* * *
Час по-късно всички се събрахме в кухнята.
Беше дълбока нощ, напрегната, мрачна тишина и мирисът на ваниловите кексчета, които мистър Онър беше изпекъл в опит да ни разсее от тревогата. Но тревогата остана. Можех да я видя в погледите, в благоговейната загриженост на домашните ми и само вроденото им чувство за такт и искрената им любов към мен ги възпираха да задават въпроси.
Мисис Макстън наля чай за всички, мистър Уолън затвори вратата, като демонстративно не пусна професор Наруа да влезе (никой не беше забравил или простил нищо), мистър Илнър довърши яхнията, мистър Онър седна на масата последен.
И вниманието на всички се съсредоточи върху моята скромна личност.
Страхувам се, че трябваше да подложа на изпитание търпението им, докато събирах мислите си и се опитвах да изразя с думи случилото се.
– Сега, – започнах аз, като оставих чашата с чай и сгънах ръце в скута си – лейди Белатрикс Стантън-Арнел и още няколко нейни познати дами бяха замесени в кражбата на децата. Причината и целта за кражбата на децата бяха парите.
Бетси нададе тихо възклицание, мисис Макстън изсъска: „Подла змия“, а мъжете останаха безмълвни. За съжаление и мистър Илнър мълчеше, макар да се надявах, че ще каже нещо за незаконността на Елиас Верг, не исках да казвам такова нещо пред мисис Макстън.
Но мистър Илнър упорито мълчеше, дори когато срещна умолителния ми поглед, за щастие мистър Уолън се притече на помощ и каза:
– Мисис Макстън, отвличани са само полукръвни.
Моята почтена икономка възрази учудено:
– Това не може да е така! Мисис Верг и мистър Верг определено и двамата са хора!
– Така е. – потвърди мистър Уолън.
Мисис Макстън замълча за няколко секунди, след което шокирано каза:
– Не мога да повярвам. Мисис Верг ми изглеждаше много порядъчна жена. А мистър Верг, той беше толкова искрено загрижен за сина си. Но мисис Верг… тя не можеше, наистина не можеше да постъпи толкова прибързано и срамно, и…
И тук мисис Макстън прекъсна, като ме погледна.
И двете с нея си спомнихме какво се беше случило в моята спалня и знаехме, че една жена може да бъде толкова порядъчна, колкото иска, но драконите едва ли могат да бъдат възпряни от такива неща.
– Ужасно. – заключи моята икономка.
– Не това е думата. – казах аз.
– А аз бих се изразил по-силно. – каза мистър Илнър.
Но той, разбира се, не го направи и отново ме погледна, както и всички останали.
Трябваше да продължа.
– Докато събирахме исковете и жалбите, лорд Арнел и старшият следовател очевидно разпитваха лейди Белатрикс. Не знам подробностите, но драконите научиха както фактите за отвличането на деца със смесена кръв, така и къде жадните за печалби драконици са депозирали стоката. Полицията откри и другите отвлечени деца и тъй като последните бяха в стазис, предприе незабавни действия, за да спаси живота им.
И аз отпих глътка чай, като направих пауза за миг. Общо взето, изпитвах смесени чувства: от една страна, радост, защото успях да спася отвлечените деца, а от друга, отговорност за това, че полицаите от отдела бяха загинали. От трета страна, се прокрадваше страх: ясно знаех, че ако в този момент не бях в полицейското управление, Звярът щеше да нападне къщата ми и семейството ми. И тогава нямаше да загинат полицаите, а… чудовищно осъзнаване.
– В един часа през нощта работният ден на полицаите приключва, – продължих с примирен глас – Звярът се върна в леговището си и го намери разкрито и разрушено. Въз основа на наличните данни вероятно може да се предположи, че Звярът се е събудил в един от полицаите и следователно е знаел точно кой е отговорен за разкриването на престъплението и къде съм се намирала в този момент.
В кухнята цареше тишина, която не беше прекъсвана от нищо, дори от свистенето на вятъра.
– Какво е направил в полицейското управление? – попита мисис Макстън.
И аз отговорих тихо:
– Потопи го в кръв.
Опитах се да взема отново чашата, но ръцете ми трепереха, а вкусът на кръвта – той вече беше на устните ми, заедно със страха, който се беше настанил в душата ми.
– Това заклинание – мистър Уолън завъртя ръката си из стаята, явно намеквайки за цялата къща – достатъчно надеждно ли е?
Поклащайки отрицателно глава, аз обясних:
– „Мурум“ е доста просто заклинание, но за да го развалиш, се изисква концентрация, каквато Звярът не притежава.
Настъпи мълчание и тогава мистър Онър попита предпазливо:
– А парите, мис Вайърти? Кой е платил парите на драконовите дами за откраднатите деца?
Всички го погледнахме с недоумение и мистър Онър обясни същността на въпроса:
– Вие казвате, че на Звяра му липсва концентрация, но за да плати за стока, човек трябва да може да брои пари.
Сърцето ми се сви от предчувствие, а в слепоочията ми затрещя ужасната мисъл: „Какво да правя?“
– Не съм сигурен, че е платил. – замислено каза мистър Илнър -Струва ми се, че с това се е занимавала момичето Енсан.
– Какво ви кара да мислите така? – попитах развълнувано.
Мистър Илнър се позамисли за миг и каза:
– А на вас, мис Вайърти, колко време ви отне на вас и на доктор Еньо да извадите онова момче от стазиса невредимо?
Дълго време, повече от три часа, но аз не виждах смисъл в това. И мистър Илнър беше така любезен да ми обясни:
– Ако децата са били стока, то стоката е трябвало да бъде съхранена в нормално състояние, но както каза лорд Бастуа, децата са били в стаза и са прекарали там толкова много време, че е било опасно да бъдат транспортирани, и затова е трябвало да бъдат реанимирани на място.
В заключение мистър Илнър обобщи:
– Предполагам, че за децата е плащала лейди Енсан, която е Лаура.
– Тя се е опитала да убие, а след това и е убила мисис Томпсън! – възкликна мисис Макстън.
– Изглежда, че милейди е създала доста добро бизнес начинание. – мистър Онър се усмихна злорадо.
Отпих още една глътка чай нервно… ръцете ми трепереха. Едва ли можех да го отдам на последиците от преумората, по-скоро беше страх. И ужас.
И осъзнаването, че:
– Лаура Енсан е отличен лечител. – тези думи не ми дойдоха лесно.
Но това беше естествен и логичен завършек на всичко, което се беше случило.
– Прав сте, мистър Илнър, – върнах чашата на масата и махнах ръцете си от нея, наблюдавайки разсеяно собствените си треперещи пръсти – с доктор Еньо прекарахме няколко часа в изваждане на детето от дългосрочен стазис и това не беше лесно за никой от нас. Това обаче сме ние – не мога да пренебрегна факта, че лейди Белатрикс не бързаше да извади детето, което означава, че снабдяването с деца, прекарали толкова дълго време в такова опасно състояние, не е нещо необичайно. Като се има предвид, че лейди Лаура не е могла да прибегне до помощта на лекарите…
На това място спрях.
Внезапно, съвсем неочаквано, в ума ми проблесна една мисъл, изключително важна, много конкретна, но тя ми се изплъзна неусетно.
Трябваше ми нещо. Нещо точно сега. Нещо, за което да се хвана, нещо….
– Мис Вайърти, бележник? – предложи Бетси.
Кимнах, като едва дишах.
За щастие всички книги и документи от разрушения кабинет на професор Стантън бяха изнесени в стенния шкаф на първия етаж, така че прислужницата се върна бързо. Мисис Макстън бутна чая, Бетси постави лист хартия на масата пред мен, а мистър Уолън сподели собствената си писалка, която ценеше и едва ли бих могла да си представя ситуация, в която той би предал тази рядка вещ на някого, но именно управителя ми я подаде.
И с трепереща ръка написах на листа следното.
Абсолютно сигурно аз знам това:
1. Невъзможно е човек сам да премахне безвредно продължителния стазис.
Домашните ми следяха внимателно думите върху хартията, но щом приключих, мистър Онър отбеляза:
– Мис Вайърти, ако херцог Карио е водил дъщерите си на лов, вероятно една от трите е била лечителка, а може би и трите. Така че съм склонен да се съглася с предположението ви, че лейди Лаура Енсан е отличен лечител.
Без да отговарям, посочих с върха на перото си думите, които бях написала: „Невъзможно е човек сам да премахне безвредно продължителния стазис.“
– Това е аксиома. – прошепнах аз, като се мъчех да говоря.
Същата мисъл все още ми убягваше, макар че отговорът… отговорът, страхувах се, вече го знаех.
Въпреки това, неспособна да изкажа това, в което не бях сигурна, продължих да пиша:
2. Когато изражда бебе, лекарят е в състояние да определи расата на бебето.
– Точно така! – възкликна мисис Макстън – Точно това каза и доктор Еньо, спомняте ли си?
Аз си спомних нещо друго, което сметнах за свой дълг да припомня:
– Доктор Еньо не говореше за раса, а за аура. Но със сигурност сте права за едно нещо – лекарите не само знаят пола, расата и аурата в случай на магическа дарба, но и най-често водят записи, като поне съхраняват някакви статистически данни за себе си.
И тогава мистър Уолън каза замислено:
– Мис Вайърти, спомняте ли си как покойният мистър Толок, архиваря, казваше, че освен трите сватовници, архивите се използват също толкова често и от докторите от Уестърнадан?
Аз… си спомних.
– Хм – мистър Илнър побарабани с пръсти по масата – лорд главният следовател Бастуа каза нещо за щатните лекари… Какво каза? Нещо от рода на „осигурихме на лекаря най-добрите щатни специалисти“?
И… това пасва.
3. Лечител. – написах аз.
– Търсенето се стесни значително. – заключи мистър Онър, който беше прочел последния ми запис като всички останали.
Кимнах в знак на съгласие.
Погледнах записите и обобщих:
– Някой близък до полицията и управляващата класа, някой, който е имал достъп до статистиката за ражданията, някой, на когото вероятно се е доверявал починалия архивар мистър Толок, някой, на когото вероятно се е доверявала полицията, защото не можеш да очакваш нищо лошо от някой, който лекува.
И тази забележка ме накара да потръпна.
Лечител!
Лечител на дракони! Полицейски служител!
– О, Боже, не искам да се връщам! – изстенах, като покрих лицето си с ръце.
Не искам, но трябва да го направя.
Трябва да предупредя Давернети! Трябва да го направя. Без значение какво ще се случи, Давернети все още е последната жертва на Звяра, което означава, че чудовището, маскирано като лечител, може да нападне старши следователя във всеки един момент! Сега е най-подходящият момент за атака. Нещо повече, в момента, в който полицейското управление брои загубите си, Звярът би могъл да достигне до затворената Лаура Енсан и да я освободи!
– О, Боже! – вторият стон беше много по-отчаян от първия.
Останалата част бе извършена с главоломна скорост.
Аз скочих, избягах от кухнята, нахлух в полицейската стая, без да почукам, и обявих на професор Наруа:
– Защитата на дома е на ваша отговорност!
След това се втурнах към коридора, наметнах наметалото си и със закъснение си спомних, че дори не носех обувки, а чехли, които бях обула след къпането, но трябваше да бързам.
Заклинанието за премахване на „Мурум“ от входната врата ме накара почти да припадна, но когато успях и я отворих, замръзнах, дишайки тежко и гледайки шокирано лорд Давернети! Давернети, който, след като беше покрил прага ми с изолиращо от снега и вятъра заклинание, педантично подреждаше на прага ми обувки, ботуши и дори кожени чехли, всичките от кутия, съдейки по позлатения монограм върху нея, на изключително скъп магазин за обувки.
И всичко това драконът не просто го подреждаше, но и във формата на метличина!
И той беше хванат от мен в момента, в който беше приключил с цветето и сега подреждаше стеблото!
Няколко секунди гледах шокирано старшия следовател, а той, хванат в акта на рисуване с обувките се изправи, изпусна неловко „Хм“ и след това, широко усмихнат, каза безгрижно
– О, Анабел, радвам се да ви видя.
Погледът му се плъзна към ръба на полата на домашно изработената ми рокля, след което драконът изпусна подчертано скръбна въздишка и отбеляза мрачно:
– Бел, ти не само не се променяш, но и все по-малко мислиш за себе си. Това вече дори не са обувки, а чехли, Анабел! Сега е зима, налага се да ви напомня.
– По дяволите със зимата! – не можех да се сдържа.
Едва ли бих могла да обясня какво се случи след това дори на себе си и само искрено се надявах, че никога няма да ми се наложи да обяснявам постъпката си на мисис Макстън, но когато преминах трите стъпала, които ме деляха от старши следователя, аз развълнувано го хванах за ръката, неограничена от абсолютно нищо, както впрочем бяха и моите длани. Необяснимо поведение, но колко безкрайно се радвах да видя лорд старшия следовател!
– Бел. – Давернети се наведе и постави все още далеч не празната кутия на прага, изправи се и ме погледна сериозно – Бел, не ми казвай, че пак щеше да излезеш от къщи с тези чехли заради мен!
Ако не беше ужасът от нощното нахлуване на този мъж в спалнята ми, щях да го прегърна единствено в знак на благодарност. Но това беше Давернети, а Давернети… той не се променя.
Пуснах рязко ръката му, отстъпих назад, като едва не се спънах в наличните чифтове обувки, въздъхнах конвулсивно и с голяма доза ирония отговорих:
– Лорд Давернети, наистина не виждам смисъл да говоря за очевидното, така че нека да оставим това за момента.
– Тоест – примижа драконът – заради мен. Това е невероятно. Анабел, не знам дали трябва да ти го казвам, но ти някак усърдно и демонстративно проявяваш непримирима омраза към мен. Не че съм щастлив от това, но реших, че в случай че си забравила, и…
Под мрачния ми поглед драконът замълча.
– Вие сте непоправим! – казах с целия гняв, който изпитвах в момента.
– Вие също. – усмихна се Давернети.
Да, аз съм.
Нагласих качулката, която поривът на вятъра след банята бе издухал от все още влажната ми коса, и казах направо, без отклонения:
– Имам всички основания да вярвам, че Звярът, събуден от Лаура Енсан, е вписан като един от щатните лечители на полицейското управление.
Драконът замръзна.
Трябваше му само миг, за да осъзнае какво е чул и да разбере какви могат да бъдат последствията, ако предположението ми е вярно.
– Бел, вие сте съкровище. – каза лорд Давернети много тихо и направи крачка назад.
Усмихвайки се тъжно, помолих:
– Побързайте.
Той кимна сериозно.
Появи се щит, който ме покри от времето и порива на вятъра, който можеше да ме събори, докато старшият следовател се издигаше в небето като огромен дракон.
Беше красиво.
Много красиво.
Преобразяването на дракона – просто така, в един изблик, и издигането му нагоре – вълшебна гледка.
И за няколко секунди се загледах с възхищение в небето, но само за няколко секунди, не можех да си позволя повече.
Отстъпвайки назад, затръшнах вратата и възкликнах:
– „Мурум“!
В този момент осъзнах колко много е направил за мен лорд Давернети, оказвайки се на прага на дома ми. Просто нямаше да имам сили да му изпратя съобщение и след това отново да зазидам входа. Категорично не. Защото, когато произнесох заклинанието, започнах да губя съзнание. И го изгубих напълно, веднага щом се уверих, че входът е обезопасен.
Последното нещо, което чух, беше как мисис Макстън вика:
– Мистър Уолън, момичето отново е припаднало!