* * *
Сънят ми беше дълъг и сладък.
Дълъг, защото продължи повече от три дни, и сладък заради усилията на мистър Онър да ме почерпи с различни деликатеси, най-вече в пасирано състояние. Уви, единственото, което можех да направя, беше да се събудя благодарение на настояването на мисис Макстън, да пия чай, без да отварям очи, да изям няколко лъжици от това, с което ме беше нахранила почитаемата ми икономка, и отново да заспя.
Така преминаха понеделник, вторник и сряда.
Едва в четвъртък сутринта се събудих, изпълнена с енергия и готова за ново предизвикателство!
Мисис Макстън ме хвана, докато се измъквах с лекота от леглото и едва не изпусна подноса с чая и закуската, като се взираше изненадано не в мен, а в нещо близо до мен.
– Добро утро! – поздравих весело домакинята си.
– Мис Вайърти, страхувам се да не ви разстроя, но вие отново сияете. – каза мрачно мисис Макстън.
Донякъде озадачена, аз пристъпих към огледалото и…
– Сиянието изчезна на крачка пред отразяващата повърхност. – икономката отиде до масата, постави подноса върху нея и обяви: – Мис Вайърти, това не ми харесва.
Това беше последвано от предпазливото:
– Как се чувствате?
– Отлично! – отговорих весело.
– И това е странно. – мисис Макстън седна на един диван до стената – По-рано, след експериментите ви с покойния професор Стантън, вие, първо, не светехте, и второ, лежахте четири дни.
И тя беше права, абсолютно и несъмнено права.
Аз се погледнах в огледалото, объркана, нямаше никакви признаци на магическо изтощение. Нямаше кръгове под очите ми, нямаше бледи устни или кожа, нямаше мигрена, която щеше да ме съпътства поне още двадесет и четири часа. И нямаше да намеря никакво обяснение за това, ако не бяха думите на мисис Макстън за сиянието, което идваше от мен.
Сложих ръце на гърдите си, погледнах се за няколко секунди в същото огледало и стигнах до нерадостното заключение, че ми е било помогнато да се измъкна от изтощението си. И са направили това днес, преди не повече от час, защото все още беше около шест часа сутринта, когато мисис Макстън едва ме накара да изпия няколко глътки бульон.
И в този момент на вратата на долния етаж се почука, колкото и да е странно.
Тогава мистър Уолън, изкачвайки се по стълбите, почука вече на вратата на спалнята и каза:
– Мис Вайърти, там е онзи негодник, градоначалника на този проклет град. Аз му съобщих, че не се чувствате добре, но…
С горчива усмивка аз довърших вместо него:
– Но онзи негодник драконът сам е възстановил вратата, размазвайки пространството, и отлично знае, че това не е така.
– И това не е така? – въпросът на мистър Уолън беше истински изненадан.
– Да. – казах тихо, и попитах мисис Макстън: – Бихте ли предложили чай в малката гостна, моля?
Икономката ми поклати укорително глава, но не спори и като излезе от спалнята, изпрати Бетси да ми помогне.