница на професор Стантън, което цялото му семейство ще знае и едва ли… ще го приеме положително. Ако дотогава не се омъжа, остатъкът от живота ми ще се брои не с дни, а с минути.
– Мамка… – започна трансформиращия и не довърши.
Седях там и гледах надолу към дланите си и към перспективите на живота си.
– Има ли вече кандидати? – Попита ОрКолин.
– Уви! – признах аз.
Мълчахме за миг.
Трансформиращият въздъхна и каза:
– Добре, да преминем от мрачните ти житейски перспективи към мрачните перспективи на империята. Какво ще правим?
– С моя живот? – Попитах с надежда.
Отговориха ми със скептичен поглед, като още от самото начало ми дадоха да разбера, какво са имали предвид за живота ми, дори два пъти, и изобщо вече ми бяха сложили кръст, поставен още от професор Стантън. В такава ситуация беше срамно да говоря за съдбата на империята, но не можех да не го направя.
– Харесвам Арнел – внезапно каза ОрКолин – Той е умен човек, интелигентен, порядъчен, честен… знаеш ли, по всички наши параметри би бил лидер, без да се замисля. Освен това е по-магичен от херцог Карио. Знам, че магометрите ви показват типичната граница за драконите, но честно казано, Арнел е по-силен. Чувствам го в червата си.
Значи измерванията бяха направени… Можех само да се радвам, че бях подготвила Арнел за изпитанието, но се страхувам, че с това поводите за радост се изчерпваха.
– И както разбираш – продължи генералът – имам една дилема – дължа на херцога много, наистина много, но виждам накъде отива това, разбирам какво иска той и… чувството ми за справедливост е против. Разбираш ли, аз съм звяр, независимо какъв – все още съм звяр. Ние, зверовете, си имаме свое животинско чувство за справедливост. И Карио знае това, затова се опитва да контролира не само съзнателното ни влияние върху звяра, но и несъзнателното. Защото ако той започне да убива императора… Не знам какво ще правя, Анабел. Не знам какво да правя. Херцог Карио, аз и моите хора му дължим много, но сме дали клетва на императора, разбираш ли?
Разбирах.
– От всички, които работиха с нас – продължи ОрКолин – ти изчезна, а останалите са в плъхарника.
„Плъхарника“, обръщачите наричаха защитена подземна лаборатория в Императорския дворец, построена по проектите на херцог Карио и под негово ръководство. Аз никога не бях ходила там, но професор Стантън беше и впечатленията му от мястото бяха най-потискащи.
– Те не ни докосват, имам предвид охранителите – усмихна се трансформиращия – но има достатъчно личности за експерименти и всички осъдени на смърт затворници са назначени при тях. Не знам за погребения – ако изнасят телата, то е тайно. Но на няколко пъти… нали знаеш, дракони доведоха……
Погледнах ОрКолин напрегнато, а той ме погледна изразително.
С ужас си помислих – какви са шансовете от тези драконови деца, които се изнасят контрабандно от града, някое да се е озовало в плъхарника!
– Има и нещо друго – казах аз – в Града на драконите има организация от заговорници, чиято цел, както разбирам, е да поставят Ръждивите дракони начело на сегашните дракони.
ОрКолин повдигна вежди.
– Руфъсдрако не притежават зверска форма – обясних му аз – Всъщност те са драконови ездачи. Те са такива от самото начало.
Генералът скочи. Обиколи спалнята ми, като нервно разрошваше косата на главата си, върна се, седна и ми даде приглушена заповед:
– Продължавай.
– Имам сериозни подозрения защо херцог Карио е направил заклинанието Трансформацио в къщата на Арнел. Той го е подготвял повече от четири години и е разчитал на… определена реакция.
Очите на трансформиращия блеснаха с огън.
Да, ОрКолин знаеше много за призива на преобразяването, освен това – той беше един от тези, които знаеха – женската кръв провокира звяра.
– А ти си спряла раждането. – осъзна той.
Седя и ме гледа за миг, а после добави хрипливо:
– И си помогнала на Арнел.
Не отрекох очевидното, просто казах:
– Аз също имам вродено чувство за справедливост.
С крива усмивка ОрКолин изрече:
– Това можеше да се очаква.
Замръзнал, той изведнъж изръмжа оглушително:
– И рано или късно това ще стигне до Карио, Анабел!
Вероятно вече е станало, но това е тъжната част.
ОрКолин отново беше станал и обикаляше спалнята ми в продължение на няколко дълги минути, после спря и изръмжа:
– Сигурно ще го достигне, момиче!
Е, каквото е станало, станало е и така нататък.
Говорейки за такива неща:
– Има още едно момиче – съобщих му аз – Малко по-възрастно от мен. Вероятно е кръстоска между полукръвен ръждив дракон и дракон или просто полукръвен Руфъсдрако. Силна. Много силна.
– Колко силна? – попита ОрКолин с приглушен глас.
– Призоваването на Геенама не ѝ беше трудно, доколкото можех да преценя, а самото призоваване на Геенама не ѝ попречи да спринтира след това, да избяга и да се скрие от полицията.
ОрКолин седна, поседя известно време и попита:
– Какво да правим?
Това е добър въпрос, с удоволствие бих го задала и на себе си. Но все пак не ставаше дума за мен, така че отговорих на генерала:
– Сменете всички сребърни прибори с железни, извадете среброто от всичко, което можете.
– На желязото остават следи, нали? – Разбра трансформиращия.
– Ръжда – потвърдих аз предположението му.
– И така, каква е целта на нашето „още едно момиче“? – Генералът знаеше какво да попита.
– Да удави този град в кръв. – информирах го аз откровено.
След като поседя няколко секунди, трансформиращия каза разсеяно:
– Добре поговорихме.
– Чай? – предложих със закъснение.
– Не, аз съм в банята. – обяви ОрКолин.
И докато го гледах шокирано, той обясни:
– Един полицай нахлу практически веднага след като мисис Макстън каза първото нещо, което ѝ дойде наум. Сега всички съсредоточено чакат да напусна мястото на естественото си уединение, полицаят вече предложи да извика лекар, мистър Уолън отказа и излъга с безгрижен вид, че този процес винаги отнема много време при трансформиращите.
Не успях да сдържа смеха си, както и въпроса:
– И как ще напуснете това… място на естествено уединение?
ОрКолин ме погледна лукаво и попита:
– Някакви предложения?
Честно казано, можех да си представя лицето на лорд Давернети, когато прочете доклада на назначения ми полицай, който щеше да гласи:
„Трансформиращият нахлу в тоалетната, прекара там почти час и бързо избяга.“
– Частична трансформация? – предложих аз.
Трансформиращият се усмихна и започна да увеличава размерите си.
В следващата секунда вратата на банята за гости се отвори и звярът се появи, илюзията на ОрКолин, който беше напуснал спалнята ми, се сля безпроблемно с него и в това полубезумно състояние той излезе от стаята ми, разтърсвайки хотела с ужасяващ рев, предизвиквайки паника у полицая, който след това се наложи да бъде свален от завесите, където служителят на реда висеше, виейки от страх. Той беше млад дракон и никога досега не беше виждал трансформиращ, така че беше разбираемо.
Но за съжаление той не беше разбран от началниците си, а лорд Давернети все още не можеше да ме види, за да ме разпита за появата на трансформиращия поради продължаващото ми женско неразположение. А аз лично възнамерявах да бъда болна още дълго, дълго, дълго време.