***
Грейс се събуди рано, а Лиъм все още спеше спокойно до нея.
Тя бавно се изправи, като внимаваше да не го събуди, взе телефона си и излезе от стаята.
След това слезе долу и се обади на служебния телефон на Истън, като предполагаше, че ще получи гласовата му поща.
Вместо това, за неин ужас, Истън вдигна на второто позвъняване.
– Истън Ратър – каза той, а гласът му звучеше отсечено и недружелюбно.
– О, не мислех, че ще получа истински човек – каза тя, като се опита да добави усмивка, докато обикаляше кухнята.
– Надявахте се да се свържете с фалшив човек? – Попита Истън, като тонът му не беше толкова хумористичен.
– Ами гласовата ти поща – не че имам нещо против да говоря с теб лично – побърза да уточни тя.
– Не, разбира се, че не. Явно се наслаждаваме на такъв прекрасен репликинг. – Каза той заядливо.
Грейс извъртя очи. Колко по-зле можеше да протече този разговор?
– Е, причината, поради която се обаждам, е, че днес ще закъснея за работа.
– И защо?
– Не съм сигурна дали си чул какво се е случило с Ан Хюстън – каза Грейс.
Настъпи дълга пауза. Паузата беше достатъчно дълга, че Грейс почти се запита дали Истън все още е там. Но после той каза:
– Да, чух. Всъщност вчера говорих с Лиъм, веднага щом чух новината.
– О – каза Грейс, почеса се по главата и се почувства все по-неспокойна.
– Лиъм е тук в момента… в апартамента ми…
– Наистина няма нужда да знам подробности от личния ви живот, госпожо. Ноулс.
– Разбира се – отвърна тя. – Но въпросът е, че Лиъм е тук и чувствам, че може би трябва да прекарам малко време с него тази сутрин. Ще дойда веднага щом се уверя, че той е добре… няма да е много дълго. Но просто исках да те предупредя за ситуацията.
Още едно продължително мълчание.
– Това е твоя избор – каза Истън, а гласът му не беше по-приятелски, отколкото някога.
Грейс установи, че раздразнението ѝ нараства.
– Майка му току-що е починала, а той е твой приятел – каза тя. – И той също е мой приятел и аз ще бъда тук за него. Така че да, това е моят избор.
– Знаеш ли, обикновено не бих се преструвал, че давам лични съвети на служител – каза Истън. – Но имам чувството, че не ми дадохте избор, тъй като избрахте да ми разкажете подробности за живота си, за приятелите си, за притесненията си.
– Не съм го направила – каза Грейс.
– Позволете ми да продължа – изръмжа Истън. – Аз не съм ви наел, госпожо Ноулс. Това беше решение, което взе моят шеф, и затова реших да уважавам желанията му и да се доверя на инстинктите му. Но се чудя как ли би се почувствал Ред Джеймисън относно решението си да ви наеме, ако разбере, че през първата седмица от постъпването ви при нас сте имали сексуални отношения с приятеля си в моя офис, на бюрото ми – на камерата.
– Не мога да направя това – каза Грейс и се готвеше да затвори и просто да приеме, че никога няма да се върне на работа.
– Не смей да затваряш телефона – изръмжа Истън.
Тя се заслуша, сякаш той буквално беше поел контрола над тялото ѝ.
– Добре – каза тя, а сърцето ѝ вече биеше.
– Както казах, през първата седмица от работата ти тук правихте секс в кабинета ми, а след това гаджето ти ме заплаши от твое име. Сега се обаждаш за закъснение, защото същото това гадже е имало семейна трагедия и ти си сметнала за нужно да ме включиш в личните си притеснения около това събитие.
Грейс преглътна, усещайки жлъчка в гърлото си.
– Предполагам, че звучи доста зле, когато го казваш по този начин.
– Доста е зле – отвърна Истън. – И затова ви казвам, че може би просто не сте емоционално готова да работите в професионална офис среда, г-жо Ноулс. Струва ми се, че имате някои неща в живота си, които трябва да бъдат подредени, преди наистина да можете да вършите работата с високо напрежение и изисквания, която изискваме тук.
– Кълна се, че мога да се справя много по-добре от това – каза Грейс. – Ако само ми дадете шанс, г-н Ратър…
– Не съм ли го направил вече?
– Дадохте. Вие бяхте повече от справедлив.
– Разбирам. Но вие искате от мен да бъда пълна откачалка. Нещо като изтривалка за врати, където можеш да си избършеш краката и да не се притесняваш за каквато и да е реакция или последствия от поведението си. – Истън се ухили. – Добре дошли в реалния свят, госпожо Ноулс. Не всичко е свързано с вас.
И след това затвори.
– Козел – каза тя в телефона, като го стискаше толкова силно в ръката си, че си помисли, че може да се счупи. Ако не се нуждаеше толкова силно от телефона, щеше да го разбие на милион парчета срещу стената.
Вместо това отдели кратка минута, за да се успокои, след което се качи горе в спалнята си.
С изненада откри Лиъм, който беше облечен и прокарваше пръсти през косата си, изглеждаше уморен и измачкан, но много по-трезвен, отколкото го беше видяла за последен път. Той ѝ се усмихна криво.
– Здравей – каза той.
– Здравей – отвърна тя, като се опита да изглежда спокойна и разсеяна. – Как си?
– Не е зле – каза той, бършейки сакото си. – Малко по-зле, но пиенето в продължение на шест или седем часа прави това.
Грейс потърка ръцете си.
– Гладен ли си? – Попита тя.
Той сви рамене.
– Не трябва ли да се приготвяш за работа?
– Обадих се на Истън и му казах, че ще закъснея.
Лиъм поклати глава.
– Не бива да го правиш, Грейс. Това е първата ти работна седмица.
Смешно, помисли си тя. Точно това каза Истън.
– Не ми пука за Истън и неговата скапана работа – отвърна Грейс. – Грижа ме е за теб.
Лиъм въздъхна.
– Не е нужно да ме гледаш като дете. Аз съм добре. – Той я погледна и се усмихна фалшиво. – Слушай, ще накарам шофьора ми да спре до работата ти на път за следващата ми среща.
– Следващата среща? – Каза тя.
Той кимна, проверявайки телефона си.
– Задълженията се налагат. Имам много работа днес, Грейс.
– О. – Тя усети как сърцето ѝ се свива. Лиъм се държеше така, сякаш вчерашната нощ изобщо не се беше случила. Може би е бил толкова пиян, може би е забравил всичко. Но цялата тази сурова уязвимост, която беше показал, когато се разплака – Грейс просто беше предположила, че тази сутрин той ще си спомни, че тя е била до него.
Мислех, че той има нужда от мен.
Но Лиъм беше сдържан, отстранен и не проявяваше особен интерес да бъде с нея.
Сякаш сега иска да се махне от мен.
Е, ако той се чувства така, защо да си правя труда да рискувам работата си за него?
Грейс му каза, че отива да се приготви за работа, а Лиъм започна да пише съобщения на телефона си, кимайки ѝ разсеяно.
Влезе под душа и отново трябваше да се бори със сълзите си, чудейки се защо на Лиъм Хюстън му е толкова горещо и студено. В един момент той я обичаше повече от самия живот, а в следващия се държеше така, сякаш тя беше малко по-важна от украшение за качулка. Човек, когото можеше и да не види никога повече и пак да бъде щастлив и доволен.
Грейс бързо се облече в консервативен панталон, с който се надяваше да даде знак на Истън, че се връща към сериозността.
Разбира се, тя знаеше, че Истън едва ли ще се повлияе от избора ѝ на облекло, но се нуждаеше от всякаква помощ, която можеше да получи. Нещата не вървяха добре.
Когато излезе от банята, Лиъм я чакаше нетърпеливо.
– Колата е отпред – каза ѝ той, без дори да я погледне, камо ли да ѝ каже, че изглежда добре.
Грейс искаше да му каже, че може да вземе скъпоценната си кола и шофьора и да ги напъха в разглезения си, праволинеен задник. Но си прехапа езика.
Майка му току-що беше починала. Запомни това, Грейс.
Да, да, да. Беше си го повтаряла непрекъснато, но ѝ беше все по-трудно да повярва, че това е толкова просто, колкото че Лиъм скърби.
Може би просто тежките времена разкриваха истинската същност на чувствата му относно връзката им.
Назад към част 3 Напред към част 5